„ODD CREW“ – намерените страници на четири пораснали момчета

Всичко започва през 1998-ма година. Четири момчета, по онова време още деца – Васил Райков (вокали), Васил Първановски (китара), Мартин Стоянов (бас и бек вокали) и Боян „Бонзи“ Георгиев (барабани), сформират своята група „Каскадьори“. За десетте години, в които съществува под това име, групата издава три самостоятелни албума с авторски парчета: „And It’s Rock Again“ – 2000 г., „On the Road“ – 2005 г., „The River of Time“ – 2006, г. а от 2001-ва се присъединява към „Подуене Блус Бенд“ и Васко Кръпката. Множеството концерти и турнета с големия блусар (и баща на „Бонзи“) изграждат и шлифоват младите музиканти.

Постепенно стилът и музикалните търсения на вече порасналите момчета се променя и по-мелодичното им рок звучене отстъпва на по-тежките акорди. Така през 2008 г., десет години след създаването на „Каскадьори“, групата променя освен стила и името си. Раждат се „Odd Crew“.

Още същата година музикантите заявяват себе си категорично с албума „We Are What We Are“ и печелят много нови фенове с алтернативното си метълкор, груув и траш метъл звучене. През 2009 г. „Odd Crew“ стартират първото си европейско турне „11 Years of Brotherhood“ и свирят на сцени в Унгария, Германия, Швейцария и Англия, както и във всички по-големи градове в България.

През 2010 г. се появява „A Bottle of Friends“ – албум, продуциран и записан от самите „Odd Crew“ в тяхното собствено, ново звукозаписно студио „Butcher House“. Като бонус към диска, групата пуска и aкустично live DVD с кавъри на свои песни. Изключително продуктивни, музикантите издават новия си албум „Beyond the Shell“ през 2012 г., а последвалото им турне в България ги утвърждава като една от най-добрите и обичани групи от ъндърграунд сцената.

С безпрецедентна за страната ни Краудфъндинг кампания (предварителна продажба на продукт и събиране на средства за реализацията му в онлайн платформа – споделено финансиране, peer-to-peer, директна връзка между кредитодател и кредитополучател), през 2015 г. „Odd Crew“ успяват да запишат и да продуцират четвъртия си албум „Mark These Words“ изцяло в чужбина. През същата година „Mark These Words“ е промотиран с грандиозно шоу в препълнената зала „Христо Ботев“, като запис от този концерт групата издава и на DVD.

След успеха на акустичното им турне през 2016 г., включващо кавъри на техни вече издавани парчета, в края на март тази година се появи и новият диск на „Odd Crew“ – „The Lost Pages“. Съзерцателен, зрял и някак по-личен, албумът е изцяло unplugged (акустичен) – без продраните вокали, скриймовете и тежките китари, на които сме свикнали. Но това „ново“ звучене всъщност е завръщане към корените, към соул, кънтри, блус, гръндж и дори госпъл влиянията, изградили групата.   С „Odd Crew“ се срещам след турнето-представяне на „The Lost Pages“ в клубове из цялата страна. Успехът беше феноменален, атмосферата на лайфовете – уютна, топла и интимна, като дългоочаквана среща със стари, близки приятели. Забавни, интелигентни, пълни с енергия и идеи, „Odd Crew“ не те оставят безразличен. Музиката и отношението им са лични! Винаги!

За смелостта да бъдеш искрен, за сбъдването на мечтите, за ъндърграунд сцената, за музикалната и клубна култура в България… Мейнстриймът да отстъпи – влизат „Odd Crew“!

И като говорим за промяна в стила, няма как да не споменем новия ви албум „The Lost Pages“… Той, освен че е напълно различен от „Odd Crew“ звученето, оставя усещането, че е и малко по-личен. Това едва ли е изненада за истинските „Odd Crew Зомбита“, тъй като залитанията към акустичните изпълнения и кавъри при вас са факт от доста години. Поехте ли риск с този албум или той се появи напълно логично, като отражение на промяната и израстването ви като личности и музиканти?

Васил Първановски: Според мен се появи по съвсем естествен начин. Едно, че беше направен по най-естественият възможен начин, записан… Винаги сме правили албуми по начина, по който сме се чувствали, без да имаме някакви задръжки, т.е. албумите ни са отражение на нещо, което сме преживяли и сме имали нужда, искали сме да създадем. Това беше поредният албум, който, честно казано, въобще не ни пукаше, че е толкова различен… Той не е и първият толкова различен… Беше страхотно да работим заедно по този албум и резултатът да е именно този.

Васил Райков: Истината е, че никога не сме поддържали някакъв стил и нещата се появяват в зависимост от това, как се чувстваме и накъде ни дърпа музикално в момента. „The Lost Pages“ е нещо, което от години седи като идея в нашите глави и даже се шегувахме, че ако не го направим заедно, някой от нас трябва да го издаде като солов албум. Още нямаше написани песни, разбира се, но идеята за акустичен албум е стара. И, както Васко каза, това беше експеримент не само в музикално отношение, но и в техническо. Това беше и първият албум, който записахме заедно, буквално заедно – без да се налага да записваме отделно барабани, след това китари, след това вокали. Тук ставаше въпрос буквално за натискане на копчето „Запис“, както са го правили едно време бандите.

След акустичното ви турне през 2016 г., в което чухме олекотени варианти на ваши парчета в стил MTV Unplugged, е ли опция обратният процес сега – „втвърдяване“ на песни от „The Lost Pages“?

Васил Райков: Тук също много се шегуваме с този факт. Постоянно ни питат и най-гениалният ход за нас би бил да направим това нещо. Ние казахме още в самото начало, че твърди варианти на тези парчета няма да има, но както се вижда, не се знае нищо все още… Не сме го решили – не сме го направили!

©AnitraM

©AnitraM

За по-тежката и алтернативната музика в България винаги е било трудно да намери своето място. Защо тук тя остава някак на заден план, в периферията, и се случва основно на клубно ниво?

Васил Първановски: Имаме слаба музикална култура! И култура, която, поне според мен, не е изградена… Ние никога не сме имали качествени изпълнители, добри изпълнители, които да изградят тази култура. Имаме и слаба фестивална култура, което е характерно за Балканите, но да на споменавам, че и румънците вече са по-напред от нас в това отношение. Но това е основното, просто нямаме достатъчно музиканти, които да са се погрижили, да са оставили един добър продукт, който наистина да си заслужава. В който да се усеща, че е вложена любов, емоция, време, здраве, пари и всичко останало.

Васил Райков: Създаване на една такава музикална култура изисква и определена инфраструктура, в която тя да се развива, т.е. клубове, които са технически грамотни и технически изправни… Защото, разберете, че когато се опитвате да свирите музика, която поначало е шумна и не е съобразена да се свири в помещение от по-малко квадрати, и то с апаратура, която едва успява да понесе един акустичен концерт, е трудно да предадеш на хората удоволствието, което те трябва да усетят от тази музика. Така се стига и до момента, в който просто се чува един шум, и независимо от това, че, примерно, бандата се старае, че може да изсвири песните, тя не може технически да достигне до присъстващите, което се превръща в проблем.

Всъщност много музиканти, включително от ъндърграунд сцената, са доста резервирани по отношение на клубната сцена извън София… Вашето турне с „The Lost Pages“ включи градове в България, в които, струва ми се, свирите за пръв път. Съществуват ли реално добри музикални местенца извън столицата? И като озвучаване, и като капацитет и ниво…?

Васил Първановски: „Melon“ (музикален клуб във Велико Търново – б.а.), в това отношение, е доста добър пример за подобен клуб… Може да е малък, но….

Васил Райков: Да! Извън столицата има клубове, добри клубове, но не са много… И са в по-големите градове – София, Варна, Велико Търново, Бургас, Пловдив… Що се отнася до останалите места, как да кажа… самото осветление, сцената не са „форматирани“ подходящо. Именно затова ни беше трудно да представим акустичния албум на по-малки сцени, чисто технически, заради специфичното звучене…

Васил Първановски: Готиното е, че има много хора, които искат да свирят, независимо от условията… И така всичко, за което си говорим всъщност, може да се окаже, че няма смисъл в един момент… При наличието на хора, които са желаещи, де факто, да слушат тази музика.

Васил Райков: Както се казва: Има ли желание, има и начин!

Имате пет реализирани албума за 10-те години, в които „Odd Crew“ твори. „Mark These Words“ беше представен с грандиозно шоу в зала „Христо Ботев“, докато „The Lost Pages“ беше поднесен в уюта на клубната атмосфера, сред приглушени светлини и свещи. Кое е по-вълнуващо за един музикант – да владее енергията и заряда на многохилядна публика или липсата на бариери и тоталната интимност и сливане с тълпата?

Васил Райков: Идеята за представянето на „The Lost Pages“ беше именно да бъде в малки клубове, точно за да запазим интимността на самия албум в максимална степен. Що се отнася до това, кое е по-готино, дали да свириш пред повече публика или пред по-малко, всъщност няма значение.

Васил Първановски: Абсолютно едно и също е.

Васил Райков: Винаги вълнението и тръпката от хора, които са дошли на концерт, да се насладят на твое изпълнение, е много по-голямо, от това дали свириш пред 50 човека или пред 500… Разбира се, усещанията са различни… Аз лично, от собствения си опит, бих казал, че съм имал по-готини емоции на по-малки концерти, отколкото на по-големи.

Васил Първановски: Което, може би се дължи на това, че си по-близо до хората, има по-топла връзка между банда и публика.

Васил Райков: Да! И можеш да видиш реакцията на всеки един. Как да кажа? Да говориш с него по време на концерта и това е нещо адски романтично в този формат. Но това не означава, че не обичаме да свирим и на големи концерти.

©AnitraM

Приятна особеност при вас е, че границата „известни личности“ – „фенове“ не съществува. Вие сте изключително приятелски настроени – няма „звездеене“, няма излишни претенции и дистанция… Вероятно точно това ваше отношение обяснява и голямата група „Оdd Crew Зомбита“, следващи ви навсякъде… Как успявате да сте така здраво стъпили на земята и да не се приемате твърде насериозно, да не се главозамайвате?

Васил Райков: Да! Ако има хора, които се наричат „рок звезди“ това означава, че те са пълни задници?!

Васил Първановски: …или „легенди“… В България, без да обидя никого, звучи ми опасно.

Васил Райков: Опасно е точната дума! Да!

Безспорно сте вдъхновение и идоли за мнозина, но кои са вашите „герои“ в музиката?

Васил Първановски: „Led Zeppelin“ и „Black Sabbath“. Мисля, че това са основите, върху които сме изградили себе си, и естествено, всички производни банди, които твърдят, че също са повлияни от „Black Sabbath“ и „Led Zeppelin“

През месец май се присъединихте към заключителната част от турнето на швейцарската траш метъл, хард-кор, пънк група „Hellvetica“, включващо България, Румъния и Гърция. Имате и редица самостоятелни турнета в Европа. Какво е отношението към вас там? Има ли подценяване или негативизъм като към група, идваща от мрачните и подозрителни Балкани?

Васил Райков: Не! На абсолютно никой не му пука откъде идваш и това е, как да кажа, готиното! Хората са дошли да те слушат и изобщо не ги интересува дали идваш от България или от която и да е друга точка в света…

Васил Първановски:  За музикалния фен няма бариери. Това е най-готиното нещо в музиката, че е универсален език. В случая наистина няма бариери, ако си фен.

Васил Райков: Все пак рок музиката е изключително вдъхновена от разделението на света и де факто се бори срещу него. А всички знаем, че още от 60-те години насам основна цел на музиката е да обединява, а не да разделя, т.е. всички да свирят заедно.

С организирана от вас Краудфъндинг кампания (предварителна продажба на продукт и събиране на средства за реализацията му в онлайн платформа – б.а.), през 2014 г. успяхте да реализирате четвъртия си албум „Mark These Words“ в Швеция при самия Daniel Bergstrand, продуцирал такива звезди като „Dimmu Borgir“, „In Flames“, „Meshuggah“ и „Behemoth“. Какво беше усещането да работиш с чуждестранен лейбъл при подобен професионалист?

Васил Райков: Това е всъщност албумът, заради който ни се наложи да преживеем адски много, докато стигнем до реализацията му. Става въпрос за тази наша кампания в световноизвестната платформа Indiegogo – безумно начинание по нашите географски ширини. През цялото време комуникирахме с няколко продуцента паралелно и в края на краищата се спряхме на Jason Suecof (продуцирал „Chimaira“, „Trivium“, „Whitechapel“, „Six Feet Under“ – б.а.). Трябваше да заминем за Щатите, но на един от нас в последния момент му беше отказана виза и решихме да изберем план Б и да работим с Daniel Bergstrand. Все пак запазихме Jason Suecof като наш микс инженер, като към екипа ни се присъедини и Alan Douches (работил с банди като „Drowning Pool“ и „Motorhead“ – б.а.), който направи мастеринга. И всъщност цялото това нещо ни донесе, освен всичко друго, опитът да разберем как се случват нещата на по-високо ниво в музикалната индустрия. Естествено, работата с тях беше пример за изключително предизвикателство за всички нас, колкото и банално да звучи това. Те са изключителни професионалисти, ужасно взискателни и в стремежа си да постигнат перфектен краен резултат, вкарват и нас в позицията да дадем максималното, на което сме способни. Аз мога наистина да кажа лично за себе си, че Daniel успя да ме изцеди до предела на силите ми – и емоционално, и физически. Но пък това, което реализирахме, беше нещо, което единствено там и по този начин е възможно да се постигне.

Васил Първановски: Осъществихме една мечта със сигурност!