Добринка Табакова е родена в Пловдив, но от 25 години живее в Лондон. Завършва консерваторията „Guildhall School of Music & Drama“ и получава докторска степен в специалност композиция от „King’s College“, London. Нейният дебютен албум е продуциран от световноизвестната звукозаписна компания „ECM Records“ и е номиниран за „Грами“ през 2014 г. Добринка Табакова е автора на химна „Възхвала“, изпълнен по случай златната годишнина на кралица Елизабет II. Открит и естествен човек, с когото разговаряхме за живота, музиката и вдъхновенията на един артист.
Вие сте изключително концентрирана и посветена на музиката личност, но кога за първи път усетихте, че тя ще бъде проводник на мислите и чувствата Ви?
Благодарна съм преди всичко на семейството си, въпреки че не са музиканти, са много дълбоко посветени в музиката хора. В къщи имахме голяма колекция от плочи. С дядо ми често слушахме Бетховен, Брамс, Моцарт. Тази негова обич към музиката въздейства и на мен. Така на 7 годишна възраст, поисках да започна уроци по пиано. В България през 80-те години, културата беше прозорец към света, а дядо ми гледаше този прозорец да бъде широко отворен основно към Европа. Така, че съм много благодарна за възможността да се развивам в правилното поприще и да го използвам за собствените си фантазии и влечения!
Добринка Табакова
Започнах да свиря на пиано, а с помощта на майка ми намерихме разкошен педагог – Даниела Костова се казва. Беше нестандартна и много интересна жена. Когато ходих на уроци, тя никога не ме възпираше с нещо „полунаучено или полуимровизирано“. Много съм благодарна, че в началото нямах никакви „спирачки“, които да ми казват, че не мога да си измислям свои мелодии и да композирам! Бях в много здравословна атмосфера.
Къде намирате предизвикателството в композирането на класическа музика?
В комуникацията с хората! Както при всяко изкуство, така и при композирането, предизвикателството е да създадеш връзка с човека, който е отделил от времето си, за да дойде в залата или да си купи диск. Предизвикателството и удоволствието е, че намираш хора, които може би мислят по същия начин. Вълнуват ги едни и същи неща и се чувстваш, че създаваш група от единомислещи хора и това прави живота по-приятен.
Кой е основният Ви източник на вдъхновение?
Вдъхновението… Много трудно бих го описала с думи. Разбира се, връзката с другите хора, нещата от живота, природата. Всичко това, по някакъв начин се пречупва през „творческата призма“ и се превъплащава в звук. Но самият процес на пречупване, за това точно как работи, дори и след няколкото образователни степени, докторантура и какво ли не, все още ми е невъзможно да го обясня с думи. И дай боже, никога да не мога! Защото тогава мистерията, „Какво е музиката?“, според мен, би се развалила.
Разкажете ни за албума Ви „String Paths“ (Струнни пътища). Какво е посланието, което искате да предадете на хората чрез него?
Това са пет произведения за струнни инструменти, както се подразбира и от заглавието. Включени са „Концерт за чело“, „Сюита за виола със струнен оркестър“, „Струнно трио“. Много от колегите ми в консерваторията бяха феноменални музиканти на струнни инструменти, което също много ме вдъхнови да създам тези произведения. Едно нещо, което за мен е много важно, е да докоснеш душата на друг човек! Да събудиш чрез музиката си нещо, някаква силна емоция, спомен! Във всичките си произведения се стремя да предам оптимизъм и позитивна енергия, независимо по какъв случай съм ги написала.
снимка: Daniel Zander
— at Berghain / Panorama
Kristina Blaumane: cello
Maxim Rysanov: viola, conductor
Janine Jansen, Roman Mints, Julia-Maria Kretz: violin
Amihai Grosz: viola
Torleif Thedéen, Boris Andrianov: cello
Raimondas Sviackevičius: accordion
Vaiva Eidukaitytė-Storastienė: harpsichord
Donatas Bagurskas, Stacey Watton: double bass
Lithuanian Chamber Orchestra
-
снимка: Daniel Zander — at Berghain / Panorama
-
снимка: Daniel Zander — at Berghain / Panorama
Най-новият проект е произведение написано за „Orchestra of the Swan“ (Оркестър на лебеда), защото в Стратфорд има много лебеди и те са станали като втори символ на града. С този оркестър работя от около 12 години, през които написах няколко произведения. Благодарение на фондация „Сорел“ в Ню Йорк, работих с оркестъра две години като гост композитор (composer-in-residence). Кулминацията от работата ми с тях е „Кантата“ по случай 400 години от смъртта на Шекспир, която ще бъде изпълнена в църквата
Погледнато през поглед на твореца кои са любимите Ви композитори?
За много от нас, композиторите, винаги се започва с Бах, защото до голяма степен той е като основен фундамент в класическата музика. Дори американският композитор Джон Адамс, беше казал в обръщение към младите студенти в университет в Америка, че „до всеки композитор, един малък глас седи на рамото му и му повтаря: – Никога няма да си толкова добър колкото Бах! Никога няма да си толкова добър колкото Бах!. Точно заради тази последователност, огромното творческо наследство, което е оставил, прочувствено и в същото време изпълнено с много дълбок замисъл и невероятна структура. Разбира се, като малка с дядо ми съм слушала и Шуберт, Брамс, Бетховен и много други титани на западната класическа музика. По-късно за себе си открих музиката от 20-ти век, просто защото в България беше по-трудно да се намерят плочи от живи композитори. Френският композитор Месиен, например, се е вдъхновявал много от песента на птичките и нота по нота я е записвал, разработвал и включвал в мелодиите на произведенията си по много интересен начин. Друго име е Лигети, който е унгарски композитор. Имах честта да се срещна с него и е много интересна личност. Мозъка му е като калейдоскоп. Американецът Джон Адамс също е феноменален талант. Има едно симфонично произведение от 80-те: нарича се „Harmonielehre“. В него преплита минимализъм с части от симфониите на Малер, по начин, точно за времето, в което живеем. Сега имаме достъп до изключително много музика, от всички краища на света. И възможността да асимилираш информацията и да я обработваш по свой начин. Това са само някои от композиторите, които са много важни за мен и ме вдъхновяват.
Усеща се много фино преплетена българската същност в някой от произведенията Ви. Няма как да не попитам: Кои са елементите в България, които Ви вдъхновяват? Ако се върнем малко назад във времето, когато създавате произведенията „Пирин“ и „Родопа“, бихте ли споделили в какъв момент от живота Ви ги композирахте?
„Пирин“ беше първото произведение, което написах за един много добър мой приятел, Максим Рисанов. Това е едно от първите ми произведения като студент, които написах и предимно се вдъхнових от гъдулката. От техниките на гъдулката и нейното звучене. Вплетох някои от тези елементи, за да се придаде това смесване на световете – от фолклорния инструмент в класическия инструмент виола. След това го аранжирах за приятели, които свирят на чело, а сега последно и за Юлита Фъсева, която живее и работи в Белгия и свири на контрабас. Много виртуозно стана! Да можеш от една толкова малка гъдулка да го изсвириш с доста по-големия контрабас е впечатляващо. „Пирин“ е най-фолклорното от моите произведения. „Родопа“ е по-лирична. Вълнуват ме звуците от планините, и тази естествена любов успях да изразя в тези произведения.
В следващият си въпрос бих искал да запознаем читателите с новия Ви проект, който ще се проведе в Стратфорд, по случай 400 години от смъртта на основоположника на британската драматургия Уилям Шекспир, на 21-ви април, 2016 г.?
Най-новият проект е произведение написано за „Orchestra of the Swan“ („Оркестър на лебеда“), защото в Стратфорд има много лебеди и те са станали нещо като втори символ на града. С този оркестър работя от около 12 години, през които написах няколко произведения. Благодарение на фондацията „Сорел“, базирана в Ню Йорк, работих с оркестъра две години като гост композитор (composer-in-residence). Кулминацията от работата ми с тях е „Кантата“ по случай 400 години от смъртта на Шекспир, която ще бъде изпълнена в църквата „Света Троица“, където е бил кръстен и погребан „Барда“ на Стратфорд. В тази работа „вплетох още една нишка“, за която почерпих вдъхновение от художника Търнър, на когото са възложили да отиде в родния град на Шекспир да направи скици от града и от гроба му в църквата. Аз ги намерих тези скици тук в Лондон, в галерията „Tate Britain“. Взех позволение от там и те ще бъдат изложени на премиерата на 21-ви април, в църквата. Скиците ще бъдат подредени като пътешествие от родното му място до мястото, където е починал. Така че тази структура я използвах и от думите в различните пиеси на Шекспир. Взех елементи от тях, които показват седемте стадия на човешкия живот.
Кое беше трудната част в този проект?
Трудни се оказаха думите! Защото пиесите са толкова многобройни, сонетите също и неговите думи са толкова многопластови, че трябва внимателно да се подхожда при евентуално добавяне на още един слой във вид на музика. Благодарна съм изключително много на артистичния директор на театър „Глобус“ – Доминик Дромгул, с който се срещнах. Той е „дишал“ Шекспир от дете и дори е проходил пеш разстоянието от Стратфорд до Лондон, както е правил поета преди векове. Разговора, който имахме много ме вдъхнови и ми помогна да прекрача прага с думите.
Immortal Shakespeare – „Cantata for choir and orchestra“ – можете да чуете тук >>>
Имате ли произведение, което е ваше духовно смирение?
Много са произведенията, които ми доставят изключително удоволствие да слушам. Разбира се класика като „Sinfonia Concernante“ на Моцарт, Бранденбургските концерти на Бах. „Harmonielehre“ (Хармония) на Джон Адамс е произведение около 30-40 минути и през цялото време, докато го слушаш, си мислиш: Колко велико е! Да успееш да асимилираш цялата тази човешка история през последните 3 века и как е успял в 40 минути, да направи такава сентенция. Невероятно е!
Всяко произведение на изкуството, което ме вълнува, има в него нещо, което ми дава надежда, че ще просъществуваме, въпреки трудните моменти, през които преминаваме не само индивидуално, но и като човечност!
Добринка Табакова – „Зора“ и „Ден“ от „Слънчев Триптих“ („Софийски Солисти“ – диригент Пламен Джуров, Иво Станков – цигулка, Кристина Блаумане – чело, Лондонския Фестивал на Българската Култура)
