7 книги с главен герой Париж

Париж е вдъхновявал не един и двама световни писатели със своята артистична, бохемска атмосфера. Не са случайни думите на Съмърсет Моъм – „душите на починалите американци отиват в Париж“. Той е може би най-описвания в книгите град и трибуна на множество литературни сюжети. И има защо. Париж събира изкуство, култура, история и неповторима романтика, която често дори не може да се обясни. Човек стъпва на „Елисейските полета“ и вече е друг – одухотворен, вдъхновен и с огромно желание за живот. Една от големите мечти на Хитлер е била да види как войските му минават през Париж, марширувайки под Триумфалната арка. Предлагаме ви седем книги, стоящи далеч от женската сантименталност, в които Париж играе главната роля.

„Париж пред изгрев“ – Луис Бромфийлд

В началото на Втората световна война една американска танцьорка идва в Париж, за да танцува. Веднага е наета като солистка във „Фоли Бержер“ и скоро става най-голямата му звезда. Но бляскавото развитие на кариерата ѝ е само фон на събитията от немската окупация, а ролите в кабарето са далеч по-маловажни от голямата ѝ роля в съпротивата на Париж срещу германците. Нещо повече, тя описва подробно как немските войници са се отнасяли с парижани и на какви мъчения са ги подлагали. Комендант от Гестапо се влюбва в нейната игра на сцената и на всеки спектакъл е в ложата, за да гледа нея. Когато обаче разкрива действията ѝ против Германия, взима решение да я убие. Но тя предварително е обмислила този вариант в главата си и успява да го затвори в избата на своя апартамент, за да умре сред виното мъчителя на толкова много невинни хора.

Книгата разкрива един друг Париж, окупиран от немците, но запазил своята аристократичност и достойнство.

„Париж! Париж!“ – Ъруин Шоу

Възможно най-описателната книга за Париж. Тръгваш от маса в кафе, защото всичко в Париж започва от маса в кафе. Чакаш момичето, което обичаш… Всичко е възможно в Париж. Всичко можеш да кажеш, всекиго можеш да срещнеш, често в един и същи ден. Това е единственият град в света, който не е провинциален. Тази книга деликатно ни въвежда в скритите потайности на града. Отворя ни масивните врати на старите сгради в центъра, предлага ни закуски и вечери в най-интересните заведения. Разказва по безкрайно увлекателен и непринуден начин историята на града и ни запознава с живота на обикновения парижанин. Всичко това през погледа на един американец, който не спира да се изненадва, очарова и опознава Париж. Намира го, че е съвсем различен от това, което си е представял, слушайки и четейки за него отвъд океана.

Ъруин Шоу използва прост език и книгата прилича повече на разговор с читателя. Това допълнително скъсява дистанцията с Париж и човек има усещането, че е свидетел на дългата обиколка на автора из града.

„Парижките потайности“ – Йожен Сю

Романът на Сю разглежда проблемите на нисшите обществени кръгове в Париж през 19-ти век. Излага нагледно какво преминава през душата и мислите на една вдовица, чийто мъж е осъден на смърт. Кара читателите да се замислят върху някои морални въпроси, които иначе не стоят на дневен ред в ежедневието му. Всеки град има и опака страна, всичко красиво има своята уродлива сянка. Едно дете е способно да пренебрегне болката от кървящата рана, в страха си от очакваната реакция на майката, че дрешката е нацапана с кръв.

Книгата смело описва бедността, която принуждава човек да открадне, да пречупи своите морални ценности, да стане престъпник, заради липсата на друг избор. И всичко това е описано без укор, без нравоучение. Просто описание на живота такъв, какъвто е, такъв, какъвто го създаваме. Тъмни вонящи входове, месарници и въглищарски дюкянчета, които изникват от входовете на сградите, нощен вятър, който описва пътя на парижките злосторници. Описателността на обстановката засилва усещането за реализъм и присъствие на местата, които обитават героите.

А филмът създаден по книгата е един от звездните мигове на Жан Маре – актьорът превърнал се в лице на френското кино. Той е един от най-знаковите, най-блестящите френски артисти, заедно с Луи Жордан, Жан Габен, Жерар Филип, Ален Делон, Белмондо и Мишел Пиколи – блестяща плеяда артисти, от втората половина на 20 век.

„Парижката Св. Богородица“ – Виктор Юго

Книгата на Юго е символ на средновековен Париж, макар да е писан доста по-късно. Главната цел на автора, пишейки тази книга, е да накара своите съвременници да оценят изключителното архитектурно наследство на готическата култура, която с лека ръка се руши. И най-вече заради катедралата и премахването на стъклените ѝ панели, заменени с бяло стъкло, за да пропускат повече светлина. Монументалният храм дава и наименованието на книгата. Но историята е много повече от това. Трима мъже се разкъсват от любов по циганката Есмералда – капитан Феб в младежкото си увлечение, абат Клод Фроло с ужасяващата забрана да я има, и обожанието на Квазимодо – най-интересния персонаж в книгата.

Историята завладява композиторите Цезар Пуни и след него Морис Жар. Те превръщат историята в невероятно красив балет – „Есмералда“ на Цезар Пуни и „Парижката Св. Богородица“ на Морис Жар. А филмът с Антъни Куин и Джина Лолобриджида печели всички най-големи награди. Есмералда е вълнувала въображението на много творци през годините.

„Острието на бръснача“ – Съмърсет Моъм

Този разказ преминава през перото на Моъм като дистанциран наблюдател на невероятната парижка атмосфера. Един американски сноб на име Елиът има една-единствена цел – да бъде лидер на светския живот в Париж. Неговата хубава и заможна племенница Изабел се сгодява за Лари Даръл. Щастливото бъдеще изглежда предначертано – охолен живот във висшето общество, приеми, забавления. Лари обаче гледа на живота по друг начин. Той иска да опознае света, науката и изкуството, затова заминава за Париж и този град променя напълно неговия светоглед. Лари прочита всичко възможно в парижките библиотеки – философия, мистицизъм, история на изкуствата. Той просто поглъща информацията с любопитството на дете. Преминава през имения, парижки светски салони, пристанищни вертепи, християнски манастири и будистки храмове. Среща всякакви хора и съдби, за да разбере живота в неговото разнообразие и цялост.

Моъм започва книгата така:

„Никога не съм започвал роман с повече опасения. И ако го наричам роман, то е само защото не зная как иначе да го назова. Сама по себе си историята не е дълга и не завършва нито със смърт, нито с женитба. Смъртта е безвъзвратният край, който неумолимо погребва всяка история; но женитбата също е своего рода завършек и интелектуалците напразно се надсмиват над подобна развръзка, която условно наричаме „щастлив край“. Здравият инстинкт на обикновените хора им подсказва, че това, което си струва да се знае и да се разкаже, завършва с женитба. Когато един мъж и една жена, след каквито и да било превратности на съдбата, най-сетне се съберат, те са изпълнили биологичното си предназначение и интересът съвсем естествено се насочва към следващото поколение. Но аз ще оставя читателя си в неведение.“

„Фиеста“ – Ърнест Хемингуей

Париж е здраво вплетен в творчеството на Хемингуей. Авторът е бил влюбен в града и неслучайно го избира за фон на голяма част от книгите си.

„Фиеста“ е една красива ретроспекция на живота в Париж. На нравите на парижани, танцовите забави, под формата на bal-musette, в които хората са танцували под звуците на акордеон, а акордеонистът е отброявал такта със звънче на крака си. Четейки книгата, читателите мислено се пренасят в атмосферата на Париж – непосредствено след Първата световна война. Хемингуей казва: „Герой на моя роман е земята, която ще остане вечно, а не хората, които идват и си отиват от нея.“ И действително е така. Париж остава такъв и до днес, само хората, които го посещават и живеят в него, се променят. Даже девизът на френската столица го доказва – „клати се, но не потъва“.