На 31-ви март 1980 г. умира чешкият поет и преводач Владимир Холан. Роден в краен квартал на Прага на 16-ти септември 1905 г., но израснал в провинцията, той развива един особен поетически изказ, излагайки твърде тъмни и песимистични възгледи в своите стихове – нещо нетипично за литературното течение, в чийто стил твори. Част е от чешкия поетизъм – течение в стила на сюрреализма, създадено в Прага през 20-те години на миналия век.

#бюлетин

През 30-те и 40-те години Холан е ангажиран със социалистическата идея, обявява се против Мюнхенското съглашение и приветства съветската армия като освободителка. Напуска католическата църква и става член на комунистическата партия. През 1932 г. публикува първата си книга с поезия, която е причина най-големия чешки критик да го сравни с Маларме. През 1949 г., явно съзнал какво всъщност стои зад комунистическата идея, напуска партията и отново се връща към църквата.

 

През 50-те и 60-те години пише предимно поеми, смесвайки реалност и абстракция. В англоезичните страни е известен преди всичко със своите следвоенни творби и по-специално стихотворението „Нощ с Хамлет“, което си остава най-често превежданото чешко стихотворение. Носител на наградата „Етна-Теормина“ (1966 г.), удостоен с почетното звание „Народен писател“ (1968 г.) и кандидат за Нобелова награда през 1969 г. След Пражката пролет произведенията на Холан стават международно известни и са преведени на много езици.

 

Последните години от живота си прекарва в самота и бедност в сърцето на Прага – остров Кампа. Умира в апартамента си край река Валтава и е погребан в гробището „Олшани“. Негови стихове са превеждани на български език като част от антологии с известни чешки поети. Като самостоятелно издание у нас излиза „Нощ с Хамлет“. Стихотворенията, които ви предлагаме, са в превод на Вътьо Раковски и Димитър Стефанов.

 

ПОРТРЕТ

 

Коледни момини сълзи валят по гърдите
Бавен залез на слънце над спомена
Сняг вали грее луна вървиш в светлината ѝ.

 

ЧЕТЯЩИЯТ ПОЕТ

 

Луна от морска пяна тихо шумолене
В японска приказка ръми безкрайно пак
От своето кресло се взираш в розата
и хълмовете осветени.

 

СНЯГ

 

Снегът започва да вали среднощ. И то се знае,
че най-добре се чувстваш в кухнята,
макар да е местенце на безсъние.
На топло си, ще сготвиш нещо и си пийваш вино,
и през прозореца във вечността надзърташ.
Какво да се измъкнеш и да ти е крив светът
та да не би животът да е права линия.
Какво да се тормозиш с поглед в календара,
да гледаш дните да не проиграеш.
И що ли да си казваш, че ги нямаш
парите за пантофките на Саския?
И що ли да се дуеш,
че страдаш повече от другите?

 

И на земята тишина да няма,
жадувана със снегопада тя дойде.
Самичък си. Без жестове. И нищичко на показ.

 

СЪЗРЯНА

 

Съзряна от влака,
който взема сянката за реалност…
Но тя наистина беше прекрасна,
застанала гологлава,
незабрадена, без шапка, сякаш някакъв ангел
тука си е забравил главата
и си е тръгнал по ореол…

УСТРЕМЕНИ НАПРЕД

Нищо не оправдава поета, дори и смъртта му.
И все пак от опасното му съществуване
остават винаги още някак си в повече
няколко негови знака. И между тях
не е съвършенството, с него дори да е рай,
а истинността, с нея дори да е ад.

 

ПЕЩЕРАТА НА ДУМИТЕ

 

Юношата не влиза безнаказано със светлина
в пещерата на думите… Дързък, не предполага дори
къде се е озовал… Млад, макар и страдащ,
не знае какво е болка… Преждевременно майсторски,
ще избяга, без да е прекрачил вътре,
и ще се оправдае с непълнолетието на века…

 

Пещерата на думите!…
Само истинският поет на своя отговорност
в нея криле ще провре – и това,
което се връща на земното притегляне,
без да навреди на другото, дето притегля земята…

 

Пещерата на думите! Само истинският поет
от мълчанието ѝ се връща,
за да намери, вече стар, едно плачещо дете,
оставено от света на нейния праг…

 

ДЪЛБОКО В НОЩТА

 

На Ярослав Сайферт

 

„Как да не бъдеш?“ – питаш се и дори ще го изречеш…
Дървото или камъкът си мълчат,
макар да са от слово и значи неми,
тъй като словото е ужасено какво е станало с него…
Но и сега имена те си имат. Имена: бор,
клен, трепетлика… И имена: базалт,
пясъчник, фонолит, любов… Чудесни имена,
само че ужасени какво е станало с тях…

 

КЪМ ПОЕЗИЯТА

 

Не знаеш откъде идва пътят,
който не води за никъде.
Не те е грижа обаче, нали бе пълен с вълшебства,
жени, чудеса и копнеж по свободата,
видя, комай че конят под ангела беше убит,
ангелът тръгна пеша, ето го пътят на самозабравата,
едва тогава позна горестта на човека,
но и на Бога, който също търси щастие,
този нещастно обичащ Бог…

още за четене

Pin It on Pinterest

Share This