„18% сиво“ – шедьоврите се раждат в ексцеса

„18% сиво“ на Виктор Чучков – син отскоро може да се гледа по кината и както обикновено, челите книгата очакват да я сравнят с филма. Фактологически ще намерят доста разминавания, но тоналността остава същата. И в двата случая Зак е емигрант, който след криза в личния си живот, тръгва на пътуване, оказало се впоследствие вътрешен катарзис за него. Мястото и времето обаче са различни. Книгата, с едноименно заглавие от Захари Карабашлиев, е един от популярните съвременни български романи и разказва за пътуването на Зак из Америка в ранните 90-те, а филмът се отнася за днешна Европа, но тази разлика няма значение, защото нали измеренията на душата са вечни. 

Зак (Руши Видинлиев) и любимата му Стела (Доля Гавански) са творци от Варна, които заминават за Лондон, след като Зак е номиниран за престижна фотографска награда. Но скоро разбира, че там не ще го чакат мечтаните възможности и кариера. Никой не го забелязва, никой не го открива и той бива принуден да подеме живот на емигрант, със скучната работа и вечното тътрене в метрото. Талантът му пустее и идеи рядко идват. Размива се в разноликата, но анонимна тълпа. Чезне сред множеството багри на града, докато в него напира вселена, която ще избухне ако не я пусне свободно навън. Кризата му обаче е повече от творчески застой. Като лавина тя завлича още и още след себе си. Личният му живот също се проваля. Между двамата се установява съперничество не само на основа съпружеска ревност, но и като професионална надпревара. Стела, макар и неуспяла да пласира картините си, намира добра реализация като куратор в галерия и жъне успех след успех, докато Зак продължава да затъва.            

Творческият и житейски път на Зак, макар и да са проникновени, не ни разкриват нищо ново. Да пътуваш из държава, или континент в този случай, и да опознаваш скритите й лица, е традиция поставена още през първата половина на 20-ти век. Добре е известно делото на фотографи като Даян Арбъс, Уокър Еванс, Луис Хайн, например, които снимат всичко онова, което Америка смита под килима и завинаги променят ролята на фотографията. Обръщат я от художествено в социално изкуство и показват, че заслужава внимание не само красивото и приятното, а и гротескното и грозното също, че дори второто малко повече, задето храносмилането му може да помогне на личността да израсне. 

Фотографията и смъртта също не се срещат за първи път. Търсенията на Зак напомнят за героя от „Снимки в Палермо“ на Вим Вендерс, който също е фотограф, опитващ се да преодолее загубата на майка си. А по какъв начин точно фотографията наподобява смъртта е може би най-добре казано от именития португалски фотограф Пауло Нозолино: „Има нещо ужасно мъртвешко във фотографията, защото нещата никога повече няма да бъдат такива, каквито са на снимките. Именно тази способност на фотографията да замрази момента завинаги, я свързва със смъртта. Фотографията е смъртта.“