Дали пристрастяването е Ад или „мека постеля“, върху която разполагаш удобно битието си, така че да не усещаш грапавините му… Петър Чухов отговаря противоречиво – „Моят ад е моята крепост“. Но какво се крепи зад стените на книгата и къде е Бог – вътре или вън?
В началото на книгата Петър Чухов кани читателя да навлезе в нея с чаша, давайки му възможност сам да избира питието. Необходимо е да смесиш аромат с докосване и дума с вкус. Сякаш любезно те кани да му стиснеш ръката и да го последваш, минавайки през думите му като по речни камъни. Понякога ще се подхлъзваш, ще стигаш и до „улица без изход“. „Накрая има смърт“, но всеки трябва да премине през своите страсти и пристрастявания, за да се освободи от тях, без значение от цената. Приел условията, можеш да разгърнеш следващата страница.
Крилата с мека постеля
Играта на думи е характерна за поезията на Петър. И в тази книга той не скрива майсторството да поставя най-чувствителната дума, която наболява при допир. В книгата преминава тънката нишка на еротиката – без да се налага и без да крещи. В „Малка нощна музика“ китарата приема образа на жена – кукла, която можеш да обличаш, да ѝ разказваш мръсни вицове и да я водиш на църква. А самотата се спотайва между редовете и мълчи, гледайки как я заместваш с предмети. „Лас Вегас“ поставя на кантар порока и божественото, а между тях вечният избор – Доброто и Злото, Ангел и Дявол, бяло и черно, отдаване на желанието или отричането му. Все неща в зоната на човешкото, между които неминуемо се лутаме. Сюрреалистично се появява и „младият площад“, който „възмъжава“ и се готви за нова революция, а също и за брак с нея. На този площад има „хляб и зрелища“, а „в ръката на слепеца – камък“. Това вдъхване на живот на места и предмети отпраща към един различен свят, в който невъзможното е само нова възможност. И все пак – „ти си авторът“, ни казва Петър Чухов, сами избираме боята, с която оцветяваме черните букви на листа.
Полулюбовни стихотворения
Любовта присъства в стихосбирката като срамежливо слънце, което винаги намира начин да се скрие зад някой облак. Тя е загатната и човек я долавя едва-едва. Неслучайно вторият цикъл на книгата е озаглавен „Полулюбовни стихотворения“ и в тях остава нещо недоизказано, а точно в това е силата им. Точно защото е скрита, любовта присъства най-истински.
Стихотворението,
„Тази
която викаше
ми отне слуха
тази
която шепнеше
ми го върна“
ни подтиква да се запитаме: – Това две различни жени ли са или двете страни на една и съща? Защото женската природа никога не е еднопланова – в нея бушуват ветровете на севера и спокойните слънчеви дни на юга, в които можеш да се приютиш като залез.
Залез
Тя изтрива червилото си
с един облак
Произведенията се рисуват сякаш сами, а творецът е само наблюдател и кротък „записвач“ на съществуващото в природата, на случващото се, така видимо и едновременно така незабележимо. Чухов разделя православната и католическата църква на тяло и душа. Кое обаче е тялото и кое душата… зависи от собствената вяра. Ами ако тя липсва? Това е просто: Бог стои зад теб, само че не го виждаш в огледалото.
Втвърдяване на детството
Третият и последен цикъл от книгата отразява бързото порастване и смяната на една игра с друга. Отминаването на живота – със същата скорост, с която преминава един ден и как се сменят сезоните, в рамките на часове. Думите се успокояват, смиряват, сякаш очакват смъртта и края на книгата. Обличат „преуморено яке“, погребали родителите си, а след това ги отнасят, „вместо войниците на Фортинбрас“. Чашата вече е изпита и читателят се сеща за смъртта, която дебне на изхода на книгата. Лирическият герой се приютява в стая на небето и се среща с близките си. Остава само картината с погребението на майката, чието тяло лежи зад стъклото. Последната стена на крепостта е капакът на ковчега.
