Румен Даскалов отбелязва, че след Освобождението само четири населени места в България имат изразен градски облик – Пловдив, който е част от Източна Румелия, и дунавските търговски пристанища Русе, Свищов и Видин. Свищов е сред водещите административни центрове на Княжество България в самото начало на съществуването му. Освен това, градът дава на родината една цяла плеяда от творци, общественици и политици. Свищов е родно място на Алеко Константинов, на Иван Шишманов, Драган Цанков, Григор Начович, Иван Попов, Ангелаки Савич…
Много подробно Свищов е описан в сборника с писма на участника в Освободителната война Всеволод В. Крестовски – „Двадесет месеца в действащата армия“. Известно е, че руската армия форсира Дунава именно при Свищов. Свищов става първият освободен български град. Участникът във войната, Крестовски, го характеризира така:
„Това неголямо градче, красиво скупчено във вид на амфитеатър по склоновете на брега и част от самия бряг около пристанището, е заселено половината с турци, а другата половина с българи. (…)
В долната, търговска част на града, наречена „Агенция“, къщите и магазините имат почти напълно европейски, но много нескопосан и скучен вид, нещо подобно на нашите обикновени складове за зърнени храни. Всичките те са построени наново след пожара през 1870 година. (…)
В горния град, който се нарича „Чука“, почти всяка къща е оградена с цветна и овощна градинка, с навес от лозница и задължително с водохранилище, кладенец или чешма, което придава на вътрешността на тези оградени с каменни стени дворове много мил, уютен и дори поетичен вид. Градски площади няма, а има само неголеми площадки с неправилна форма, обградени с бяла акация или кестени. (…)
Стъпиш ли в Свищов, веднага чувстваш, че „цивилизована“ Европа е останала назад, отвъд Дунава, и че си попаднал изведнъж във водовъртежа на нещо извънредно своеобразно, невиждано, че тук вече започва Азия или „турско“, както казват войниците. Това се усеща навсякъде — в пъстротата на живота, кипящ направо на главната улица, във вида на облеклата, на сградите, на жилищата, в тези стройни бели минарета.“
В „Пътувания по България“ (1899 г.) Константин Иречек разкрива някои интересни подробности за миналото на Свищов.
„Много отдавнашното търговско и военно значение на Свищов (римският Novae) се обяснява, от една страна, с лесното преминавание към отсрещния Зимнич, който лежи върху твърда, по-висока тераса, от друга страна, с туй, че тук е най-южната точка на цялото Дунавско течение; от тук към устието реката изново се обръща към североизток. Старото свищовско градище се нарича Стъклен. Градът извътре прави особено впечатление, като се издига от реката стръмно на горе върху почва, пълна с дълбоки сухи ровове. Подир изгарянето му във войната 1810 г. бил е съвършено подновен. Неговото разделение (българска махала, гръцка махала, влашка махала) показва етнографическите елементи, които са взимали участие при образуванието на днешното негово население; от местните българи мнозина са от Търново, па има между тях и преселници от Арбанаси. Свищов и до днес е един от първите търговски градове в Княжеството: неговата митница стои на второ място веднага след Варна. В политическия живот на днешна България свищовци взимат голямо участие.“
Веднага след Освобождението Свищов започва да се европеизира.
„Дворецът“ на Мишо Аврамов
Европеизацията е видима в архитектурно отношение, чрез богатите домове, строени през 90-те г. на XIX век и в първите години на XX в. Бившите чорбаджии и състоятелните търговци се сдобиват с домове по немски образец. Това са къщите на градските първенци Новградлиеви и Златанови, Тодор-Божиновата къща, „Палатът“ на Кодови, домът на Алеко Николиев, двете съседни една с друга къщи на Ангел Дрянков, „Виенската къща“ на кмета Атанас Велев, къщата на Киро Абаджиев, „Дворецът“ на Мишо Аврамов. Историята, на тези модерни за времето си домове, дава индиректна информация за стопанското състояние на собствениците и за икономическото развитие на града като цяло.
Първи се появяват къщите на Новоградлиеви, Тодор-Божиновата и Златанови. Те са строени от предприемача Стафан Иванов Златанов, наел за работата архитект виенчанин. И трите са от 1890 г. Наричани са „виенски“, защото следват този архитектурен модел . През 1892 г. е построен т.нар. „палат“ на Кодови. За стария Димитър Кодов се знае, че натрупва състоянието си от чифликчийство, сделки със земя и търговия. Имотът му надвишавал 4000 дка. Той е бил сред големите дарители на града.
Около 1895 – 1896 г. е строена и къщата на Алеко Николов. Тя много прилича на външен вид на другите вече построени „виенски къщи“ в Свищов, само че е обърната с лице към двора. Неин архитект е австриецът Петер Паул Бранг, приятел и съдружник на А. Николов. Алеко Николов припечелва като търговец на дървесина. Натрупва солидно състояние около внос на дървен строителен материал от Румъния, за което му съдействат братята на жена му, които търгуват с дърва от Карпатите. По същото време с къщата на А. Николов се строят двете къща на търговеца Ангел Дянков. Дянков е сред най-богатите хора в града. Търговската му къща поддържа връзки с партньори от Австро – Унгария и Румъния. Търгува с каменна сол, зърно и газ, притежател е на 3 магазина за търговия на дребно. Вероятно архитект и на тази къща също е Петер Паул Бранг.
От 1902 г. датира появата на друга „виенска“ къща – тази на кмета на града (в периода 1 август 1911 г. – 30 август 1912 г.) Атанас Велев. Архитектът и строителите и на тази къща са същите, а дървения материал за нея е доставен от Румъния. Атанас Велев по професия е адвокат. Издига се до мирови съдия в Свищов, Кула и Преслав. По това време вероятно е строена и къщата на богатия търговец и чифликчия Киро Абаджиев. Р. Радков и П. Доневски предполагат, че тя е от поредицата „виенски къщи“ и е дело на същия екип около П. Бранг. Последна по хронология от „виенските къщи“ е „дворецът“ на Мишо Аврамов (1908 г.). Датата на построяване е отбелязана на южната ѝ фасада и над входната врата. Домакинът е от известен род. Забогатява значително покрай търговски сделки със „соватска стока“ (добитък за клане).
Не е случайно, че тези къщи се появяват точно в периода от последното десетилетие на XIX и първото на XX век. По това време Свищов все още се ползва със славата на цветущ икономически център. Скоро след това ще бъде окончателно изместен в търговския трафик на страната, заради новите жп линии, свързващи Русе с Търново, и нарасналия стокооборот през морските пристанища.
До Освобождението Свищов играе важна роля за установяването на редовни търговски връзки между земите, населени с българи и Русия, Румъния и Австро – Унгария. Внесените от свищовските търговци стоки стимулират развитието на занаятчийството и вътрешната търговия. В „Международен алманах“ за 1898 г. се отбелязва ,че Свищовският окръг в търговско отношение е „един от първите крайдунавски окръзи“.
В промишлеността обаче градът много изостава през 90-те г. на XIX в. В изложението на окръжния управител на Свищов от 1890 г. се споменава, че в града „никаква почти индустрия не съществува“, а занаятите също са в „съвършено плачевно положение“. Търговията обаче е в разцвет. Свищов е от „по-първите и главни пунктове в отечеството ни по износната и вносната търговия.“
Четири години по-късно положението не търпи осезаема промяна. Все още „индустрия почти не съществува“. Занаятчийството е слабо развито, главно за задоволяване на местни нужди:
„В повечето от тия занаяти не се съглежда никакво стремление да усъвършенствуват произведенията си и да ги докарат до съвременния вкус на обществото, за това и отпадат от година на година“.
В доклада на окръжния управител от 1897 – 1898 г. липсата на промишлени предприятия в Свищов е обяснена с това, че:
„фабричната промишленост не е добила още право на гражданство в България, не е направила никакви успехи. Смело може да се каже, че в промишлеността много по-късно ще дирим своя поминък, тъй като земеделческото население за много години още не може да отделя работни сили, а пък градското ще намира работа и препитание в търговията, занаятите и разните обществени служби.“
През 1910 г. в докладна на окръжния управител се описва развоя на региона в икономическо отношение.
„Било е време, когато Свищов за колониала (търговията с колониални стоки) и Търново за манифактурата са играли ролята на главни наши тържища, с доста големи търговски райони. С развитието обаче на пътните съобщения и с изменението на много други още условия те са изгубили това си значение. Днес и в тия градове търговията се е ограничила почти до размерите да отговаря за нуждите на местната консумация. (…) Все пак както в Търново, така и в Свищов все още има някои други търговски къщи за едра търговия.“
Градът се развива изключително като търговски център. В първите години след Освобождението е център от национална величина, като постепенно значението му намалява до регионално. Причините за това негативно развитие са свързани най-вече с разширяването на железопътната мрежа на страната към Русе и Варна. Така стокооборотът през Свищов намалява за сметка на тези два града.
Сл. Славев и Хр. Монев изтъкват като характерна особеност на свищовските търговци, че освен с търговия се занимават и с лихварство. Това е основната причина десетилетия наред в Свищов да липсват свободни финансови средства за поощряване на промишлеността: всички са заложени в търговски и лихварски операции. Докато например търновските търговци по-добре съобразяват на къде духа „вятърът на промяната“. Те влагат капиталите си в изграждането на промишленост, защото именно тя ще допринесе за разкриването на работни места, ще осигури препитанието на по-голям брой жители на града и в крайна сметка ще доведе до градската модернизация.
В Габрово пък тласъкът на развитие идва от редиците на еснафа (занаятчийските гилдии), чийто членове основно чрез колективни инициативи успяват да превърнат града си в българския Манчестър, съобразявайки, че промишленото развитие е ключът към това. Докато в Свищов индивидуализмът и консерватизмът у търговско-лихварската гилдия са най-трайни, което ще доведе градът неминуемо до икономически упадък. Всъщност давани са препоръки за по-друг тип развитие, които остават неоценени. Ст. Ганчев напразно съветва: „От всичко най-важното, което му предстои на свищовския търговец да направи е преминаването му към други по-високи форми на икономически живот. (…) Ако и този капитал съумее да индустриализира свищовската търговия, неговото бъдеще е блестящо.“
Д. Казасов си спомня Свищов от началото на XX в. така: „Цветущият преди няколко години град беше посърнал. Откритата през 1900 г. ж. п. линия Търново – Г. Оряховица – Русе беше отклонил вноса и износа към големия град. Пристанището бе пусто, прочутите мази – заключени, богатите търговски домове – посърнали, хората – угрижени.“ В туристическия наръчник от 30-те г. на XX в. „La Bulgarie“ се съобщава на чужденците, решили да посетят България, че Свищов до първите години на XX век е търговски център от голяма важност, който постепенно изостава икономически.
