За големите български поети от първите десетилетия на XX век, като че ли е характерна една неумереност в личния живот. Безпределната страст, характерна за произведенията на Гео Милев, Христо Смирненски, Пейо Яворов, Никола Вапцаров, личи и в междуличностните им взаимоотношения. Спорове, караници и раздори. Страстите при тях бушуват и в стиховете, и в живота им. Четем „Септември“ и в главите ни кънти „тътенът на Бунта“. В думите и в делата на въпросните хора личи един „живот на ръба“, както бихме го нарекли днес.
При все това обаче, има и български творци от онова време, които не оставят в паметта на потомците си подобно впечатление за бунтарство и войнственост. От тях „не лъха“ непримиримост и себеотрицателност.
Един такъв е големият български поет Емануил Попдимитров. С право можем да го наречем „Поет“, с главна буква. Навремето, когато негови студенти или ученици го виждали да крачи достолепно из софийските улици, го сочели с пръст и шушукали: „Минава Поетът! Минава Поетът!“. Най-отличителното при този поет са неговата смиреност, кротост и доброта. Особената му за нашите „модерни времена“ целомъдреност. Всъщност целомъдрието може да се обясни в произхода.
Емануил Попдимитров Попзахариев е потомствено свързан с българското духовенство, както си личи по имената му. Смирението и кротостта му още навремето са смущавали хората (такова поведение смущава и днес). Затова може би Теодор Траянов нарича Попдимитров, полуиронично, полусериозно, – „Средновековен Рапсод“ (в смисъл на средновековен поет). Попдимитров не е възторженият певец на „новото време“.
Стоян Илиев го описва: „В личния си живот бил тих и кротък, външността му не правела впечатление, носел се съвсем скромно. Идеалът му бил да живее спокойно, да седи у дома си, отдаден на научните си занимания, или да съчинява стихове. Простодушието, чистосърдечието, любознателността си този „паметен и лъчезарен човек“ успява да съхрани до края на живота си. Той говорел тихо, със замечтан поглед разказвал за Швейцария, Италия, за модерната френска литература. (…) Неукротимото му пламенно сърце, детската искреност, нерушимата му преданост към семейството и приятелите, култа към дълга, откритият и наивен характер са отличителните особености на неговата личност.“
Не бива да смятаме смирението на Попдимитров като произхождащо от някаква слабост или интелектуална немощ. Поетът е бил полиглот, владеел над десет чужди езика, сред които и някои редки, като норвежки, унгарски и румънски. Следвал е висше образование в две европейски страни. Дипломиран в Швейцария философ и литератор, Емануил е можел да избере и „нещо по-добро“ във финансово отношение от учителската професия в България. Но той се връща в Родината, където учителства в Лом и Хасково две години (1912 г. – 1914 г.) и в Кюстендил (от края на Първата световна война до 1923 г.). Участва и в Първата световна война. Чак след 1923-та година е избран за частен доцент по сравнително езикознание в Софийския университет. Тогава със семейството си се преместват в София.
Емануил Попдимитров е много плодотворен творец. До 1938-ма година издава 15 тома със свои събрани съчинения, включващи различни произведения (белетристика, драма, поезия). Сътрудничи си с литературните издания „Хиперион“, „Везни“, „Пламък“, „Развигор“ и др. Изключително отдаден и любящ съпруг е. Жена му е негова муза и вярна спътница в живота. Тя си спомня: „Съвестта ме боли и досега не мога да реша кому Емануил беше повече предан; на мене ли, на семейството ли, или на поезията, науката, обществото. На всички той се отдаваше с жар.
Ако го видеше някой (без да знае предварително, че това е поет) в кръга на семейството му, когато пуска шеги и остроти с леко натуралистичен език или тълкува въпроси на житейската мъдрост, би казал, че Емануил е един весел, практичен и трезв домакин, погълнат изцяло от всекидневието. Подобно впечатление се създаваше от обстоятелството, че Емануил никога не позираше. Бих си позволила да твърдя, че той е свръхестествен, т.е. най-естествен във всичко – с мене (от първата минута на нашето запознаване), с децата си, с хората, които срещаше, и най-сетне – в своето творчество.“
Въпреки семейната идилия и плодотворна дейност, Попдимитров като че ли не успява да се наложи сред водещите творци за епохата си. Дори днес липсват достатъчно негови творби, качени в интернет.
Дъщеря му, д-р Светла Попдимитрова, констатира днес: „Парадоксално е, че баща ми, който е бил един от най-четените поети на миналия век, остава и до днес антологичен автор“. Като един от известните български поети след Първата световна война, той е и сред най-обсъжданите личности за времето си.
„Съвременниците му си спомнят как този възнисичък човек с гладко избръснато лице, с червеникав тен, високо чело, малко приведен, винаги с чанта, издута с книги, преминава по „Царя“ и се отбива в кафене „Цар Освободител“, за да се срещне с приятели.“ (С. Илиев)
„Той, поетът, и съпругата му. И двамата бяха млади и някак необикновено възторжени. Заглеждаха се усмихнати във всеки срещнат и поздравяваха с подчертана любезност. Облечени в светли дрехи, съпругата висока, стройна и миловидна, той доста дребен. В голямата бяла количка с дантели возеха бебе, спираха често, надвесваха се над количката… и все се кланяха. И хората се кланяха и се въодушевяваха от тяхната приветливост.“ (Г. Константинов)
Кюстендил, 1923 г. Емануил Попдимитров, Дора Чеснова с двете им дъщери Светла и Лили
Неговата муза, съпругата Дора, бди над него като ангел хранител. Пред Владимир Русалиев ще сподели: „Дора ме е освободила от всякакви материални грижи, за да мога спокойно да работя. Тя ми е първият съветник в моята творческа работа. Тя има безпогрешен усет към хубавото и аз напълно ѝ се доверявам. Там, вкъщи, моята горчивина се стопява в нейната сърдечна усмивка и безпределна любов…
Жената може да издигне твореца до големи висини, но тя може да го хвърли в бездни и да го унищожи: Представяш ли си какво би бил Достоевски без Анна Григориевна и Фридрих Шилер без Шарлота? И над колко други велики поети и писатели са бдели жени с лъчезарни души и любещи сърца.“
На съпругата му са посветени най-хубавите му творби.
„Сама с младенеца в ръце,
Мадона, о моя жена,
Сред каменен хаос навек,
В площади задимени с кръв,
Кого ти очакваш, Мадона?
Жестоките раби горят,
А ти като бледна луна
Възлизаш в печалния дом,
Мадона, о моя жена,
Кого ти оплакваш, Мадона?
В небесните сфери пламти
На обич блажена дъга.
Там твоята арфа кънти…
В туй царство на вечна тъга
Кому ме оставяш, Мадона?“ („Мадона“)
Владимир Василев коментира, по отношение поетичното творчеството на Попдимитров, че поетът само „в смирението пред вселената и всечовечеството, в труда може да изпълни своята мисия, да оправдае сътворението си.“ Отново ключовата дума за Попдимитров е „смирение“. Не е случаен изборът на Мадоната (Богородицата) за негов идеал. Този идеал са образа на жена му. За нея той споделя: „Струва ми се, че ние сме били влюбени един в друг, преди още да се знаем, че ние сме се опознали в оня детски сън, когато за пръв път се явява откровението на красотата и непостижимото. (…)
Струва ми се, че ние сме „Обречените“ от някаква стара легенда. Влюбени от дълги години, превъзмогнали хиляди пречки, но неизмеримо верни един на друг, съдбата ни събра отново, за да ни дари щастие.“
Тя с умиление описва щастливите им мигове заедно: „Обичаше да сме заедно и да пише, дори пишеше на коленете ми.“
При цялото си смирение и доброта, Попдимитров не остава сляп за хорското нещастие и несправедливостите на обществото. Една от зрелите му и високо ценени творби е „Страната на розите“. Замисълът за нея той споделя с Владимир Русалиев: „Искам да отразя цялата наша сурова и жестока действителност, в която подлеците и бездарниците стоят на върховете на обществения и културен живот, а честният и даровит човек е оставен да гине сред несгоди и мизерия“.
Този добър човек сякаш остава неопетнен от злото по света. Той самият, а и стиховете му, обитават пространство, в което бунтът е безсмислен. Покорството и любовта властват във вътрешния му свят, преживяван като истинския. Там само болката е необходимото изпитание по пътя към щастието, там са слели душите си двамата с любимата.
