Наталия Иванова е от онези млади поети, които не крещят с творчеството си, а пишат някак стаени в себе си, без обаче да остават заключени в зоната на личното преживяване. Макар и дебютна стихосбирка, темите, които „Човек с бинокъл“ (изд. „Арс“, 2020 г.) засяга са дълбокомислени, общочовешки и носят индивидуалния почерк на автора си, дълго търсен и донякъде самоподценяващ се. Но добрият автор винаги се съмнява в писането си и търси най-точните думи, с които да обрисува мислите и усещанията си.
Поезията на Наталия изтъква малките събития в живота и тихите сблъсъци на личността с постоянно променящата се действителност и бързината на отлитащото време. Това е поезия, която е родена бавно, за да се чете бавно и да остане дълго.
#бюлетин
#поезията днес

За „Седемте смърти на Мария Калас“ – спектакъл на Марина Абрамович
Мюзикълът като жанр все още е ново понятие за българската театрална сцена, въпреки все по-честите...
„София, септември“
Как само те обичам вечер,
вървя по уморените ти улици и слушам
самотен телевизор как цъфти
и гласовете му не казват нищо.
А ние тук сме,
тротоарите не свършват никога,
от плочките израстват блокове,
във всеки съм живяла,
в никой.
А спомените като прашен хол
подреждат се в един и същ следобед –
излизам, мамо –
от едно дете,
което оттогава се прибира,
ти знаеш всичко за това
и всичко после –
свидетелят на вечери и сутрини,
на първата любов и на останалата,
на тайните ми срещи и раздели.
Тогава бог ли си, или добър приятел?
Аз няма да признавам нищо.
Сега сме тук:
ти – все по-същият,
и аз – простила, че след мен оставаш.
„Името ти“
Името ти – залъкът на жадния –
засяда в гърлото.
Дори сега да ни изправят
за помирение или за съд един пред друг,
какво ли има още да си кажем:
не е ли всичко минало простено,
без поводи за прошка да е имало,
или забравено, понякога неволно?
Остава само да не мога да преглътна
или да не разбереш, че съм успяла.
„Накрая – сърцето. Накрая.“
Разбира се, след края на една любов,
ти първо ще опиташ да си жив –
и ще се получи.
Това е неотменно:
напът занякъде ще спреш
и ще козируваш пред лалетата, невинни като сутрин.
Но точно там ще си припомниш всичко
и като че е писмо, прегънато на четири,
ще прибереш ръка във джоба си,
ще забравиш, че е там,
и ще си тръгнеш.
***
В тревогата набъбваше печал,
прахта на дните се надигаше във мене,
заспал бе някакъв човек в гърдите ми
и ужасно се боях да го събудя.
Очите ми така оставаха затворени
за онова, което тегнеше отгоре ни,
над мен и онзи в мен –
страхът, че няма да говорим,
че ще е все така
и ще се борим тихо.
Страхът, че и тревогата е вечна.
Но днес обръщам се с лице към вас
и казвам всичко, което мога.
Чувам и човека в мен: това бе,
няма страшно.
Значи там е, диша още.
„Все някога“
Трагедиите,
от които скришом се боиш, ще дойдат
но няма да си се подготвил –
преди тялото, което днес обичаш, да угасне,
ще наблюдаваш как животът кани го на танц
и няма да дочуваш разговора им
и няма да разпитваш после
но ще забележиш – другият е малко уморен
ти плахо ще го питаш „да си тръгваме?“
а той ще каже „още малко“
и ще се прегърнете
но няма да го спреш, когато
изправи се за следващата песен.
Нали така е редно да направиш?
А танцът ще е все по-лесен
и все по-тихи разговорите на дансинга
затова когато стане твърде късно,
ще значи, че е късно и за двама ви,
дай боже да е късно и за двама ви,
тогава тази дълга нощ ще значи,
че никой не е изпреварил времето
и времето не ви е изпреварило.
„Трябва нещо да направим“
Затворя ли очи, пред мен са погледи,
вперени, но и нехайни,
които чакат нещо да се случи,
но събитията насреща все са малки,
и все пак чувам ги да казват:
Приятели, но ние трябва да направим нещо!
И всички знаем тайната, която е всеобща:
нищо няма да се случи.
Познавам и жените, които съжаляват
за младостта си, щом я няма,
за младостта си, щом я има още
и като мене нямат глас и смелост за историята,
която кой ли пише,
кой ли пише за онези с битките,
кой ли пише за онези с битките да си добър?
Но ние трябва да направим нещо!,
казваме в тоалетната на офиса,
казваме пред бирата си в парка,
казваме на майките си
и заспиваме преди дванайсет.
Поне последствията посрещаме като герои:
тревогите растат в стомасите ни,
издигат се в гърлата ни и давят
с нещо като мъка, но едва ли –
за мъка трябва нещо повече
от все едно и също.
Но ето ни
с отложените бунтове и къса памет
живи сме и нищо да направим няма,
не се страхувайте от нас (ако изобщо…),
защото утре ще са равни раменете ни
и с вас ще питаме кои са тези, които все повтарят нещо,
все повтарят „трябва“.
още за четене

Съветите на Страхил: 6 често срещани грешки, които ви пречат да отслабнете
С тази статия ще се върнем малко или много към някои от основните принципи на здравословното и...

Един родолюбец с добри намерения – дъновистът Иван Багрянов
За шеста поредна година ще се състои фестивалът „Срещи на младото европейско кино“, организиран от...

Какво мога да направя днес, за да подобря живота си утре
Качеството на нашия живот зависи от качеството на навиците ни, казва писателят Джеймс Клиър....

Бат Органа – родоначалник на Стара Велика България
Напоследък в научните среди се налага схващането, че прабългарите са предимно от ирански...

Един разговор с Елица Наумова за музиката, изобразителното изкуство и фотографията.
Елица Наумова е родена в гр. Троян през 1992 г. Един от полуфиналистите в първия сезон на...

Български къщи и хотели от приказките
Мюзикълът като жанр все още е ново понятие за българската театрална сцена, въпреки все по-честите...

„Изкуството на боклука“ през очите на Артур Бордало (Бордало II)
Темата за проблема с боклука е доста широко дискутирана навсякъде по света. Проблемът с...

Магданозко с киноа и орехи
Необходими продукти (за две порции): 50-60 грама киноа 1 връзка свеж магданоз 2 стръка пресен лук...
къде и кога да отидем
предстоящи събития