Наталия Иванова е от онези млади поети, които не крещят с творчеството си, а пишат някак стаени в себе си, без обаче да остават заключени в зоната на личното преживяване. Макар и дебютна стихосбирка, темите, които „Човек с бинокъл“ (изд. „Арс“, 2020 г.) засяга са дълбокомислени, общочовешки и носят индивидуалния почерк на автора си, дълго търсен и донякъде самоподценяващ се. Но добрият автор винаги се съмнява в писането си и търси най-точните думи, с които да обрисува мислите и усещанията си.

 

Поезията на Наталия изтъква малките събития в живота и тихите сблъсъци на личността с постоянно променящата се действителност и бързината на отлитащото време. Това е поезия, която е родена бавно, за да се чете бавно и да остане дълго.

#бюлетин

#поезията днес

„София, септември“

 

Как само те обичам вечер,
вървя по уморените ти улици и слушам
самотен телевизор как цъфти
и гласовете му не казват нищо.
А ние тук сме,
тротоарите не свършват никога,
от плочките израстват блокове,
във всеки съм живяла,
в никой.
А спомените като прашен хол
подреждат се в един и същ следобед –
излизам, мамо –
от едно дете,
което оттогава се прибира,
ти знаеш всичко за това
и всичко после –
свидетелят на вечери и сутрини,
на първата любов и на останалата,
на тайните ми срещи и раздели.
Тогава бог ли си, или добър приятел?
Аз няма да признавам нищо.
Сега сме тук:
ти – все по-същият,
и аз – простила, че след мен оставаш.

„Името ти“

 

Името ти – залъкът на жадния –
засяда в гърлото.
Дори сега да ни изправят
за помирение или за съд един пред друг,
какво ли има още да си кажем:
не е ли всичко минало простено,
без поводи за прошка да е имало,
или забравено, понякога неволно?
Остава само да не мога да преглътна
или да не разбереш, че съм успяла.

 

 

„Накрая – сърцето. Накрая.“

 

Разбира се, след края на една любов,
ти първо ще опиташ да си жив –
и ще се получи.
Това е неотменно:
напът занякъде ще спреш
и ще козируваш пред лалетата, невинни като сутрин.
Но точно там ще си припомниш всичко
и като че е писмо, прегънато на четири,
ще прибереш ръка във джоба си,
ще забравиш, че е там,
и ще си тръгнеш.

 

 

***

 

В тревогата набъбваше печал,
прахта на дните се надигаше във мене,
заспал бе някакъв човек в гърдите ми
и ужасно се боях да го събудя.
Очите ми така оставаха затворени
за онова, което тегнеше отгоре ни,
над мен и онзи в мен –
страхът, че няма да говорим,
че ще е все така
и ще се борим тихо.
Страхът, че и тревогата е вечна.
Но днес обръщам се с лице към вас
и казвам всичко, което мога.
Чувам и човека в мен: това бе,
няма страшно.
Значи там е, диша още.

 

 

„Все някога“

 

Трагедиите,
от които скришом се боиш, ще дойдат
но няма да си се подготвил –
преди тялото, което днес обичаш, да угасне,
ще наблюдаваш как животът кани го на танц
и няма да дочуваш разговора им
и няма да разпитваш после
но ще забележиш – другият е малко уморен
ти плахо ще го питаш „да си тръгваме?“
а той ще каже „още малко“
и ще се прегърнете
но няма да го спреш, когато
изправи се за следващата песен.
Нали така е редно да направиш?
А танцът ще е все по-лесен
и все по-тихи разговорите на дансинга
затова когато стане твърде късно,
ще значи, че е късно и за двама ви,
дай боже да е късно и за двама ви,
тогава тази дълга нощ ще значи,
че никой не е изпреварил времето
и времето не ви е изпреварило.

 

„Трябва нещо да направим“

 

Затворя ли очи, пред мен са погледи,
вперени, но и нехайни,
които чакат нещо да се случи,
но събитията насреща все са малки,
и все пак чувам ги да казват:
Приятели, но ние трябва да направим нещо!
И всички знаем тайната, която е всеобща:
нищо няма да се случи.
Познавам и жените, които съжаляват
за младостта си, щом я няма,
за младостта си, щом я има още
и като мене нямат глас и смелост за историята,
която кой ли пише,
кой ли пише за онези с битките,
кой ли пише за онези с битките да си добър?
Но ние трябва да направим нещо!,
казваме в тоалетната на офиса,
казваме пред бирата си в парка,
казваме на майките си
и заспиваме преди дванайсет.
Поне последствията посрещаме като герои:
тревогите растат в стомасите ни,
издигат се в гърлата ни и давят
с нещо като мъка, но едва ли –
за мъка трябва нещо повече
от все едно и също.
Но ето ни
с отложените бунтове и къса памет
живи сме и нищо да направим няма,
не се страхувайте от нас (ако изобщо…),
защото утре ще са равни раменете ни
и с вас ще питаме кои са тези, които все повтарят нещо,
все повтарят „трябва“.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This