Неволно си позволих да бъда въвлечен в спор. Причината беше историческа личност, към която съм с по-специално отношение – Софроний Врачански. Една любезна госпожа, с която нямам честта да се познавам лично, сподели във Фейсбук мнението, че историците не бива да коментират литературни творби. В конкретния случай със Софроний Врачански ставаше дума за произведението му с автобиографичен характер „Житие и страдания грешнаго Софрония“. Госпожата твърдеше, че историците са лишени от необходимата професионална подготовка, за да обсъждат произведения на литературата, тъй като нямат литературно образование.

 

Наглед едно такова мнение е доста разумно, тъй като има за цел да изобличи самохвалното поведение на специалистите по всичко. Така обаче е само на пръв поглед. Всъщност трябва да сме наясно, че значимите исторически личности и биографиите им концентрират подчертан интерес от страна и на историците. Софроний Врачански е деец с огромни заслуги към Българското Възраждане. Предоставя се възможност за изясняване на детайли от живота на този човек посредством това, което сам е написал за себе си – автобиографията му „Житие и страдания…“ И е естествено тази възможност да бъде използвана за целите на науката История.

 

Когато историкът изследва даден текст, той впряга усилия да извлече от него историческата истина, доколкото това е възможно. Задава си логичния въпрос: „Описаното тук дали е вярно, дали наистина се е случило именно така?“ След това разсъждава по темата. За разлика от историка специалистът по литература разглежда текстовете от гледна точка на тяхното художествено въздействие. Него много по-малко го вълнува това, дали написаното е „вярно“. Повече го интересува как е написано, какви художествени средства са употребени за целта, как „стои“ и как се „състои“ текстът. Литераторът оценява написаното като произведение на изкуството, преценявайки колко то е въздействащо, качествено и добро. Така че и историците, и литераторите „имат правото“ да четат дадени автори и текстове им и да ги оценяват – всеки според критериите на своята наука. Чии са книжовниците? – те са на всички ни. Защото са писали, за да бъдат четени един ден от възможно най-много хора.

 

Затова не е странно, че историците се занимават с личности от българската история, които биват разглеждани и от литераторите. Например светите братя Кирил и Методий, учениците им Климент Охридски, Наум, някои от представителите на Търновската книжовна школа – патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Константин Костенечки и пр. и пр. Към тях лично аз съм обръщал внимание на читателите на списание „Българка“, подчертавайки историческите им заслуги за България и българщината. Не бива да се настройваме негативно и да смятаме това за злонамерена намеса в „литературните въпроси“. Понякога границата между литература и история е невидима за невъоръженото око. Особено ще се отнася до литературата преди Освобождението, когато литературните произведения са писмени паметници, в голямата си част лишени от преднамерен художествен ефект и сложни естетически концепции.

 

В настоящия текст ще спра внимание върху една друга личност, подобна на Софроний и на другите изредени – едновременно важна и за българската история, и за българската литература. Въпреки че съсредоточават двоен научен интерес (исторически и литературен), книжовниците от Средновековието са слабо познати на масовата публика.

 

Кой е Владислав Граматик и какво е полезно да знаят за него хората с влечение към славните страници от историята ни?

#бюлетин

#история

Роден е в Ново бърдо, днешно Косово, а някога част от Средновековното Българско царство. Владислав Граматик е най-видният продължител на делото на Константин Костенечки, следователно и на патриарх Евтимий. Това го прави част от Търновската книжовна школа. Константин Костенечки и Владислав Граматик са наследниците на българския патриарх Евтимий, които работят в бившите западнобългарски земи и в Сърбия. Както е ставало дума в материала ни за Константин Костенечки, след падането под османско владичество и политическото ни поробване България продължава да живее посредством книжовниците си. Наследниците на патриарх Евтимий, защитника на Търновград от турците, следват неговите книжовни реформи.

 

Владислав Граматик живее и твори през втората половина на XV в. През 1455 г. отива в село Младо Нагоричане, близо до Куманово. По голямата част от живота си прекарва в Жеглиговския манастир „Света Троица“ и в Рилския манастир. Владислав Граматик е черноризец, подобно на всички други известни от училище средновековни книжовници. Мисията на монасите е да опазват духовността и да съхраняват народността. Особено нужни били в мрачните векове на политическо робство. Владислав Граматик е създател на няколко сборника, които общо наброяват около 4300 ръкописни страници. Голямата част от трудовете му са с антикатолическа насоченост. Авторското произведение, с което става известен, е т.нар. „Рилска повест“ („Разказ за пренасяне на мощите на Иван Рилски в Рилския манастир“)

Каква е политическата обстановка по това време? Пред османското нашествие вече са преклонили глава византийците (1453 г.) и сърбите (1459 г.) Сянката на полумесеца се настанява трайно на Балканите. Единствената ефективна съпротива срещу поробителя е да се съхрани християнският народ с помощта на книжовността.

 

В „Рилската повест“ се разказва за пренасянето на мощите на най-видният български светец – Иван Рилски от Търново в Рилския манастир. Благодарение на това произведение събитието бива датирано с точност: 30-ти юни 1469 г. Защо е важно за историците въпросното литературно произведение?

Пренасяне на мощите на св. Иван Рилски от Велико Търново в Рилския манастир

В него са споменати ключови исторически събития от края на XIV в. Това са битката при Косово поле (1389 г.) и смъртта на султан Мурад I („Измаилтяните веднага се опълчиха срещу сръбското господарство. И стана жестоко сражение в местността, наречена Косово. Всред боя загина и лютият насилник, който ги предвождаше.“) Също така и завладяването на българските земи от турците („Малко след това те завладяха и българските области, подобно на някое слабо гнездо, заедно с оня чуден град, в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войската се нахвърля пак буйно и безбожно, като всеки ден и във всяко време извършваше чести опустошения и кръвопролития.“)

 

От повестта научаваме повече за личностите, възстановили Рилския манастир след разорението му от турците: това са братята Йоасаф, Давид и Теофан, „благородни по потекло, а по народност – българи“. Те са синове на „блаженейшия епископ в Крупник“ на име Яков. Братята издействат разрешение за пренасянето на светите мощи от „благочестивата царица госпожа Мария, която беше дъщеря на благочестивия деспот Георги, сръбски владетел в ония времена“. Тази царица е Мара Бранкович, съпруга на султан Мурад II, която има влиянието да измоли ферман (официален документ) за пренасяне на мощите. Покрай пътуването до Търново и обратно стават ясни имената на видни български първенци от онова време – велможата „Богдан жупан“, един от първенците на София – ктиторът Георги, дарил пари за покров на ковчега на светеца и пр.

 

„И тъй, така бе пренесен от преславния град Търново и от Загорската земя в славния манастир, който се намира в Рилската пустиня, предостойният за похвала наш отец Иван. И това бог извърши някак чинно и той съизволи то да бъде така, та чрез пристигането му и западните български земи пак да се осветят и да се напътят към добро.“

 

Обикновено името на Владислав Граматик се свързва с „Рилската повест“ – единственото му оригинално произведение. Ще ми се да обърна малко внимание и върху антикатолическата му книжнина, най-малкото защото тя е преобладаващата част от всичко изобщо писано от него.

 

Иван Дуйчев отбелязва как руската антикатолическа книжнина укрепва руското „правоверие“ дотолкова, че то „започва да се идентифицира с представата за националност.“ Абсолютно същото се отнася и за България: през Средновековието българин значи на първо място православен – в никакъв случай не и еретик. Еретиците не са приемани за българи, те са нещо отделно и ненационално: богомили, катари, манихеи и пр., т.е. хора без родина и народност, избрали да се отделят от „своите“ чрез секта.

 

След това, православният българин разпознава народния език (старобългарския) като свещен (буквално според стиха „език свещен на моите деди“), т.е. език, употребим за свещенодействия в Църквата. Това е съществената разлика между българина, от една страна, и неславяноезичните православни – от друга. В същото време тази разлика (свещеният народен език) е забележима между българите и „латините“ (католиците), при които родният им език не е на такава почит в свещенодействията.

#корените ни

Тези две разлики – православната вяра и „свещен език“ – между българина и „другите“ са валидни за цялото Средновековие. Те „изчезват“ с появата на българската католическа книжнина. С разпространението на тази книжнина става ясно, че и други хора заявяват себе си за българи и претендират за историческо съзнание и за общност. Българи – католици се заемат да пишат исторически съчинения с родолюбив характер (Петър Богдан). Но това става през XVII в. Иначе от Покръстването (864/865 г.) до XVII в. положението с „българското и родното“ отговаря на гореописаното.

 

За съвременника може да изглежда странно, че нашите предци са организирали идентичността си на религиозна основа (православна вяра и богослужебен език). Това е така, защото религиозният човек има какво укорително да каже за хората, които не споделят неговата религия. И къде остава толерантността тогава?

Винаги е неловко да се говори за толерантност през Средновековието. У нас е било така, защото колебанията в религиозно отношение са съизмерими с посегателство срещу българската ни идентичност. Усилията на средновековната българска „интелигенция“, т.е. на българските книжовници с визия за света и нашето място в него, са били насочени главно в отбрана на родната идентичност.

 

Владислав Граматик е един от последните представители на българското величие през Средновековието. Търновската книжовна школа, чийто следовник е, е венецът на Българското културно развитие от Късното Средновековие.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This