Тази година се навършват 120 години от рождението на Димитър Талев – едно от големите имена в българската литература, оставили ярка следа в историята ни. По този повод Институтът за литература към БАН организира национално честване с богата културна програма.
На 5-ти ноември от 17:30 ч. в театър „Българска армия“ ще бъде официалното откриване под надслов „Димитър Талев – кодът на историята и лабиринтите на настоящето в литературата“. Малко по-късно – в 19 ч. ще бъде представен съвременен прочит на едно от най-известните произведения на Талев – „Железният светилник“, с режисьор Асен Шопов.
На 6-ти и 7-ми ноември, от 10 ч. в централната сграда на БАН, български и чуждестранни културни дейци ще търсят пътища през лабиринтите на Талевите текстове в обявената научна конференция. Целта е, да се извадят от прахта забравените текстове и да се даде поле за представяне на нови гледни точки върху тях. Събитието е под патронажа на Министерството на културата.
Представяме ви разговор с Александра Антонова – един от организаторите на събитието и член на Института за литература.
Разкажете ни как се роди идеята за тази конференция и какви цели си поставяте чрез нея?
Формален повод за конференцията е 120-годишнината от рождението на Димитър Талев, но намерението е да се актуализира четенето на Талевите текстове, да се предложат и дискутират нови подходи и аспекти на рецепцията, което е и цялостната концепция за литературна критика и история, на специалистите по нова и съвременна българска литература към Института за литература. Замислено като национален културен празник, тържественото честване си поставя за цел да възобнови интереса към един от най-значимите български романисти, народопсихолози и публицисти. Литературата е носител на национална памет и оттук идентичност. Тя е комуникатор между националната и европейската културна среда. Преобновяването на четенето на Талев следователно става част от идеята за идентичност, която литературата съхранява, и оттук – част от културната ни комуникация с днешния глобален свят.
Към каква аудитория е насочена конференцията?
Аудиторията е максимално широка, като освен специалистите, тя цели да заинтригува преподавателите по литература – Талев е автор от задължителната учебна програма в гимназиалния етап, създател на романовия модел в българската литература от 50-те и 60-те години на XX в. с уникалния по своя мащаб романов епос – тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. Затова и особено важен аспект на предстоящата конференция е методическият, преподаването на Димитър – Талевите текстове.
Димитър Талев е много обичан автор, широко популярен сред четящите българи. Неговата тежка лична съдба, пълна с превратности, е дискутирана в множество публикации, тя се е превърнала в символ на личен стоицизъм и невероятен творчески дух, извисил се над политическата конюнктура и историческите превратности. Събитието цели също така да привлече и запознае с класическите му текстове младото поколение читатели и ценители.
Кои ще бъдат гостите в конференцията и за кои страни темата е от особен интерес?
Тържествената вечер, посветена на 120-годишнината от рождението на Димитър Талев, в театър „Българска армия“ предвижда да събере широка културна и научна общност от специалисти, познавачи и ценители на творчеството на писателя, гости от страната и чужбина, историци, литературоведи, писатели, културни и обществени дейци. В конференцията ще вземат участие учени от водещи научни и учебни институции като СУ „Св. Климент Охридски“, Нов български университет, Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, Национален литературен музей и др.
Очакваме също така, че гости на честването и конференцията ще бъдат учители и ученици, към включването на които са насочени до голяма степен и нашите усилия. Много важно е за нас да достигнем и провокираме интереса на гимназистите към текстовете от високия свод на българската литературна класика, да превърнем този интерес в основа на културен и образователен дебат върху усвояването и интерпретирането на текста изобщо, на преподаването на българската литература.
„Железният светилник“, който ще бъде основна тема на разговор, разглежда периода на Българското възраждане. Героите осъзнават своята принадлежност не само към рода, но и към своя народ, към общността, разбирайки необходимостта да бъдат единни. Днес по-малко единни ли сме от тогава и на какво се дължи това?
Усещането за единност е променило формата си. Европейската идентичност става все повече естествена част от националната, без да я унищожава, просто я видоизменя. Дебатът „родно – чуждо“ е съществен за културата ни още с началото на формирането на националната ни идентичност след Освобождението и интелектуалците ни, от първите десетилетия на XX в., извеждат определянето на националното именно през универсално – човешкото, не през етнографски – правдоподобното. Тъкмо принадлежността към универсалната душа на големия човешки род, а не битоописателството формира национално – физиономичното. Освен това, струва ми се, чувството за принадлежност към рода не само не е изчезнало, но то се засилва с годините, подхранвано от носталгия. И ние постоянно живеем в този процес на себеоткриване, който ни обединява. Възрожденската задруга, основана изцяло на прагматични, трудови взаимоотношения и взаимозависимости, е възходила към духовно – интелектуална. Така че, връщайки се на въпроса – не по-малко, а по-различно единни сме днес.
В романа Султана е жената, която се посвещава на опазване на семейните ценности и традиции. Смятате ли, че семейството губи, поради новата роля на жената, която тя си извоюва през последните десетилетия?
Човекът живее в своето време, опитът да живее в чуждо, не свое време, деформира. Новата роля на жената е адекватна и следователно спасителна за нея, впрочем Султана е една модерна, една вечна жена със силната си, управляваща роля. Жената е сменила премяната си, но в мисленето и поведението си тя е онази доминираща владетелка на домашното огнище, каквато е и Султана. Инстинктът към семейство, към семейност изобщо, придържането към традицията е дълбоко човешко и ми се струва, че по същество е неунищожимо.
Това, което обединява семейството в онези години е вярата. Днес тя като че ли отсъства. Не ни ли е необходима вече? Могат ли Талевите текстове да запалят пламъка на вярата и днес?
Вярата винаги ни е била необходима. Тя е същинна за човека. Усвояването на романа е и през етическите ценности, за възприемането на които е необходимо провокирането на свободни, творчески интерпретации. Затова методическият аспект на конференцията е особено значим – той засяга самата философия на литературата, човешката потребност от нея.
Романът е част от учебната програма за 12-ти клас. Успяват ли днешните ученици да вникнат в текста и разбират ли смисъла на понятията „чест“, „достойнство. и „принадлежност“, които Талев е вложил?
Както посочих по-горе, преактуализирането на четенето, откриването на вечността на ценностите е големият смисъл и следователно цел на конференцията ни. Обновяването на четенето и следователно преподаването на Талевите текстове, споделянето на впечатления и откриването на връзки, което е основна цел на образователния процес, е неразделно свързано и по същество представлява именно съвременното контекстуализиране на т.нар. „вечни ценности“ – естетически и етически. Те са присъщи на човешкото мислене и възприемане на света, те са негови опори и в този смисъл са неунищожими.
В последно време много се говори за модерни спектакли, разчупване на стереотипите, осъвременяване на изкуството. Мислите ли, че това е единственият път към младите?
Изкуството постоянно се променя, идеята за осъвременяване изобщо не е така съвременна. Да си припомним, че модернизмът, развил се още в средата на XIX в., цели радикално преобразуване на мисленето за изкуство. Но авангардните жестове, някои доста крайни по отношение на изразните средства, поради крайното си схващане за смисъла на изкуството, винаги се умъдряват в едно балансирано, неотрадиционалистко, неореалистично изкуство с човешко лице. Изкуството живее във и с времето си, следователно то открива естествено езика си, пътя си. И тези процеси са по-големи, именно защото са по-естествени, от теоретиците, които претендират да „законодателстват“ изкуствено и умозрително в изкуството.
Какво е необходимо да се направи, за да се повиши интересът на младите към класиците в родната литература?
Да се провокира и дава свобода на интерпретациите още от учебната скамейка, да се поощряват учениците да дават воля на фантазията и свободата на израза си, да творят върху текстовете. Да се елиминира идеята за стереотип на възприемането, да се посочва и внушава възможността един текст да бъде и осмислен, и почувстван по множество начини. Все пак литературата е най-емоционално възприеманата учебна материя и тя кондензира най-много съпреживяване в общуването върху нея.
