Черноризецът на българския престол

Българските и общославянски просветители през Средновековието принадлежат към социалната група на духовенството. Светите братя Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум, Константин Преславски, Черноризец Храбър и Иван Рилски са от Първото българско царство. От периода на Второто царство са патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Теодосий Търновски и митрополит Киприан. Всички те донасят славата на средновековна България като „държава на духа“. Обединяващо при тях е, че се числят в редиците на черното духовенство – монашеството, наричано още черноризничество. Тези хора се отричат доброволно от благата на светския живот, давайки  обет за целомъдрие и послушание. Те са духовният стожер на българския народ.

Мястото и ролята на черноризничеството не може да се оцени обективно, без да се вземе предвид участието на един известен черноризец начело на Българското царство. В историческата наука това е твърде проблемна тема. Смятам, че тя ще представлява интерес за читателите на списание „Българка“, затова днес ще разкажем повече за нея.

Кой е този монах, който се разпорежда и като владетел на българите?

Историята на неговото царуване е известна на всички нас още от малките класове. Не е трудно да се досетим, че става дума за княз Борис-Михаил (852 – 889 г.), Покръстителя на българския народ. През 889 г. княз Борис-Михаил се оттегля доброволно от властта, получава монашеско пострижение и отива в манастир. Както пише в историческия извор (летописите на Регино): „По Божие внушение той изоставил земното царство, за да царува вечно с Христа на небето; и като поставил на своето място за княз по-стария си син, постригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станал монах.“

Силният човек на трона на България за известно време отново става Борис-Михаил, след свалянето на сина-езичник Владимир. Ето как се развиват събитията. „След това свикал цялото си царство и поставил за княз по-младия си син, като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство.“ Както виждаме от историческия източник, Българското царство по онова време (893 г.) е ръководено от Борис-Михаил, негово е правото да го „свиква“ и да „поставя“ княза. След Преславския събор (893 г.) властта е предадена на Симеон, но това не значи, че Борис-Михаил остава далеч от нея.

Първите години от управлението на Симеон Велики (893 – 927 г.) са особено тежки. Причина са маджарските нашествия. Маджарите завземат огромни български територии. Над България надвисва сянката на гибелта. Тогава отново на помощ идва монахът Борис-Михаил. „Най-сетне нещастниците, като не знаели как биха могли да се окуражат и да си помогнат, прибягнали всички до стария си владетел Михаил, който пръв ги обърнал в истината на християнската вяра, и го молели да ги посъветва как да излязат от надвисналата опасност.“ (Фулденските летописи) Българите се вслушват в съветите на „стария си владетел Михаил“, което им донася крайна победа във войната с маджарите.

Няма никаква причина да се съмняваме в религиозната ревност на княз Борис-Михаил. За него вярата е свещено откровение и пътеводна светлина. Затова в писмата си патриарх Фотий го нарича „нов Константин“, по аналогия с император Константин Велики, въвел Римската империя в християнството. Освен това Фотий забелязва у княз Борис-Михаил „разположение, насочено към отвъдния свят“. В „Житието на св. Климент“ Теофилакт Охридски пък пише за Борис, че след идването на Кирило-Методиевите ученици в България той проявява „желание да беседва всекидневно“ с тях, да научава от тях жития на светци и тълкувания на светото писание. Заживявайки по християнски (след Кръщението си през 865 г.), Борис-Михаил се превръща в силно религиозен човек, чийто естествен път води до манастира.

Приемането на монашеството от страна на българския владетел е акт на личен избор, който ограничава бъдещи обществени изяви. Влизайки в манастир, Борис-Михаил е наясно, че монашеският обет изключва облагите от „властта над човеците“. Вярно, Борис-Михаил посяга отново към царската власт, но не за друго, а защото християнската религия в България е в опасност. Това е своеобразен подвиг на монаха-воин, който се вижда принуден да стане цар отново.

За периода, в който монахът Борис-Михаил царува, съществуват сведения и от материалната култура. Открити са два оловни печата (моливдовули). Те ни известяват за „Михаил монах, от Бога поставен владетел на България“. Михаил монах – това е княз Борис-Михаил, а печатите датират във времето между 889 г. (когато се замонашава) и 907 г. (когато умира). Според специалистите, до смъртта си княз Борис-Михаил („Михаил монах“) така и не се отказва съвсем от земната власт. Той „не е предал всецяло властта на двамата си синове“, „запазил е правото си на върховен надзор над властта“, практикува „съвместяване на монашеството с княжеските пълномощия“ и пр.

Не е изключено обаче черноризецът Борис-Михаил да легитимира себе си на трона единствено за да съхрани християнството от езически гонения. А това става в периода от свалянето на Владимир до поставянето на Симеон, събития, в които монахът взима пряко участие и които се развиват в рамките на една година (893 г.). Защото монашеството изисква послушание: монахът е подчинен другиму в църковната йерархия, а това е неприемливо за един български княз-самодържец. Знаем, че владетелят Борис-Михаил действа решително и с размах. Той не ще допусне санкции от по-висша нему инстанция…

Така или иначе властването на „Михаил монах“ е паметно събитие в историята на средновековна България. То продължава, малко или много, и след замонашаването на Борис-Михаил. А това е показателно за важната роля, която имат монасите в разцвета и величието на средновековна България, някогашната „държава на духа“.