Ако се направи справка кое сред типично българските владетелски имена е най-популярното у нас днес – лесно може да се установи, че това е Ивайло. Ивайло е 18-тото най-често срещано мъжко име в България по данни на Националния статистически институт към януари 2017 г. Пред Ивайло по популярност са единствено имена, които са характерни за християнската традиция, начело с Георги, Иван, Димитър, Николай, Петър и т.н. Тези имена се срещат в съответния си вариант и у останалите християнски страни. Но Ивайло другаде си нямат.

Типично български владетелски имена, по подобие на Ивайло, са Асен, Крум, Калоян, Аспарух, Тервел, Кардам, Телериг, Омуртаг и т.н. И все пак българите най-много предпочитат да кръщават децата си тъкмо по начина, по който се е казвал т.нар. „селски цар“ на България – „свинепасът“ Ивайло. С какво името на историческата личност Ивайло става толкова прочуто, че днес около 36 хил. българи го носят с гордост?

Ивайло живее в изключително време за нашата страна, време на небивали изпитания и подвизи – дългият 13-ти век. В този век за първи път в цялата си история България е заплашена от пълно унищожение. За първи път българските земи са притиснати не от един, а от двама по-могъщи съперници, които имат своите изявени имперски амбиции. Отначало това са Латинската империя и Византия (възстановена през 1261 г.), после Златната орда и Византия. А през 14-ти век Златната орда на татарите е заместена от османските турци, които стават причина за трагичната гибел на средновековна България.

Преди 13-ти век и преди появата на Ивайло на историческата сцена, България спори в европейския югоизток с едно-единствено могъщо политическо формирование – Византия. Истина е, че и други племена и „варварски“ съюзи периодично извършват нашествия по границите или във вътрешността на българските земи: авари, хазари, маджари, сърби, руси, узи, печенеги, кумани. Но никой от тези нямат необходимите военна и идеологическа мощ, за да заплашат съществуването на България и българския народ.

Появата на латинците и татарите на Балканите за първи път донасят смъртна заплаха за българското и българщината. Защото трезвата преценка от позицията на времето сочи, че в схватка с две империи нашата държава ще погине. Първоначалната заплаха като че ли твърде бързо е елиминирана, когато цар Калоян разбива кръстоносците при Одрин 1205 г. Това е само привидно обаче. Защото след кръстоносците в региона се настаняват татарите – най-могъщите завоеватели, които Старият свят някога е виждал…

Нетипичните обстоятелства, пред които е изправена страната ни, извикват на историческата сцена нетипични личности. Така че трябва да си дадем ясна сметка – свинепасът Ивайло, „селският цар“ на България, е рожба на своето време. Той се появява именно тогава, когато е необходим на страната си. Ивайло е надарен не просто с гениалните лидерски качества, но се превръща в изразител на едно грандиозно явление, което далеч надхвърля границите на България. Идвайки от народните низини, Ивайло оглавява народа, за да го поведе към победни битки срещу много по-силни и добре подготвени противници. И то без да притежава нужния опит и без да има на своя страна цялата обществена подкрепа.

Сега няколко думи за подвизите на героичния Ивайло. Византийският историк Георги Пахимер е основният източник за живота му. Той пише с нескрито презрение за българина: „Там имаше един селянин, по име Бърдоква, който пасеше свинете срещу заплащане. Той се грижеше за свинете, а за себе си нехаеше – не се грижеше нито за храната си, нито за облеклото си. (…) После той бе обхванат от толкова големи, не зная от къде появили се надежди, стана внимателен към себе си и отправяше, както можеше, молитви към Бог. Често разправяше на ония селяни и свинепаси, като им разказваше за някакви явявания на светии, които го подбуждали да се разбунтува и да вземе властта над народа. (…) И така един ден каза, че е получил знак за действие и веднага ги привлече за свои помощници. И те го следват, разгласявайки името на свинепаса, казвайки, че му бил даден знак от Бога да ги управлява.“

От тези свидетелства може да се отсъди следното. Един българин без благороден произход изявява дръзкото си намерение да „вземе властта над народа“. Той не си поставя за цел някакви обществени преобразувания, като например да установи селска република или да прогони и избие благородниците, нито пък се стреми към бунт заради самата идея да руши българската държавност. Напротив, афишираната цел на Ивайло е да властва „над народа“, т.е. да управлява като цар, а не да създава безвластие (анархия). Друго важно в тази посока – Ивайло не възглавява еретическо движение. Става ясно, че почита светиите и се надява на тяхната помощ, което е съществената разлика между православните и всички еретици (например богомилите). Той не е нито срещу царската, нито срещу църковната власт поначало. Ивайло се бори срещу лошото, според него, управление на цар Константин Тих Асен.

цар Ивайло

От какво толкова може да е недоволен един български свинепас през XIII в? Явно Ивайло е надарен с изключителен политически нюх: той съобразява това, което български историци след столетия ще установят. България не може да просъществува дълго, притисната между две империи. А какво прави недалновидният според Ивайло български цар Константин Тих Асен? Решава да си сътрудничи с татарите. Недооценявайки силата им, образно казано, Константин Тих Асен поканва татарите от Златната орда на Балканите. Грешка, която след столетия ще повторят и други балкански владетели по отношение и на османските турци. Тази грешка – да не се дооценява опасността, идваща от Изток, е косвената причина за смутовете във властта и през тринадесетото, и през четиринадесетото столетие у нас.

Ивайло е „мъж на място“ във властта, царят, от който България се нуждае. След големи перипетии той се добира и до българската корона. Неговото краткотрайно управление минава под знака на мъжеството, на безстрашието и удивителните военни успехи над непобедимите татари. С това най-вече ще остане Ивайло в българската история – като символ на „големите надежди“, че българската войнска доблест от времето на Симеон, Самуил и Иван Асен II няма да погине.

Мисля си, че не бива да съдим прекалено строго Ивайло, заради липсата на благороден произход у него. От скромен селски произход в европейското Средновековие е например и любимата на цяла Франция Жана Д‘Арк, „Орлеанската дева“. Нейното многолюдно семейство обитава малка тристайна къща на село. Подобно на Ивайло, и тя чувала гласовете на светиите – те ѝ на нея и нашепват, че е предназначена за велики дела на земята. Подобно на Ивайло, и тя умира трагично, за да се превърне след време в легенда.

Възможни са и други исторически паралели, които обаче не са толкова сходни. През 14-ти век на няколко места из Европа се надигат организирани селски бунтове. Това става десетилетия след Ивайло, затова може да се каже, че българският „селски бунт“ у нас предхожда всички тях. В този смисъл Ивайло е предшественик на една общоевропейска тенденция. Във Франция селското движение срещу царя и благородниците от 1358 г. остава в историята като „Великата Жакерия“. „Жакерията“ идва от презрителното обръщение на френските благородници към селяните – „жак“ е простак, глупак, селяндур. В Чехия по същото време избухва селското въстание на т.нар. таборити и хусити, също насочено срещу местните благородници и църквата.

Крепостта Овеч от където започва въстанието на Ивайло

Не е редно обаче да се поставя ударението единствено върху произхода на Ивайло. Защото той е по-важен за историята с успехите си на бойното поле срещу татарите. Селянинът, свинепасът, българинът с презрян произход, Ивайло, се превръща в легенда с безстрашието си. Тази легенда, която, както виждаме, е все още е жива. Заради нея името Ивайло остава обичано от народа и днес.