За мен един от най-романтичните образи на българското националноосвободително движение след 1878 г. е Христо Чернопеев. Малко е трудно днес, когато времената са толкова различни, да си представим какво е било някога това – да се посветиш цял на Родината. Да имаш любяща жена, четири деца, добра служба, че и престижна – фелдфебел (старшина в армията). После да оставиш всичко това и „да подгониш Михаля“.
Родното име на Христо Чернопеев е Черньо Пеев. Роден е през 1868 г. Десет години е на военна служба (1889 – 1899 г.), след което се включва в движението. „Христо“ най-вероятно му е притурено към името от бойния му другар Михаил Апостолов – Попето. Черньо Пеев трябва да се причисли към първите големи дейци на организацията, простодушните идеалисти, привлечени към делото заради военното си майсторство, каквито са още Михаил Апостолов – Попето и Марко Лерински. Чернопеев е родом от село Дерманци, Ловешко – мизиец, Попето е шоп от Софийско, а Марко войвода (Георги Иванов) е от Котел. И тримата служат като подофицери (на по-ниски длъжности) в българската армия.
В своите спомени пред професор Любомир Милетич, Христо Чернопеев казва, че бил чел във вестниците за тежкото положение на българите в Македония и Тракия. Това става неговият мотив да напусне семейството си и добрата служба и да тръгне по чукарите. По онова време, в първите десетилетия на свободна България, патриотичното чувство сред хората е силно развито, особено когато става дума за военнослужещите.
Черньо Пеев е подвластен на притегателната сила, която има Борис Сарафов. Хубавото при него е, че не се стреми към индивидуална изява. Знае своето място – а то е на работник. Идва ми наум едно сравнение със Санчо Панса. Както героят на Сервантес вярно служи на своя господар Дон Кихот, така Черньо Пеев се посвещава на общобългарското дело в Македония и Тракия. Но както за Санчо Панса не може да се каже нищо лошо и обидно, същото е и за Чернопеев. Санчо Панса се издига до губернатор на остров, а Пеев – до депутат в народното събрание. Въпреки израстването си в обществото, те си остават оръженосци – служители на по-висшето дело. И в това няма нищо срамно и укорително. Тяхната мисия е да служат, и те я изпълняват с любов и себеотрицание.
Такива като него са и споменатите Михаил Апостолов – Попето и Марко Лерински: скромни „работници“, които не се блазнят от славата. За Попето, например, разказват, че бил много весел, обичал да пее и да весели другарите си. Когато види, че някой пада духом, отива при него и го ободрява с шеги и закачки. Веднъж един му се оплаква, първо, че няма хляб и второ – че измежду народа, който са тръгнали да освобождават, има хора готови срещу пари да ги предадат. Попето отвърнал на това: „Знаеш ли, аз не съм тръгнал за тия хора, що ни предават, а за тия хора в народа, които чувствуват и мислят като нас. И ако бяхме срещнали ние тези хора, сигурно те щяха да ни дадат хляб“. За идеалистите – участници в българското националноосвободително движение, чистотата и правотата на каузата им е напълно достатъчен стимул. Абсолютно нищо друго не им е нужно – пари, известност, постове и пр. Христо Чернопеев се отказва от имунитета си на депутат, за да се включи в ожесточените боеве по време на Първата световна война. Там и загива – при Криволак през 1915 г. Явно, че не е ламтял за постове и пари…
След като е изяснен мотивът за действията на Чернопеев – включването в националноосвободителното движение – може да се премине и към конкретната им причина. А тя носи името Борис Сарафов.
Борис Сарафов
Борис Сарафов е изключително магнетична личност, чието обаяние покорява сърцата и душите на мнозина. Човек на действието, страстта и авантюрата. Борис Сарафов е брат на големия български актьор Кръстьо Сарафов. Сега нещо, което се разказва като анекдот, но е абсолютно вярно. В началото на кариерата на Кръстьо Сарафов не му върви, затова има остра нужда да получи някоя голяма роля. Шанс за пробив се открива, ако изиграе главната роля в пиесата „Крал Лир“. Директорът на театъра Радул Канели обаче никак не го харесва и нарочно не му дава тази роля. Тогава се намесва братът Борис. Нахлува в кабинета на директора и от вратата се развиква: „Молим само да питам! Ке го игра ли наш Кръсте царот!“ На което директорът иронично отвръща: „Не ке го игра ваш Кръсте царот. Оти Кръсте е още много млад, а е и нисък и папуняв (грозен).“ Тогава Борис се усмихва дружески и примирено се наканва да си ходи. А на вратата уж между другото прошепва на Канели: „А да ми видиш астарот?!“ И си разтваря връхната дреха. Отдолу е с патрондаш, а на пояса – пушка с рязана цев, ножове, пищов и бомби. Като вижда това, Канели само измънква: „А бе, какво толко, ке го игра ваш Кръсте царот… Хайде холан, гаче не е имало царе и ниски, па и папуняви…“
Големият Борис Сарафов привързва завинаги (от 1898 г. до края на живота му) фелдфебела Черньо Пеев от село Дерманци към каузата „Македония“. От 1899 г. до смъртта си в боевете при Криволак (1915 г.) Христо Чернопеев служи на „святата идея“ така, както намери за добре. Ръководи го единствено стремежът му към правдата. Затова и толкова се лута – сътрудничи ту в едното от „крилата“ на македонската организация, ту във второто, ту в третото… Но всичко това прави безкористно: не за слава или пари. Ето един пример: Христо Чернопеев е сред участниците в т.нар. афера „Мис Стоун“ (1901 – 1902 г.). За нуждите на организацията е похитена и отвлечена американската гражданка Елън Стоун, за която е поискан и получен откуп. Парите, равняващи се днес на милиони долари, отиват изцяло за въоръжаване на четите, а Христо Чернопеев и останалите участници не вземат абсолютно нищо от тях. Когато малко след края на аферата Чернопеев се канил да навести своите в Дерманци, другарите му събират пари за един чувал с брашно, защото той бил обещал да занесе в къщи на жената. И организацията после отпуска за семейството му 5 турски лири, но след решение „отгоре“.
Както с право отбелязва за Чернопеев проф. Л. Милетич: „Посветил се е на освобождението на Македония не от лична амбиция, да се прочуе с подвизи в опасното революционно поле, а от силен патриотичен усет и благоговейно отношение към тогавашните ръководители на делото, между които пръв му е повлиял Борис Сарафов.“
Понякога той е остро критикуван заради непоследователността в действията си. Трябва да знаем, че в националноосвободителното движение на българите от Македония и Тракия от един момент нататък се внася разкол. Вследствие на него се появяват различни „течения“ и „крила“ в организацията и избухват братоубийствени разпри. Всичко това естествено се посреща с голяма радост от враговете на българщината. Чернопеев не остава чужд на българските междуособици и разпри. „Тоя безумен храбрец Чернопеев, (…) надарен със стоманени мишци и с всички революционни добродетели, притежаваше един обезличаващ недостатък – липсата на самостоятелност. (…) Но и тук, и там, и вред, той бе работил с преданост и себеотрицание за свободата на Македония.“ (Михаил Думбалаков)
„Той беше много видял и много научил, но човек, върху който по-умни и по-хитри от него лесно са могли да влияят, понеже желанието му да работи е било непреклонно, а не се е ръководил от личните си амбиции. При все това честно сложи живота си в жертва на отечествения идеал.“ (Любомир Милетич)
Христо Чернопеев никога не бива да бъде забравян у нас. Защото другаде вече е забравен, а паметта му е поругана. Както той, така и много други като него. Днешна България и днешните българи на всяка цена трябва да пазят спомена за героите, пожертвали се за свободата на съотечествениците си от Македония и Тракия: Христо Чернопеев (Черньо Пеев) от Дерманци, Кръстьо Асенов от Сливен, Владо Черноземски (Величко Керин) от Велинград, Марко Лерински (Георги Иванов) от Котел, Михаил Апостолов от Горна Дикяна и др.
Подвигът им не е напразен! Те не са живели и умирали напразно!
Четата на Христо Чернопеев
