Отскоро се заех да препрочитам любимите си романи, които в университета трябваше да минавам за норматив. Правя го днес, защото тогава нямах необходимото време да се задълбоча и да вникна достатъчно внимателно в съдържанието им. А стойностната книга трябва да се чете бавно, за да ѝ отдадем дължимото и да се насладим на омайната ѝ красота. Водена от тази мисъл, започнах поредицата препрочитания.

Вчера довърших последната набелязана – „Хайка за вълци“. Припомних си, че това е една от най-разтърсващите и оригинални български книги. Със своята полифонична концепция, заплетени сюжетни линии и трогателни образи тя ме въведе в своя свят и ме погълна изцяло. Твърди се, че българската литература разполага с пет истински силни романа: „Под игото“ от Иван Вазов, „Тютюн“ от Димитър Димов, „Железният светилник“ от Димитър Талев, „Иван Кондарев“ от Емилиян Станев и последната, създадена най-близко до нашето време – „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров.

По мое мнение „Хайка за вълци“ е най-добрият български роман, писан някога. Произведение, което хвърля читателя си в огромна пропаст от въпроси и го оставя да се мъчи там, за да се добере накрая до Истината, ако съумее да допълзи. В този смисъл „Хайката“ е интелектуално усилие и предизвикателство. От нея излизаме точно толкова стъписани, объркани и замислени, колкото от шедьоври като „Чевенгур“ на Андрей Платонов или „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. При все, че в романа „Хайка за вълци“ наглед няма нищо магическо. Критиците го причисляват, макар и с някои условности, в канона на социалистическия реализъм. Появата му в книжарниците е „литературното събитие на 1986 г. за България“. Това ще рече – този български роман е правдиво описание на социалистическата действителност, каквато се е състояла скоро след 9 IX 1944 г.

Но дали е така?
Няма как да знаем това категорично. И е описание на действителността, но е и много повече от това. Смятам тясно историческия прочит на творбата за ограничен, предвид мащаба на художественото ѝ въздействие. Книгата наистина е фокусирана върху проблемите с кооперирането на земята след 9-ти септември, които в социално-политически план се вписват идеално в търсенията на социалистическия реализъм. Романът поставя въпроса: дали и доколко селяните доброволно си дават земята в името на светлото комунистическо бъдеще? Честно казано, мен не ме вълнува особено точно тази страна на книгата, но ще споделя накратко, каквото знам. Чела съм доста критики за „Хайката“ и съм наясно, че това коопериране е ключов проблем във възприятието на книгата сред читателите и критиците на НР България. Навярно тогава е било нещо сензационно някой писател да поставя под съмнение адекватността на кооперативното дело в социалистическа България.

Романът е публикуван на части през 80-те, а появата му е посрещната като провокация към властта. От къде на къде в художествено произведение ще се прави критика на кооперативното дело, на колективизацията на земята у нас? Това е нещо нечувано и невиждано към момента. Самият Тодор Живков урежда лична среща с председателя на Съюза на българските писатели Любомир Левчев (на 12-ти декември 1981 г.), на която казва: „А тая „Хайка за вълци“ каква е? Идват при мен да ме питат как може да излезе такава вражеска книга.“ Л. Левчев, който е със силни позиции във властта, успява да замаже някак си нещата и да оправдае Ивайло Петров. Не ми се ще да излагам подробности за „Случая „Хайка за вълци“. Той в известна степен наподобява „Случая „Тютюн“.

Ясно е, че никоя тоталитарна власт няма да е съгласна, дори и с най-добронамерената критика, когато тя не е поискана и не отправена от „правилните и благонадеждни хора“. А Димитър Димов и Ивайло Петров, като по-идеалистично настроени комунисти, отначало наивно са смятали, че ще им се размине, тъй като са имали изцяло добри, а не „вражески“ намерения. В крайна сметка с някои хитрости – публикуване на романа на части, нарочно изчакване на подходящо време на „разведряване“ – Ивайло Петров успява да издаде превърналата се в сензация своя книга. Интересът към нея е изключителен, тя излиза в огромен тираж.

Трябва да признаем обаче, че колкото повече се отдалечаваме от времето на кооперациите, кооперативното дело и изобщо периода на съществуване на НР България, толкова за нас, читателите на „Хайка за вълци“ по-маловажни стават засегнатите социално-икономически проблеми. Почваме да се вълнуваме все повече от човешките драми. В тяхното претворяване най-ясно личи художественото майсторство на Ивайло Петров. Михаил Василев твърди, че в образите на Ивайло Петров се заключава бита и душевността на нашия народ. Читателят, влюбен в литературата, оценява произведенията от литературната им страна, а не толкова от това, доколко сполучливи ще се окажат икономическите прогнози и оценки на писателя.

Художественото въздействие на „Хайка за вълци“ е невероятно. От нея сякаш се стеле мрак и всепоглъщаща безнадеждност. Тя е книга с много тежък емоционален заряд. Макар че на доста места отчетливо личи хумористичният талант на Ивайло Петров, демонстриран вече в „Преди да се родя и след това“. Както отбелязва Енчо Мутафов, под „хайка за вълци“ авторът няма предвид просто обикновена дружинка ентусиазирани ловци, а описва една хайка за неразрешените екзистенциални въпроси и драми.
От какво се поражда драмата в книгата? Героите са натоварени, от една страна, с решаването на екзистенциални въпроси: – Кои са всъщност? Защо ги е сполетяло всичко това? Всеки от тях носи тежкото бреме на задължителния отговор. Читателят е в очакване да научи. Необходима е много силна воля, за да разкрият героите от „Хайка за вълци“ истинската си същност пред читателя.

Но как да стане всичко това, след като самите герои са несвободни?
Панко Анчев забелязва, че всеки един от тях е подчинил волята си на някой друг, „сломен е под негова власт и е задължен да изпълнява неговата воля“. Солен Калчо, Иван Шибилев, Стоян Кралев, Жендо Хайдутина, Киро Джелебов, Николин Миялков – главните герои в романа, те не са истински свободни души, а едни „слепи воли“. Ето къде се заплита драмата: около големите очаквания към героите (да намерят истината за себе си) и невъзможността им да оправдаят тези очаквания, поради несвободата си. Розалия Ликова има усещането, че героите участват в една „ефимерна хайка“, която сама се движи и завързва възли в душите на хората.
„Защо всички се поддават на омразата и въпреки че знаят, че не бива да пристъпят чертата, тръгват смело и решително към собствената си нравствена и физическа гибел?“ На този въпрос се опитва да намери отговор и Ивайло Петров в романа „Хайка за вълци“. (Панко Анчев).

Всъщност, както забелязва Здравко Недков, вълците се преселват от горите в душите на хората, на ловците от хайката. Хайката тръгва на лов за тези вълци (злото), които владеят душите им. Целта им е избавление, но тя е непостижима. Затова и романът, завършвайки вещае най-голямото зло – убийството. Киро Джелебов записва на последната страница от семейния летопис, че ще убие Стоян Кралев на 24-ти декември 1965 г.

Иначе главните герои в романа са добри хора, но обстоятелствата ги принуждават да вършат зло. Солен Калчо казва на жена си: „Всички са добри, нали ти казвам, но животът ги кара да вършат разни работи!“ Тези добри хора обаче са с разрушени морални устои. Това личи навсякъде в коментарите им, често изпълнени с цинизъм.
„Не било законно еди-какво си. Че то всичко на този свят е законно и нищо не е законно. Зависи от коя страна го гледаш. Ако ти отърва, законно е, ако не ти отърва, не е законно. Животът тъй е направен, че всеки си има свой закон. И всеки ограбва другия. По-силният ограбва по-слабия, по-богатият – по-бедния, по-разумният – по-глупавия. И по-красивият ограбва по-грозния, макар и да не го иска.“ „Щото хората не са еднакви. Станат ли еднакви, няма да има живот, няма да има кой да ти опече хляб да ядеш…“ (Жендо Хайдутина)

В крайна сметка наистина „Хайка за вълци“ следва да се приеме като роман – предупреждение. Предупреждението, че когато вълците се преселят от горите в душите на хората – следва омраза, мъст и накрая убийство. В едни диви времена и един див свят това е едновременно колкото жестоко, толкова и истинско.

#още

Как Гершуин създава „Рапсодия в синьо“ „Рапсодия в синьо“ е може би една от най-известнит...
Литературната мистерия около потъването на „Титаник“ Историята на „Титаник“ е световноизвестна и дори е...
Читателско студио „ТАМ“ Д-р Кръстев започва предговора към „Млади и стари“...
Борис Христов – поетът, който просто те превзема На българския литературен небосклон, в края на 70-...
Слънчевите ангели на Галина Чувиляева Художник, ювелир и дизайнер – Галина Чувиляева е о...
В пламъците на един писателски характер „Писателят не избира сюжетите и типовете си – тях ...

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This