Киното се заражда постепенно, редом с развитието на фотографията, през втората половина на ХIХ век. Няма конкретна рождена дата, тъй като не се свързва с точно определено изобретение или дефиниция. Разглежда се като процес и съвкупност от етапни технически подобрения и трупане на опит, които водят до изкристализиране на това, което виждаме днес и определяме като киноизкуство. Въпреки това, някои киноизследователи отнасят началото към имената на братя Люмиер и създаването на кинематографа през 1895 г. Други слагат началната точка по-рано, при Льо Пренс, Уилям Фитън, Томас Едисън, Емил Рено и анимираните изображения.

 

В България киното като изкуство започва да се възприема на един по-късен етап, поради редица исторически, идеологически и обществени причини. Макар че първите кинопрожекции се появят още през 1905 г., а до 1920 г. се заснемат първите аматьорски филмчета, думата „кинопроцес“ остава все още чужда за българина. С появата на холивудската комерсиална продукция и на съветските и чуждестранни филми интересът към филмовото изкуство нараства в българския интелигент и започва да променя неговия светоглед. Така се появява и стихотворението на Никола Вапцаров „Кино“, станало програмно за българския киноманталитет и чувствителност през социалистическата епоха.

 

Периодът от 20-те до 50-те години на миналия век се определя като стартов за родната ни кинематография. Този период обаче минава под знака на известна художествена непълноценност, защото филмите на В. Гендов, Б. Грешов, Ал. Вазов, Б. Боразонов, Йосип Новак и др. се определят като подражание на чужди образци. Въпреки крайно неубедителното си начало, фаталната изостаналост спрямо постиженията на литературата, театъра и живописта, това е именно началото на нашето кино. Тук трябва да търсим неговия генезис, защото това е първото стъпало. След по-малко от десет години то ще изстреля като трамплин родният ни кинематограф на едно почти световно ниво с редица филми, съставящи днес съкровищницата на българското кино. Както е известно, няма шедьовър роден от нищото.

 

През периода от 50-те до края на 80-те години българското кино се намира във феноменален подем, достигайки творчески върхове. За кратко време успява да създаде набор от висококачествени продукции. В този период се създават филми като: „Цар и генерал“, „Птици и хрътки“, „На всеки километър“, „Тютюн“, „С дъх на бадеми“, „Отклонение“, „Бялата стая“, „Иконостасът“, „Черните ангели“, „Козият рог“, „Иван Кондарев“, „Дърво без корен“, „Чуй петела“, „Време разделно“, „Привързаният балон“, „Илюзия“, „Вечни времена“, „Мера според мера“ и др. Освен високата продуктивност и изграждането на вече специфични авторови похвати, филмите от този период се характеризират и с модерните повеи на времето, навлезли вече в другите изкуства през 60-те години.

 

Един от филмите направен през този най-силен период на родната ни кинематография е „Иконостасът“. Красимир Крумов определя филма като „изключителен“ и като „българският световен шедьовър“. Създаден през 1969 г., по мотиви от романа на Димитър Талев „Железният светилник“, „Иконостасът“ е съвместният игрален дебют на двама вече утвърдени творци – Тодор Динов (в анимацията) и Христо Христов (в театралната режисура). И двамата са свързани с изобразителното изкуство, което определя и ярката пластическа изразителност на филма, черта доста характерна за родното ни кино.

 

Оператор е Атанас Тасев, а музиката е композирана от Милчо Левиев. Актьорският състав е ярък, открояват се имена като Емилия Радева (Султана Глаушева), Виолета Гиндева (Катерина Глаушева), Николай Узунов (Лазар Глаушев), непрофесионалният актьор, художникът Димитър Ташев (Рафаил Клинче), Стоян Гъдев (Стоян Глаушев), Добринка Станкова (Божана Бенкова), Наум Шопов (Таки Бръшнаров), младият тогава Руси Чанев. За високото място на „Иконостасът“ в родната ни кинематографията свидетелстват и редица присъдени награди – награда за режисура, награда за женска роля на Виолета Гиндева (Катерина), награда на ЦК на ДКМС за дебют на Димитър Ташев (Рафе Клинче) във Варна – 1969 г., и награда на младите кинокритици на филмовия фестивал в Локарно през 1970 г.

Филмът се откроява с по-особеното си място сред масата български продукции. Мястото на продукцията на Тодор Динов и Христо Христов в класификационните филмови групи е специфично. Интересното за „Иконостасът“ е, че винаги се намира в една хибридна позиция. Той е от едните и от другите, но не е същевременно и от двете. В тази индивидуална и неутрална позиция се намират малко и са едни от най-пълноценните български кинопродукции.

#кино

#бюлетин

Ето и няколко групи, в които филмът заема такава позиция. Първата се състои от продукции, принадлежащи към т.нар. историческото кино. „Иконостасът“, въпреки че се намира в тази група, не покрива напълно нормите на определението „историческо кино“. За разлика от продукции като „Князът“, „Денят на владетелите“, „Време разделно“, „Дело 205“ и др., филмът спада към онези „исторически филми“, нямащи намерение да попълнят само празнините в историческото познание. Той има двояка функция, гледайки на историята както по историографски, така и по историософски начин.

 

Тематично свързан с историята той я релативизира. Редом с използването на познавателната ѝ страна се използва и нейното друго лице, като материал за социално-морална художествена обработка и нейната просвещенска функция. Пресъздава се епохата на борба за църковна независимост, но същевременно с това се показват различни социално-морални норми, въплътени блестящо в образите на Султана, Стоян, Лазар, Катерина, Рафе Клинче. Историята във филма заема своето доминантно място, но едновременно е и освободена от социологически преглед и просвещенско-пропагандните рефлексии.

Кадри от филмът “Иконостасът” / БНТ

Друга класификация, в която продукцията заема същата хибридна позиция, е свързана с т.нар. „свръхморализъм“ в българските филми.  „Иконостасът“ остава извън обсега на свръхморализма, така характерен за родното ни кино, което го прави по-пълноценен, доближавайки го до европейските и световни образци. В произведението на Динов – Христов морал има, защото това е задължителна черта за българския кинематограф, но без представката „свръх“.

 

И третата група, в която филмът заема специфично място, е групата, условно обозначена от киноизследвача Красимир Крумов, на индивидуалисткото и неиндивидуалисткото кино. Към първите спадат автори, които изобразяват повече себе си, отколкото българският мисловен и поведенчески манталитет. Към вторите принадлежат т.нар. „народоведи“, които дават по-вярна представа за същината на българския бит и душевност. Между тези две групи не съществува взаимно влияние, ощетяващо в определена степен родното ни кино. Няколко са филмите, при които се наблюдава определена дифузия между тези две начала и „Иконостасът“ е един от тях.

 

В общи линии може да се каже, че филмовият прочит на „Железният светилник“ от Димитър Талев заема подобни релативни позиции, поради отсъствието на представката „свръх“ в изобразяваните битийни категории. Именно липсата ѝ го докосва до едно различно начало, но същевременно, запазвайки утвърдения шаблонен модел. Той е историографски, но не свръх историографски. Той е историософски, но не свръх историософски. Той е индивидуалистки, но не свръх индивидуалистки. Той е неиндивидуалистки, но не и свръх неидивидуалистки и в него има морал, но няма свръхморал.

още за четене

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This