Яна Язова е сред литературните творци на България, незаслужено дълго тънали в забрава. За нея, Валентина Радинска пише:
„Аз не зная по-жестока съдба в нашата литература от съдбата на Яна Язова. Хвалена от 18-годишна, Язова е окончателно изхвърлена от литературния живот на 32 години. От 44-та до 74-та, пише неуморно с увереността, че един ден ще я четат – и излиза права!“ В литературните среди неслучайно се говори за „Възкресението на Яна Язова“ и за „Яна Язова: след Възкресението“. За таланта ѝ може да се отсъди по коментара на писателя Михаил Вешим, че „би могло да се учат и някои от романите на Яна Язова в учебните програми по литература“.
И все пак дори днес, Яна Язова приковава вниманието не толкова с произведенията си, колкото с изключителната любовна авантюра, която изживяват двамата с проф. Александър Балабанов. Те са пълни противоположности един другиму на външен вид. Люба Ганчева (рожденото име на Яна Язова) е младо, жизнерадостно и много красиво момиче, високо на ръст, с хубава фигура. Александър Балабанов е застаряващ, неприветлив, некрасив семеен мъж, с 33 години по-възрастен от възлюбената си, нисък на ръст и с масивна фигура. Въпреки привидната несъвместимост двамата се обичат страстно, до лудост.
Животът и творчеството на Яна Язова следват една и съща преломна линия: преди любовната история с проф. Александър Балабанов и след нейния край. От времето на връзката си с Ал. Балабанов тя пише поезия, след това се заема с писане на проза. Стиховете ѝ будят противоречиви оценки. Елисавета Багряна споделя пред свои близки, че „Яна Язова е незаслужено превъзнасяна, защото е любовница на Балабанов, и това се знае от всички.“ Наистина в литературните среди Яна Язова е лансирана от покровителя си проф. Александър Балабанов.
Но днес, предвид трагичната ѝ участ, някои от ранните Язови произведения се приемат като откровения. Това увеличава многократно литературната им стойност:
Язове – моите песни, търкалят
ми остри скали.
Народът ми малък е, той е
в полето, той ги не чуе!
А в тях ми се борят чуми,
вампири, лами…
Но моите песни не могат, не ще
да заглъхнат тъй всуе!…
Народът задълго загубва из поглед красивата и талантлива Яна Язова, за да я открие наново толкова години по-късно. И в наши дни името ѝ често върви като прикачено към това на нейния любим – Александър Балабанов. „Странната им любов оцелява петнадесет години, но обещанието им да се обичат вечно остава непроменено до края на живота им.“ Яна Язова влиза в живота на Александър Балабанов, за да го осмисли. „Яна Язова се явява, за да въплъти Александър-Балабановия идеал за поезия – несистемна, вулканична, могъща, иронична и песимистична“, по думите на Михаил Неделчев. Двамата живеят с поезията, докато самата им любов бива преживявана като поезия.
Яна Язова
Въпреки безграничната отдаденост на своя любим, Яна Язова никога не губи своята оригиналност в писането. Но с уговорката: „Да си оригинален – не значи да си свой. Затова и грешките се разбират късно.“ (Яна Язова). Докато пише стихове и обича своя Аксел, „Мой мили Аксел“, както нарича любимия в писмата си, Яна Язова не е своя, а напълно негова. Оригинална в поезията си, но не своя. Докато в периода след раздялата им, когато пише романите си, тя е напълно своя и отдадена сама на себе си.
Любовта между Яна Язова и Александър Балабанов живее свой собствен живот в чувствената кореспонденция помежду им. В писмата си за него тя е „Мо“, а той за нея – „Ра“: двамата заедно са „Мойра“, богинята на съдбата в гръцката митология. „Те са избрали „мойра“ за свой сакрален, клетвен код, полагащ печата на нераздялата и слятостта завеки, т.е. „Мойра“ е всичко, което въплътява и осмисля идеала за голямата Любов.“ (Цвета Трифонова)
Яна Язова се доказва като творец именно след раздялата си със своя любим Аксел. Освободена от всепоглъщащото му присъствие, вече напълно своя, Мо създава романите си, посветени на родната история. Така тя сбъдва пророчеството си: „Но моите песни не могат, не ще да заглъхнат тъй всуе!…”, доказвайки се като творец, който живее в литературата и чрез литературата.
