Историята на Джон Коркоран звучи невероятно, като някаква шега, но може да ви гарантираме, че всичко в следващите редове е истина. Той израства в Ню Мексико – САЩ, в семейство с още 5 сестри и братя. Завършва гимназия, после университет, а след това през 1960 г. станал учител и практикувал професията си в продължение на 17 години.

 

Постъпил в училище с надеждата да се научи да чете. Първата година се справял доста добре, защото по онова време учителите не са имали големи изисквания към учениците си. Едва във втори клас вече изисквали от учениците да могат да четат, но за Джон учебниците били написани сякаш на някакъв „мъртъв“ език. Нощем Джон се е молел на Господ да го научи да чете, като дори се е надявал на чудо. Надявал се на следващата сутрин, щом се събуди, да намери на нощното си шкафче книга, но това чудо не се случило.

 

В училище учителите никога не се отнасяли с пренебрежение към Джон, но той все повече се потискал от заобикалящата го среда и се мислел за глупав ученик. Благодарение на добротата която излъчвал учителите споделили пред родителите му, че според тях Джон е много умно момче и затова трябва да го преместят в трети клас. На следващата и по-следващата година събитията се повторили и така Джон стигнал до пети клас, без да може изобщо да чете.

 

Но тези събития накарали младия ученик да намрази четенето. Мразел всичко свързано с училището – учениците, учителите, учебниците. Затова избрал друг начин за оцеляване – да отиде на „война“. До 7-ми клас стоял предимно в директорската стая. Там се чувствал като клоун и като човек, който постоянно е гонен отвсякъде. Но това не е нещото, което Джон е искал. Той имал мечти и искал да успее и да стане успешен студент, но нещо го е спирало и му пречело да изпълни мечтите си. След като станал 8-ми клас решил, че няма повече да се притеснява за себе си и семейството си и затова решил да намери „пролука“ в системата на училищното образование, като стане… учител!

 

Бил атлетично момче и умеел да смята, затова решил да научи таблиците за умножение и деление. Като общително момче винаги завързвал разговор или с най-добрия в класа или ухажвал момичета, за да му напишат домашното. Можел да напише само името си, но не и цяло изречение. Когато е имало тест в училище е преписвал от съучениците си, но историята се променила, когато спечелил пълна спортна стипендия в университета. Бил изплашен дали ще се справи с това, защото вече не се намирал в класната стая и пред него не са тестовете със задачи. Познавал съученици, които винаги имали готови копия на тестовете и така мамел, когато станело време за изпит. Дори променял всяка година „методиката“ на мамене, защото се случвало на изпитите да има преподаватели от предни години.

Джон Коркоран като спортист

Джон Коркоран като спортист

На един изпит учителят написал четири въпроса, а Джон бил на задните чинове. Всички ученици по това време имали сини книжки, в които решавали тестовете си. Съученик на Джон седял под прозореца и когато раздали тестовете, Джон извадил копие на тази книжка, а оригинала дал на съученика си под прозореца, като се надявал „помощника му“ навреме да успее да реши тестовете. Джон бил отчаян, защото трябвало да завърши училище и да си намери прилична работа.

 

На следващата нощ влязъл като крадец в кабинета на директора, с идеята да размени двете книжки. В кабинета имало шкаф с много документи. Три поредни нощи търсел документа, докато накрая не повикал и още трима помощници. Успели да намерят копие на шкафа и го заменили с доста усилия. На следващия ден се преоблякъл с костюм и повикал ключар да отвори шкафа. Излъгал, че вътре има ценни документи, а Джон на следващия ден трябвало да пътува за Лос Анджелис. Когато отворили шкафа и Джон получил копие от ключа, вътре намерил над 40 изпитни листа. След това, с помощта на негов съученик, взели едно копие и преписали верните отговори. Върнали в 5 ч. сутринта изпитния лист, а Джон се почувствал горд от постъпката си. Обаче съвестта се намесила. Укорил се, че не е помолил някой да го научи да чете. Бил мотивиран да си намери добра работа, както са го учили родители и учители, и затова прибягнал до измамата.

 

След като завършил колеж, имало недостиг на учители и му предложили работа. Това било като шок за Джон – тъкмо бил избягал от системата и сега трябва пак да се върне като „осъден на смърт“. Сега като поглежда назад във времето смята, че е било лудост да се върне. Но никой не би си помислил, че това е мястото, на което може да попаднеш на учител, който не може да чете.

 

Преподавал различни неща – бил учител, преподавател по социални изследвания, дискутирал филми с учениците. Трудно предавал тестовете, защото не разчитал имената на студентите си, а ги карал да се обявяват по име. Но винаги под ръка имал двама-трима „неволни“ помощници – студенти, умеещи да четат, за да му помагат и да запазят тайната му от другите. Преподавал в гимназията между 1961 г. и 1978 г.

 

Осем години след като напуска работа животът му приема внезапен обрат. На 47 г. вижда по телевизията дебат на първата дама на САЩ, по онова време Барбара Буш, която дискутирала грамотността на възрастните хора. Това била нейната специална кауза. Джон за първи път чувал за неграмотността сред по-възрастните хора и се оприличил на един от тези неграмотни хора. Отчаяно искал да промени положението си. Искал някой да му помогне и един ден, докато стоял в хранителния магазин, чул разговор между две продавачки, които си говорили за един библиотекар, който по специална програма учил неграмотни хора да четат.

 

Затова един петък отишъл в библиотеката и се срещнал с директорката отговаряща за програмата и пред нея признал своя проблем. Тя била 65 годишна жена, която обожавала четенето и не си представяла и ден без да отвори книга. Тя му помогнала да започне своя път във „вълшебния свят на буквите“. Щом успял да се научи да пише няколко изречения, първото нещо което Джон написал било стихотворение за чувствата му. Отнело му седем години, докато усвои писането. Това били дълги и трудни седем години, изпълнени с плач, болка и безсилие, защото се чувствал слаб психически и емоционално.

 

Сега вече като възрастен мъж, Джон приема за своя лична кауза да образова другите. Заема се да насърчи грамотността сред малки и големи, защото няма нищо по-приказно от това да можеш да четеш и да общуваш свободно с другите.
Осъзнава, че все още системата изкарва от училище неграмотни деца и тийнейджъри, без да могат да четат и пишат. Решава, че вместо да се обвиняват учители и родители, може да се направи нещо в правилната посока и да бъдат подготвени правилно учениците за предизвикателствата на утрешния ден.

Джон Коркоран с внучката си Кайла

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This