Професор д-р Лолита Николова е сред водещите праисторици в България, световно признат археолог, културен антрополог, генеалог и художник… Интересите ѝ са в областта на финалния халколит (Преходния период между халколита и бронза) и най-вече епохата на Ранния бронз. Известно време работи като теренен археолог у нас. От 2000 г. живее в САЩ, където преподава археология и културна антропология.

Международният институт по антропология я удостоява през 2017 г. със сертификат за признат главен генеалог и световен лидер за човечеството, както и за изключителния си принос към международната генеалогия в глобалното общество. Д-р Лолита Николова е автор на множество научни трудове, статии и презентации за авторитетни световни издания.

Професор Николова, Вие сте много известен учен. Всеки добър студент по археология в България знае вашето име и е запознат с големите Ви приноси за развитието на българската археологическа наука. Бихте ли разказали пред любознателните читатели на списание „Българка“ най-интересното и забележително от работата си като археолог у нас?

Благодаря Ви, че започваме нашия разговор с археологията – област на познанието, която е изключително популярна у нас. Моят интерес към нея се оформи, когато работих като стажант на археологически разкопки на средновековната крепост при село Дебнево, Ловешко, в далечната 1979 г. По-късно, по време на един от курсовете по археология в Университета видях в албум за тракийското изкуство орнамент, определен като източен мотив – „Дървото на живота“. Стана ми интересно какво прави този източен мотив в тракийското изкуство. Този интерес ме направи чужда за света, тъй като почти живеех в Народна библиотека.

Оказа се, че „Дървото на живота“ е универсален символ и изучавайки го, навлязох не само в тайните на древната археология, но и в нова за времето област – семиотика на културата (наука за знаците, за тяхната природа, функциониране и организиране в знакови системи). Работата върху дипломната ми работа показа интереса ми към изследване на генезиса и еволюцията на културните явления. „Дървото на живота“ не е единственият източен мотив в тракийското изкуство. Той има различна артистична реализация в тракийската торевтика (релефно обработване на художествени изделия от метал), свързана с космологичните представи на траките.

Аз изследвах специално нагръдниците. Специализацията ми по археология ми помогна да търся взаимовръзка между функция и местоположение. Заключих, че функционално през елинистическата епоха златните венци дори изместват нагръдниците. Именно венци в някои от случаите са поставяни при погребенията върху гърдите. С дипломната си работа участвах на Конгреса по тракология в Ротердам (1984 г.) и си спомням, че покойният професор Александър Фол специално отбеляза включването ми в конгреса на тема от семиотика на културата. Но тази тема вече ме беше потопила в Праисторията и логично по-късно станах една от победителките в конкурс по Праистория за докторанти (тогава аспирантура) в Археологическия институт в София.

Дисертацията ми е втората значима стъпка в археологията. Сама си избрах темата. На конкурса трябваше да се подготвим за много сериозен изпит върху Ранната бронзова епоха в Долнодунавския басейн. В процеса на подготовката установих, че има много празноти в изследването на културните взаимоотношения между Югоизточна и Централна Европа. Тъй като във висшия семинар на проф. Александър Фол в Университета се бях занимавала с индоевропейската и индоиранската проблематика, и дори имах публикувана студентска работа за култа към огъня, археологическите данни от Ранната бронзова епоха ми даваха възможност за различни перспективи на изследвания.

Но отново интересът ми към генезиса победи и основните ми приноси бяха към произхода на надгробните могили и на погребенията с трупоизгаряне. Аз не бих развила хипотезите си без сериозна подготовка (и самоподготовка) по археология. Например за генезиса на трупоизгарянето ми помогна предатирането на един гроб от Североизточна България, определен като раннобронзов. Той оставяше впечатление, че кремацията е разпространена през 3-то хил. пр.Хр. и в Ямната култура от този регион. Но се касаеше всъщност за ранножелезен гроб. Когато отидох при експертката по Ранната желязна епоха Румяна Георгиева, тя потвърди предположението ми (въз основа на керамиката). Бях наистина щастлива!

За проучване на надгробните могили беше необходимо да изучавам в дълбочина праисторията на Централна Европа. А за третия основен проблем в дисертацията – начало на Ранната бронзова епоха, проучвах всяко селище от Югоизточна, Централна Европа и Северозападна Анатолия както и културите от северопонтийските области, които имаха отношение към темата.

Третият период като археолог в живота ми е след успешна дисертационна защита, когато започнах разкопки в Карловска община (1991 – 2000 г., с прекъсвания), изследвайки праисторическите култури в Горнострямската долина. Най-значими бяха разкопките на раннобронзовото селище в местност Саровка край село Дъбене, които веднага привлякоха вниманието на световния научен елит, който се събра в Карлово през 1995 г. на симпозиум. Резултатите от тези разкопки ми дадоха възможност да развия концепция за култура Юнаците в Горна Западна Тракия.

Отивайки в САЩ със зелена карта за научните ми успехи (2000 г.), продължих да се занимавам с Ранната бронзова епоха и публикувах една значима работа за Балканите и Анатолия през 4-то хил. пр.Хр. Втори голям научен форум в Карлово бе организиран в сътрудничество с Елмар Кристман и публикуван в два тома. Темата бе ранните символични системи в Югоизточна Европа. Работих и върху проблемите на Неолита и Медната епоха, а моят интерес логично еволюира към праисторията като извор за история и теория на културата.

В Солт Лейк Сити, Юта имах също възможност да преподавам археология и културна антропология в колежи, а преподавателската ми експертиза се разшири дори върху история на популярната култура и нови за мен важни проблеми на световната археология. От значение бяха и поканите за участие с енциклопедични статии, в които имах трудни и интересни теми върху отпадъците, козметиката, археологията на САЩ, епидемиите и др. Основно обаче се развих като експерт по европейска генеалогия. Дори работих за най-голямата в света генеалогична компания „Ancestry“.

До наши дни е актуална т.нар. „миграционна теория“, в чието лице като че ли се превърна Мария Гимбутас. Според тази теория (пра)историческите периоди се менят под въздействието на миграции. Идват едни нашественици, унищожават заварената култура, а после налагат на новата територия своята собствена култура. Вие обаче имате особено мнение по този въпрос и акцентирате върху структурните промени вътре в завареното общество. Доказвате, че културните промени са следствени от трансформации в завареното общество, допълвани от инфилтрации на мигриращи, а не са извършвани насилствено и под напора на някакви нашественици. Трябва да се отбележи, че вашето мнение се потвърждава от най-новите проучвания и публикации: т.нар. „преходен период“ между Халколита и Бронза наистина е по-скоро „финален халколит“, тъй като е част от един дълъг процес.

Сигурно е приятно да виждате, че научните Ви тези се потвърждават? Вие самата как си представяте, че са се развили праисторическите общества по нашите родни места през Халколита и Бронза, как точно се е извършвало взаимодействието между завареното население и новонастанилите се?

Вашите въпроси са изключително важни, тъй като те касаят ранните етапи на нашата национална идентичност – произхода ни. Аз се радвам, когато виждам сериозни проучвания върху темата – независимо дали допълват или актуализират моите заключения. За съжаление, плоският модел на миграциите е много по-лесен за доказване и продължава да е популярен не само в археологията, но и в лингвистиката и генетиката, от перспективата на индоевропейската проблематика. Научният глас за комплексна промяна не е много силен и Вие сте прав – всяко ново изследване, в което виждам подкрепа или развитие на моите тези, ме радва истински.

Плоският модел на миграциите практически убива диалектиката на културния процес и превръща историята в торта с различни пластове, но суха торта – без сиропа, който залива и споява тези нови пластове. Затова този модел е антиисторичен, често политизиран в историята на науката, и неубедителен.

Въпреки безспорните си постижения Вие имате своите моменти на разочарование от гилдията на археолозите и историците в България. Как се стигна до такава конфронтация между именитите археолози на България? Ако не Ви навява твърде лоши спомени, бихте ли разказали за т.нар. „Балингоруновска афера“ и последиците ѝ?

Аз съм хедонист, който не обича тъмните цветове в живота. Успявам да видя светлина и в най-тъмния тунел. Това ме прави мен. А такъв голям облак като аферата „Балинов горун“ е в съзнанието ми днес като опит, който бих предпочела да нямам, но който ми показа една реалност, която и днес съществува. Затова не отказвам да отговоря на въпроса ви, който е актуален.

Да припомня, че тази афера е свързана с откриването на Дъбенското злато от Ранната бронзова епоха (3-то хил. пр.Хр.). Касае се за накити, открити недалеч от проучваното от мен раннобронзово селище Саровка при с. Дъбене, вероятно от принадлежащ на селището некропол. Това се случи през 2005 г. Точно тогава бях поканила Васил Николов с Крум Бъчваров от Археологическия институт да гостуват в Солт Лейк Сити с лекция в колежа, в който преподавах. И точно на лекцията научих, че до Саровка са открити златни предмети, които при това са занесени в Националния исторически музей. За мен това беше същински шок! Не знам как не си загубих способността да говоря!…

На вечерята Николов ми обясни, че при него дошли селяни от Дъбене, които му показали златните предмети. Той нямал пари и ги изпратил при Божидар Димитров. В същото време вдигна телефона и според мен инсценира разговор с Мартин Христов, който „се похвали“, че бил открил много златни орнаменти. Това „откритие“ се появи в пресата, след като Николов се върна в София от САЩ. Преди това нищо подобно не се твърдеше!

Изведнъж започна едно безобразно „митотворчество“ в медиите, продължаващо и днес. Основната вина е на сегашната директорка на Общинския исторически музей в Карлово – Мария Деянова, която си сътрудничеше с Христов и Димитров. Тя с нищо не защити основателното искане за връщане на съкровището в Карлово, за което имаше дори петиция с хиляди подписи на граждани. Дори прочетох нейното мнение, че съкровището било с национално значение и трябвало да бъде в НИМ. Всъщност съкровището е не просто с национално, а със световно значение, както са и находките от селището Саровка. Добре, че те са все още в музея (предполагам, заради мен), тъй като от НИМ имат навик да предлагат витрини за находки (и на мен са ми предлагали). Находките от Саровка биха били брилянт за тях.

Може ли да се реши аферата „Балинов горун“? Да. Златните предмети принадлежат на Карловска община и трябва да се върнат в Карлово колкото може по-скоро, където са и материалите от раннобронзовот селище. Касае се за съкровище за милиони евро, което е интегрална част от културната идентичност на общността в Горнострямската долина. Карлово не е отдалечено периферно място, за да има опасност ценните предмети да останат недостъпни за световните туристи. Точно обратното. В Карлово се намира един от най-посещаваните музеи в България – къщата-музей „Васил Левски“, и Дъбенското злато би се видяло може би дори от повече ученици от страната в сравнение с НИМ София. Пари за помещение за съхраняването му ще се намерят, след като карловци се съгласиха да спонсорират разкопките край село Васил Левски.

Мисля, че отношенията ми с много български археолози и управници се влошиха именно заради Балингоруновата афера. Оказа се, че личните интереси могат да победят истината и справедливостта. Тъжно!…

Но има и принципен проблем – моето твърдо убеждение е, че за да се намали иманярството у нас, професионалните разкопки трябва да се ограничат само до най-необходимите спасителни разкопки. Нужни са изключително добре подбрани научни проекти, които да са обезпечени финансово за разкопки на световно ниво. За българските археолози обаче разкопките са начин на печелене на пари. Те винаги намират аргументи да защитават многобройните разкопки през лятото. Аз обаче истински вярвам в младите. След ситото за приемане в бранша на професионалните археолози ще се появи младо поколение, което ще се срамува от своите учители, така както на нас ни е тъжно, че са ни учили не истински професори, а сътрудници на комунистическата държавна сигурност.

*повече за аферата „Балинов горун“ можете да прочетете тук

В Щатите променяте донякъде своето научно поприще, насочвайки се от история и археология към генетична генеалогия и генетика. Защо прибягнахте до тази промяна и с какво тя Ви обогати в чисто човешки план? Еволюираха ли по някакъв начин възгледите Ви за археологията посредством новите познания по генеалогия и генетика?

20 години живот в САЩ беше за мен като истинска приказка. Преди всичко имах възможност да издържам моите родители и брат ми, които изцяло зависят от мен. Мама почина през 2009 г. Щастливата ми съдба ме отведе в професионалната генеалогия, с която основно се издържах. Имах възможност да идвам в Европа дори по три пъти в годината. Станах също преподавател в колежи. Изключителна за мен беше и възможността да продължа да уча. Първо завърших съдебна психология, а след това и защитих дисертация за доктор по образованието. Дори завърших мултимедия и станах художник.

Генетичната генеалогия се разви като мой интерес за написване на дисертацията ми – „Разработване на курикулум по генетична генеалогия“. За мен тази тема беше възможност да обединя експертизата си в областта на праисторията и традиционната археология и да развия академично познание в генетичната генеалогия. Резултатът надмина плановете ми – завърших дори с монография, публикувана от авторитетно нюйоркско издание през 2018 г. След тази книга дойде покана от друго много авторитетно издание. На него искам да предложа моята културна теория, по която работя от много години и която прави академичния ми живот смислен и занимателен. Съвременните културни теории са главно репликации с голяма зависимост от теоретичното наследство. 

Аз съм емпиричен теоретик. Моите теоретични изводи са въз основа на база емпирични данни. За културната теория е необходимо да правя емпирични изследвания в различни области – трудна, но не непосилна задача за мен. Обичам да се развивам в различни сфери. Дори сега завърших сценарий за кратък филм в рамките на магистърска програма за писане на литературни произведения на английски. Особено ме обогатяват периодичните предавания като „Културна идентичност – Кои сме ние?“ с Евгений Тодоров по Пловдивска телевизия „Тракия“ и писането на биографии и профили. Първата ми книга беше за художника Димитър Таушански. Току-що публикувах на английски биомемоар за българската американка, дизайнерката Диана Чолакова.

В момента пиша за световни дизайнери, тъй като в техния живот и кариера всеки може да открие сравними ценности и положителни примери. Това са изключително талантливи и работни артисти, чиито имена, като марки на модни линии или парфюми, срещаме всеки ден, но много малко знаем за тях. За мен писането на наративи е и форма на разтоварване от научните изследвания, свързани с история на Карлово и теория на културата. За авторите денят се определя не от това, което са проучвали, а колко думи са написали дневно за новата книга или статия.

Различните по характер изследвания ми помагат да се чувствам в „морето на културата, спокойно плаваща и преминаваща през разнородни бурни вълни“, които не само не ме плашат, но ми доставят удоволствието да го преодолявам!

У нас към момента е много модерно да се сочат генетичните изследвания като „ключ“ към тайната за произхода на прабългари, славяни и траки. Като специалист в областта на генеалогията и генетичната генетика смятате ли, че такива изследвания могат чудодейно и категорично да решат разни вековни исторически спорове?

Аз бях наистина въодушевена, че генетичната генеалогия може да реши много етнически и родови проблеми. И това беше една от причините да напиша дисертация по тази тема. За съжаление, независимо от твърденията на генетиците, генетиката има ограничено приложение за древната история. Повечето от културните изводи на генетиците са резултат на адаптиране на добре известни и дори понякога отхвърлени културни теории. Макроизследванията им са повърхностни и не могат да задоволят критично мислещи читатели. Това е и основния извод в моята дисертация – генетиката е помощна дисциплина, която допълва изводи на историци и археолози и зависи изключително от тях. Генетиците имат също голяма зависимост от софтуера, който използват. Те непрекъснато променят изводите си.

Тайните за произхода на прабългари, славяни и траки могат да се разкрият единствено и само чрез комплексни проучвания и чрез водеща роля на историци и археолози. Генетичните хаплогрупи не са винаги здрава основа за исторически заключения и водят до повърхностни хипотези, които лесно се оборват. В същото време обаче успехът към ново научно знание зависи от умението на историци и археолози правилно и критично да използват генетичните данни. Бъдещето при проучване на етногенезиса е на археолозите и историците с помощта на генетиците, а не обратно.

Проблемът за произхода на прабългарите, славяните и траките има две страни: изясняване на етногенезиса на съответните етноси и какво е тяхното място в съвременния български ген. От ретроспективна гледна точка (от нас към миналото), трудно е да се правят изводи, тъй като българите не обичат да правят ДНК анализи за генеалогия. Трябват наистина много, много данни. От проспективна гледна точка (от миналото към нас), етническата карта на Балканите се сменя постепенно най-вече чрез динамиката на вътрешните миграционни процеси. Всеки един българин може да го докаже с генетичната си карта, ако има ДНК анализ, например от FamilTreeDNK. Моите предци от 3-4 поколение са от Гърция до Северна Европа. Освен това на нас ни е необходимо актуализирано знание как да определим какво е етнос и какво е етническо наследство. Това е обаче теоретична област, която често е политизирана.

Мисля, че етногенезисът не е проблем, който може днес да ни помогне да решим най-важния за нацията ни проблем – ценности, които засилват националната идентичност. Той по-скоро отново ни разделя, тъй като науката не е достатъчно силна да даде еднозначен отговор. На нас са ни необходими силни личности в съвременността, които да ни обединят. А силното национално съзнание е най-голямата гаранция и капитал на индивидуалното съзнание.

Като генеалог по професия Вие сте се занимавали с изследване и документиране на надгробни паметници от гробища. Бихте ли разказали повече за това, какви публикации имате по темата? Как смятате, има ли бъдеще в България идеята за по-масово документиране на гробищата в населените места? Ще допринесе ли това за създаване на нови родословни дървета и за по-добро изучаване на старинните български родове?

Наистина за някои изглежда тъжно, че толкова време от моя живот отделям на гробните паметници. Това е професията ми. Но не само на генеалог. Аз мисля, че документирането на старите гробни паметници е и археологическа задача. Съвременната археология е изключително силно развита по света.

Повечето от гробищата, които съм документирала в България, Словения, Гърция, Италия и Молдова са във връзка с конкретни проекти. Но вече използвам и участието в конференции или други поводи да заснемам гробни паметници. Така публикувах гробни паметници от Париж, където се снимах до гроба на любимия ми писател Балзак и певицата-легенда Едит Пиаф. Имам подготвена книга и за гробищата от остров Макинау в Мичигън, САЩ, където предприех пионерско генеалогично проучване. В България, както и навсякъде по света, се заличават ежегодно много стари гробни паметници. Ако се разработи научен проект за документиране на стари гробове в България, ще се помогне много на генеалогията и на културата на България. Тези гробове са част от нашата културна идентичност. Необходимо е първо да се уточни какво се разбира под стар гроб. По принцип за критерий е датата на раждане – обикновено преди 1900. Тъй като у нас такива гробове са малко, проектът може да е за застрашени от унищожаване гробове и на предци, родени преди 1920 – 1930 г. например.

Генеалогията е изключителна силна дисциплина за укрепване на културната и национална идентичност. Интересът и документирането на гробовете е и респект към нашите предци.

Учили сте и в България, и в САЩ, работили сте и в двете държави по специалността си. Бихте ли разказали какви са плюсовете и минусите и на двете страни относно условията за образование, развитие и професионална реализация? Коя страна Ви е повече на сърцето? Преди известно време вече покойният интелектуалец Цветан Тодоров се нарече „българин и французин“, Вие можете ли да се самоопределите като българка и американка?

На мен ми е трудно да говоря за българското висше образование, тъй като то вероятно много се е променило през последните 20 години. Аз получих добро образование у нас, тъй като не само бях ученолюбива, но посещавах много лекции и инициативи извън конкретната ми специалност. И особено ценно беше самообразованието ми – ученето на клонове на знанието, които ги нямаше в университетската ни програма. Но се прекланям към американското образование. Това личи и от факта, че в САЩ завърших втора магистърска програма, още една докторска програма, а дори и имам асоциирана степен по мултимедия. Последната е най-показателна. Започнахме рисуване, без да искат предварителна подготовка, а когато се дипломирахме, вече участвахме в изложби.

Аз много трудно се почувствах и американка. Мисля, че тази „инициация“ чрез тържеството и клетвата е бариера, през която се минава и заради която никога не можеш да се върнеш назад. Американският термин е българска американка. С други думи, не мога да бъда никога чиста американка, но наистина се чувствам горда да бъда не само българка, но и българска американка. Американската нация е велика нация. В тази нация има изключително много положителни примери, които ни помагат да се чувстваме и горди, и респектирани, и респектиращи поради националната съпринадлежност с тях. Българските и американските национални примери в моето съзнание са букет от прекрасни цветя, който ми помагат да бъда винаги оптимистка и да вярвам в истината и доброто.

Бихте ли се занимавали отново с археология, например с изготвяне на теоретични трудове по археология, като че ли такива твърде липсват в България? За какво продължавате да мечтаете, има ли научни цели, които все още преследвате?

Аз никога не съм спирала да се занимавам с археология. Винаги имам археологическа статия, върху която работя по покана (с крайни срокове). Издавам обикновено една или две работи годишно, което, разбира се, контрастира на миналото, когато пишех изключително археологически статии. Но сега получавам покани за участие в различни области на познанието. Това помага много на теоретичните ми занимания с големия въпрос: Какво е култура, културна еволюция и човешка цивилизация? Връщайки се към вашия въпрос – моите теоретични работи включват археологията от перспективите на културата. Не бих се занимавала с проблеми като какво е археологическа култура, тип или археологически признаци на миграцията. За мен археологията е интересна дотолкова, доколкото ми помага да разбера по-добре човешката култура. Но също и да покажа, че археологическата находка от 5 или 6 хилядолетия назад не е по-важна от етнографски предмети от старите къщи в Старинно Карлово например.

Културата е единност, времето създава ценността й. Това е смисълът и на големия ми проект „В сърцето на Балканите“, който искам да разработя – да се обединят всички малки музеи, училища и културни институции от Сопот, Карлово, Калофер, Баня, Хисаря, Стрелча, Свежен, Старосел и др. и да се създаде културен консорциум, в който археологията, историята, етнографията, образованието и съвременната култура да се интегрират и развият като единен културно-туристически център без аналог в Европа и света. За да бъде жива култура, археологията винаги е необходимо да бъде част от общата културна памет на човечеството. Превръщането й едва ли не култ и най-висок маркер на национално съзнание е деформиране на истинската същност на културата.

Моята мечта е постижима – да завърша книгата си „Културна теория“. Но реализирането на тази мечта може да изисква доста време.

Благодаря за интересните въпроси, които наистина ме изненадаха приятно.Вашата подготовка за това интервю е най-добрият пример, че надеждата ми младото поколение на България да я промени изцяло и за добро, е основателна и с вече силни корени. „Българка“ е чудесна иновация, която радва читатели от различни поколения.