Христина Мирчева е автор с подчертана индивидуалност на темите и стила на писане. Без да претендира, че е нещо изключително, поезията ѝ впечатлява с на моменти стряскащо точните метафори, намерени на такива места в ежедневието, които по принцип остават незабележими за окото на обикновения човек. Но не и за поет като нея. Доказателство за това е стихосбирката „Ускорени пейзажи“, в която тези удивителни поетични открития, защото за мен определени фрази действително са такива, са силно концентрирани и направо „хващат за гърлото“. Седя и си мисля: – Как е възможно човешкият ум да роди толкова гениални попадения?! Но това е силата на поезията – да открива уникалното в обикновените неща и да вижда света всеки ден по нов начин.

 

Когато разлисти книгата, читателят веднага разбира защо книгата се нарича „Ускорени пейзажи“, макар и програмното стихотворение да е на последната страница. Христина Мирчева е успяла да улови образи и картини от живота и да ги запечата на листа като текст, който обаче повече се съзерцава, отколкото се чете. Действително, когато човек надникне вътре, има усещането, че гледа множество картини от изложба, а не поетични текстове. Христина борави толкова добре с образите, че словото, като гръбначен стълб на цялата конструкция, се изгубва, за да остане само същината, духа, картината. Но тези картини не са статични, не са завършени – нарисувани и забравени – те са живи, подвижни, нарисувани с боите на словото, но действащи, подобно кадър от филм, който обаче не стига до финала си.

 

Чудесен пример е казаното по-горе в стихотворението „Протяжен ден“, което проследява движението на една човешка фигура не само в пространството, но и във времето. Пред очите ни минават на забавен каданс изоставена алея, явно позната на героинята или авторката, която пише. Отварят се „широки слънчеви площади / оживени площади със снимки от смъртни присъди“ и присъствието на един мъж, което се усеща и в неговото отсъствие. Усеща се чрез негови лични вещи, носещи неговата същност и навяващи хиляди спомени – шал, затворена книга, дори сянката зад ъгъла, която е присъствие, но все още само задочно. Времето се разтегля и като че ли се превръща в един-единствен миг, където са събрани минало, настояще и бъдеще. Защото срещата от миналото изглежда еднакво близка и далечна. После „мисълта зацикля около онзи момент с прегръдката“ и времето напълно спира, притихва в спомена, осветен от прожектора на съзнанието. Остава само прегръдката „заседнала като лодка в плитчините на спомена. Миг на небивало сливане.“ И това сливане на времето съединява спомен и настояще.

 

Почти хипнотично наблюдавам образите и пейзажите в поезията на Христина. А всеки пейзаж крие множество сюжети, които остават неразвити от авторката, оставяйки желание за още малко кадър сред нищото, още един миг потъване в картините… Силно засегната в книгата е и темата за съня. На моменти се губи представата дали авторката сънува или действително изживява случващото се. Тя ту се буди, ту заспива отново и вече не се знае дали пейзажите идват от реалния свят или фантазния. А може би е сън в будно състояние, може би мечта за сън, фантазия да се живее в света на сънищата.

 

#бюлетин

#поезията днес

Продавачът на бадеми

 

Спи кротко продавачът на бадеми.
една жена допушва последната цигара,
увиснала над моста,
загледана в реката,
други двама, прегърнали едно момиче,
потъват в мрака.
Сергиите за цветя затварят,
светват кръчмите и приютяват страстните.

 

Какво, ако поне за малко е възможно
да бъде всичко по местата си.

 

 

Фотоувеличение

 

Снимката изпълва съзнанието ми открай докрай.
Няма други спомени,
всичко е изличено като след неутронна бомба.

 

Какво ли толкова има да се случи тази нощ
освен обичайното?
Какви ли нови поражения с непредсказуеми ефекти?

 

Най-сетне заспивам
в самия край на любовното бдение – сън без сънища.

 

Изключително силно въздействие оказа върху мен стихотворението „Охра“ и по-точно фразата: „дървото е дете, което насън отвеждам в гората на хората“. Видях самотното дърво в центъра на града, заобиколено отвсякъде с хора и ни едно друго дърво, с което да обменят вятър. Ето така се чувства сам човек в гората. Така се чувства и дървото, оставено без подобни нему.

 

Още една фраза е истинско попадение в книгата и в българската поезия въобще, защото рядко съм срещала толкова добри метафори:

 

Близо до края всичко е по-любовно.
Дори къщите, зад чиито стени на варосани гробници тлеят съдби,
са само светли мазки в пейзажа на стария майстор.

 

Подчертавам това изречение, защото то хваща за гърлото и дори не предполага коментар, защото всичко е казано. Животът, който сами затваряме в този временен дом, който без да осъзнаем се превръща в гробница за живи, все още тлее, все още може да бъде спасен. Но как?…

 

И тогава смъртта е нежна –
свири на роял в средата на дансинг
с дорийски колони
и ние танцуваме без умора – до нас е море.

 

Морето винаги е носител на надеждата. За щастие в тези домове все още „деца се раждат и отлитат, за да населят синия простор“. И тук авторът остава съзерцател на случващото се в живота, запечатва картините за вечността с поетичното си майсторство. Много исках да ви оставя за финал програмното стихотворение, но предпочетох да го оставя за истинския финал, когато прочетете книгата и сами стигнете до него. Тази поезия заслужава това!

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This