Елизабет Уулридж Грант, Лизи Грант или просто Лана дел Рей е единствената, която така добре представя различни „кадри“ от възхода на американската поп култура през 50-те и 60-те години и същевременно оголва човешката душа чрез музиката си. Започнала кариерата си през недалечната 2005 г., днес Лана е емблематично лице на поп музиката и спокойно се нарежда до изпълнители с многогодишна слава.
Изпълнителите, които силно повлияват на Лана, които може би донякъде я формират като изпълнител и които тя самата често споменава, са Франк Синатра, Ленард Коен, Нина Симон, Брус Спрингстийн, „Eagles“ и др. Неслучайно е, че музиката й няма да е просто „мюзак“ („muzak“) или така наречената „незабележима музика“.
Родена и отраснала в Ню Йорк (градът, който никога не спи), Лана успява да улови тъкмо неговата тъмна, тайна част, която има необикновена магнетична сила и с хипнотизираща монотонност изразява „студа“ на американското недоволство. Звученето на музиката й е определяно като „нарко-суинг“, а поведението й като нетипично безжизнено за сцена, дори според някои суицидно (състояние, при което човек има желание за самонараняване или самоубийство).
Типичният образ, който изпълнителката изгражда, е безжизнен сексапил и излъчване, лъхащо на уморена тъга. Всъщност еротизираната обреченост не е откритие на Лана. Срещаме я и в литературата и в музиката преди нея, но е факт, че остава „спасение“ за хората най-вече в моменти, когато се борят с бурите вътре в себе си или изпитват лично разочарование от средата и обществото. Именно тези емоции са двигателят на творчеството на Лана, в което много почитатели припознават себе си.
Бизнесът на изпълнителката се върти най-вече около Интернет, тъй като е твърде „скована“ за телевизионни предавания и за сцената, а и те някак не отговарят на посланията, с които са натоварени песните й. Дори известността и комерсиализацията сякаш не й отиват, но Лана дел Рей днес има световна слава.
Анджелина Джоли, която в младежките си години си пада по така близкия до Лана „готик“ стил, специално избира изпълнителката, за да запише основната песен за летния хит на „Disney“ – „Господарка на злото“. Кание и Ким пък я канят да пее на сватбата им. Лана пише „Young and beautiful“ за екранизацията на едноименния роман „Великият Гетсби“, заедно с Рик Ноуелс и споделя, че за нея е чест да пише текст за адаптацията на една от най-необикновените и велики книги, писани някога. Творчеството й определено е хит.
Освен различни етапи от поп културата в САЩ, текстовете на Лана засягат личния свят на всеки човек и резонират с неговите емоционални състояния. Те успяват да засегнат цялата палитра човешки преживявания и всички видове болка, а и щастието, което боли. Музиката й всъщност е точното лекарство, което може да ти „спаси“ живота, но в правилните дози.
Ако направим кратък обзор на някои от най-известните й песни, ще открием, че зад привидно монотонния и напевно тъжен глас на Лана, куплетите несъзнателно докосват и резонират с най-тъмните и дълбоко скрити в нас емоции, за които не обичаме да говорим. Но музиката на Лана те кара да ги прегърнеш, приемеш и после да ги оставиш да си отидат.
Песента „Blue jeans“ например олицетворява реална връзка на певицата, която претърпяла неуспех. „You fit me better than my favorite sweater“ – пее тя за мъж, който прилича на Джеймс Дийн и разбива безцеремонно сърцето й, преследвайки единственото нещо, което има стойност в американското общество – парите. „…but he was chasing paper caught up in the game…“
В една от може би най-емблематичните песни на Лана – „Ride“, лириката описва това състояние, в което се чувстваш напълно сам. Сам, без да има никой близък, на когото да се опреш, и късмета да намериш непознати, хора, които срещаш случайно, но които „се грижат за теб, докато отново можеш да се грижиш за себе си“. Видеото търпи критика заради кадри, които някои свързват с проституция или я представят в положителен аспект. Лана сама споделя, че очаква критична реакция, особено от феминистки групи. Споделя също, че песента е по-скоро лично за нея, заради отношението й към свободната, необременена и неограничена от предразсъдъци любов и за положителния ефект, който един непознат може да ти окаже в най-неочакван за теб момент.
„Но те не знаят кои сме ние.“ В „National Anthem“, чийто клип представя обръщението на Мерилин Монро към Кенеди за рождения му ден, последвано от клипове на убийството, текстът разкрива грозната истина за „чистите стремежи“ на американското общество, а именно обсесията от парите, която убива всеки друг порив. През 2015 г. видео клипът е определен, като един от двайсетте най-добри клипове от 2010 г. до момента.
В „Shades of Cool“ пък, Лана дел Рей преобразява слънчевия мит на калифорнийските мечти в нихилистично пътуване към забравата в „Chevrolet Malibu“.
Лана прекрачва всички общоприети граници, като съвсем явно отправя посланието, че Америка на 21-ви век е загниващ плод в културен, но също в икономически и в политически план. Ние не можем да сторим нищо, освен да използваме сетивата си до краен предел и да изпитаме с тях всички наслади и болки, които може да ни поднесе днес светът. Защото разбитите очаквания водят до непреодолима страст по миналото и невъзможност да посрещнем бъдещето. Това, което Лана дел Рей продава, е това, което немалка част от американските граждани чувстват и преглъщат всеки ден – безкрайна скука и отегчение.
Лана продава тъжната истина, че обществото (и не само американското, за което говори и свидетелства световната й слава) днес е пренаситено до болка и физическото и ментално тяло също боли. Но пък музиката на Лана е също утеха, че не си сам, че не си толкова различен или „счупен“.
