За основа на повествованието, на това не особено популярно произведение, са послужили известията на историка Зигеберт (1030 – 1112 г.), монах от манастира в Жамблу, Белгия. Той написал: „Българският княз приел заедно с народа си християнството и след като от папския престол (папа Николай 858 – 867 г.) му били изпратени свещенослужители, а била получена подкрепа и от крал Людовик (Людовик Немски 817 – 876 г.), той до такава степен се утвърдил във вярата, че скоро след това поставил на престола по-големия си син (княз Владимир 889 – 893 г.), а сам се отрекъл от светските работи и станал монах. Но когато син му, постъпвайки лекомислено, пожелал да се върне към езическата вяра, той надянал отново военния пояс и царските одежди, преследвал сина си и го заловил, извадил му очите и го хвърлил в тъмница. И като поставил на престола по-малкия си син, отново взел духовното облекло и останал в него до края на живота си.“ Зигеберт обаче е доста отдалечен като време от описваните събития, „Хрониката“ му е завършена през 1030 г.

 

Требелиус, българският крал, е прегърнал християнската религия с помощта на папа Николай – това е изрично упоменато в самата трагедия. Требелиус бил изтръгнат от властта на Фотий еретика (патриарх Фотий 857 – 867 г. и 877 – 886 г.), и за да се покае за греховете си, оставил царството на сина си и се оттеглил в усамотение, където да прекара остатъка от дните си. Но научавайки, че неговият син се е отказал от християнската вяра, той излязъл от обителта и се върнал предрешен в кралството си. Заловил своя син, ослепил го и сложил на престола втория си син.

 

Трябва да се отбележи много важния факт, че Зигеберт не е съвременник на Покръстването на българите (865 г.). Такъв е Регинон Прюмски (842 – 915 г.), абат на манастира Сент Мартин в Трир. Той е основен източник за случилото се по времето на езическата реакция при Расате. Интересното е, че неговата „Хроника“ за периода 741 – 906 г. (последната част от Втора книга) се основава не само върху неизвестни извори от бретонски произход, но и върху слухове и предания. Има допуснати грешки в хронологията. Така или иначе историята на езичника Расате е достигнала до Франция. Дали посредством „Хрониката“ на Регинон не е ясно. Въпросната „Хроника“ за първи път е издадена чак през 1521 г. в Майнц. Така че вероятно е и трагедията да се основава косвено и на тези бретонските легендарни сведения, популяризирани и от по-късни историописци.

 

Другото много съществено е името на краля покръстител – Требелиус. Това е директна асоциация с хан Тервел, така популярния в католическия свят български владетел. Тервел е наричан от Марк Антонио Сабалико (XV в.) „първият български крал кръстител“. За Тервел пише и Паисий Хилендарски в „История славянобългарска“: „Светият крал Тривелия (Тервел) и светият цар Йоан-Михаил (Борис I) били свети в живота си и храбри и силни в царското си благополучие. (…) И други девет царе били непобедими на война и в тежки и усилни времена по Божия воля освобождавали своя български народ от голямо угнетение и пленение на други народи и царства.“ Свети Тривелий Теоктист – цар Български е един от българските православни светци. Неговото име носи осветеният през 2011 г. храм в с. Мадара.

снимка: храм „Св. Георги Победоносец и Св. Тривелий“

#бюлетин

#история

Удивително е как се е запечатало името на Требелиус (Тервел) в съзнанието на представителите на католическите среди. То се е превърнало в нарицателно за достоен християнски владетел, но и изобщо за български владетел.

 

Ето и фактологията в трагедията. Требелиус (историческата личност е княз Борис Михаил 852 – 889 г.), цар на България, бил първият, който въвел народа си в подчинение на Христа. Той бил ревностен християнин и следвал доблестно всички предписания на вярата. След като извършил святото си царствено дело, той поел тържествено обещание пред своя син Албер (цар Симеон Велики 893 – 927 г.) и патриарха на страната Родолф, да остави царството си в ръцете на по-големия си син и да се оттегли от светския живот. Но няколко години след това този син (княз Владимир Расате 889 – 893 г.) се отрекъл от Христа и от заветите на баща си и върнал царството в идолопоклонничеството. Албер събрал армия срещу брат си, но нямал все още нито достатъчно опит, нито достатъчно сили, и бил обърнат в бягство. Бащата Требелиус оглавил християните в битката срещу сина си, надвил го и го пленил. За наказание го ослепил и го хвърлил в затвора, а кралството предал в управление на Албер и отново се оттеглил.

Требелиус Младши (княз Владимир Расате) много се възгордял от победата над християните и се изпълнил с голямо презрение пред християнския бог. Успял да утоли гнева си, отмъщавайки на брат си, триумфирал в битката. Сега му оставало само в чест на победата да принесе в жертва Родолф, патриарха на цялото кралство, който бил пленен в сражението. Святата жертва вече била подготвена за кървавото дело, положена върху олтара, където трябвало да бъде умъртвена. Пристигали един след друг голямо множество хора по кралска заръка, за да станат и те свидетели на злодейското жертвоприношение. Единият от дошлите доложил, че вражеската армия, която била в положение на пълен разгром, сега имала силна подкрепа: Албер се върнал на бойното поле, подсилен от един опитен военачалник, много доблестен и с безспорни качества. Друг един съобщил, че войските на Албер напредвали все повече, идвали към тях не като победени, а като покорители. Накрая пък друг доложил, че Албер хвърлил в уплаха и объркване войските на езичниците, защото бил съвсем здрав, чудодейно излекуван. Войските на християните сякаш летели напред, без да срещат съпротива.

Главните действащи лица в трагедията са: Ангелът-пазител на България; Требелиус Старши, наричан още Теопомп; Требелиус Младши; Албер; Патриарх Родолф; Ластен, Гандолф, Тингилус и Валдрик – принцове на кралството; Даниел – отшелник; Мелидор и Тирсис – овчари; Божествената любов; Природната любов.

 

Трагедията започва с Албер, царският син, който намерил убежище в гората след злощастната за него битка. Там, в присъствието на Ангела пазител на България, той изгубил съзнание от загуба на кръв и изтощение. Ластен, най-верният му другар, го следвал по петите, за да го пази от опасностите и враговете. Той превързвал раните му, за да спре кръвта и да върне Албер към живота. Вдъхвал му кураж и надежда.

 

По пътя случайно срещнали хора, които ги предупредили, че наблизо живее един отшелник, който дава убежище на всички нещастници наоколо. Това бил Требелий Старши, който вече бил чул за отчайващата съдба на християнската религия в България, бил получил божествено вдъхновение и случай да се прояви. Зачакали го да мине по пътя, който прекосявал всеки ден по едно и също време, за да си налее вода от близкия фонтан. Той скоро се появил, отделен от верния си спътник Даниел, с когото били прекарали нощта в молитви. Баща и син, Требелиус и Албер се заговорили, без да се разпознаят, но Албер много скоро разкрил кой е, разказвайки за приключенията си. Требелиус от своя страна ловко прикрил от сина си самоличността си и заразказвал за близкото познанство с баща му Требелиус и за неговата смърт. Албер го накарал да го заведе до там, където почивали тленните останки на баща му. Той го завел в манастирската килия и му показал мястото, където спял всяка нощ. Болка свила сърцето на Албер, избухнал в сълзи при вида на въображаемия бащин гроб и той решил да прекара остатъка от живота си в тази същата обител. Отшелникът избърсал сълзите му и казал да моли Бога за успокоение на бащината душа горе на небето. Защото молитвите от сърце никога не оставали невъзнаградени.

 

Чул молитвите, Ангелът закрилник на България се появил. Той носел божии заръки и небесни оръжия. Предал ги на Требелиус, защото те били гаранция за победа в боя. Тези оръжия предавали на армията християни, биещи се с тях, изключителен кураж, а враговете пък били обречени на пълно поражение във всяка битка. Ангелът поръчал на Требелиус да благослови Албер за нов цар, а Албер да отмъсти безжалостно за униженото християнство. Ангелът обещал съдействие в богоугодното дело. За да увери в силата на обещанията си, Ангелът излекувал чудодейно раните на Албер. Требелиус се подчинил и взел божествените оръжия. Той се наел в прослава на християнското деяние и заради божията щедрост да си приеме новото име – Теопомп.

Много бързо Албер и Теопомп стигнали до триумф в сражението, за да възстановят честта на истинския бог. Кралството отново встъпило в християнството, а Албер дал част от своя скиптър на Теопомп, в знак на споделената им власт. Теопомп обаче твърде много бил презрял светските почести, обичал своя живот в усамотение и помнел тържествената си клетва към бога. Постоял малко в царствения град и побързал да се върне обратно, където да получи божията благодат за постъпките си. Поръчал повече никога да не се отстъпва от църковните и държавните принципи. Затова Теопомп измолил Албер да осъди вероотстъпника, защото такава била небесната воля.

 

Двамата с Албер се зачели в Божията воля, пратена от Ангела, която Теопомп трябвало да крие от човешки очи дотогава, докогато християнството в кралството било в опасност. Природа и Кръв започнали да играят своята роля, защото Теопомп почти явно показал своето съчувствие. Но преодолявайки болката си, за да не бъде разпознат, той побързал да си тръгне от Албер. Така той решил да подчини напълно желанията си на Божията воля.

#литература и книги

Останал сам обаче Албер все повече започвал да се разколебава какво да прави. При него дошли и принцовете, които се проснали в краката му разкаяни. При вида им сърцето на Албер се смекчило, той много обичал братята си, включително и Требелиус. Самият Требелиус пък решил твърдо да не моли брат си за пощада и да не му се извинява за нищо. Обаче виждайки колко добър човек е той, Требелиус езичникът размислил и решил да проси опрощение, да се признае за победен и да се покае, да признае, че брат му е по-справедлив от него и да му се подчинява занапред във всичко. Албер отново размислил. За душата му се борели Природната любов и Божествената любов. Едната искала опрощение, другата – наказание. Така и той подобно на Теопомп потиснал сърдечните си пориви, за да се подчини на божията воля.

 

В крайна сметка след редица перипетии била спазена Божията воля. Тя се наложила над Кръвта и Природата, които искали пълно опрощение за греховете на отстъпника от християнството.

 

Нека кажем малко повече за времето, в което е играна на сцена трагедията, и за обществото на йезуитите, в средите, на които е била популярна. Отбелязано е, че е играна на 12-ти август 1641 г. в театъра на Колеж дьо Клермон. По това време на власт във Франция е крал Луи XIII Справедливи (1610 – 1643 г.). Започвало утвърждаването на абсолютната монархическа власт, която ще получи своя завършен вид по времето на наследника му, Луи XIV – Краля Слънце (1643 – 1715 г.). Дълго време с реалната власт в монархията се разпореждал прочутият кардинал Ришельо (Арман Жан дю Плеси дьо Ришельо). Това, че кардинал на Католическата църква имал такава важна позиция в политическия живот на Франция, било показателно. Върху хугенотите (протестантите) във Франция е наложен натиск, като ключовата им крепост Ла Рошел е превзета от кралските войски.

 

Католическите ордени, които се ползвали за борба с протестантството и реформацията, сред които и йезуитския орден, били на почит. Именно сред йезуитите било много популярно разбирането, че Божията воля трябва на всяка цена да се предпочита пред Природата и Кръвта.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This