Гара София, 1938 г., пролетта – „Ориент експрес“ потегля бавно към Западна Европа. В едно спално купе, край апетитно подредена маса с домашно българско вино и луканка, седят двама българи: една бъдеща световна звезда, недостигната по блясък и до ден-днешен, и един „ангел“. Звездата се казва Тодор Мазаров, а неговият „ангел – хранител“, педагог и месия – Жельо Минчев. Двамата пътуват за Виена, където в световноизвестната концертна зала „Музикферайн“ и „Щатсопер“ ще се проведе Световен оперен конкурс за млади певчески таланти. Конкурсната възраст е 33 години, а Тодор Мазаров току-що ги е започнал. Не искам да коментирам бащинското чувство и обичта на Минчев, тръгнал към една авантюра с ученика си в град, в който по принцип много трудно се успява, ако, както казва Макиавели, „не си с благороден произход, много богат, млад и хубав, с добри връзки, а и с голям късмет“. Само това. Но когато една звезда е избрана от Бога, неговата ръка я движи по „пътя ѝ към Валхала“.
Разговорът се води в задушевна атмосфера около ариите в задължителната конкурсна програма. Първа ще бъде Радамес – „Аида“, втората ария на херцога – „La donna e mobile“ и третата на Рудолф от „Бохеми“. За всички капацитети възможно най-трудния избор. Но те показват на журито, че кандидатът може да се справи вокално и певчески с три различни по натюрел арии, като демонстрира фраза, музикалност и не на последно място – високи тонове.
Нека да кажем няколко думи за голямото събитие във Виена – Световния певчески конкурс за млади таланти. В него се състезават само 194 кандидата от цял свят за една награда – Гран При (Grand Prix). На това събитие от световен мащаб, освен певци и почитатели на оперната музика, присъстват директори на театри, диригенти, композитори, импресарии и режисьори от всички големи театри по света, които търсят млади дарования. Журито е съставено от най-големите европейски диригенти с председател Бруно Валтер, може би най-големия сред големите на всички времена. Бруно Валтер, освен че е гениален диригент и музикант, разбира много от пеене.
Само като пример, няколко години преди това събитие на конкурс в „Щатсопер“ за ролята на Лоенгрин от едноименната опера се явяват 40 тенора от цял свят и сред тях безсмъртния Пертиле. Конкурсът върви по азбучен ред и когато Бруно Валтер чува петия по ред – Аурелиано Пертиле, става и съобщава на комисията, че за него изборът е приключил. Но за да не се обидят останалите кандидати, нарежда конкурсът да продължи като класират по ред на номерата най-добрите. Легендарният Пертиле е гърбав, но гримиран и облечен по подходящ начин, става най-красивия Лоенгрин… На жребия Тодор изтегля 44-ти номер – доста особен за суеверни хора. А „ангелът“ Жельо Минчев го разсмива: – „Докато ти дойде реда, ще има време гласът ти да се вдигне като за спектакъл.“ В залата присъства и цялото българско посолство и тръпне заедно с петте български кандидати. Около 8-ми ред, където е седнало журито, са се маскирали и най-опасните журналисти и музикални критици, които дебнат Бруно Валтер.
Разбира се, никой дори и не мисли за българските кандидати, че биха могли да объркат сметките на някого. Така минават 43-ма и идва реда на Мазаров и неговия „Радамес“. И като в страната на мечтите, неуспелият никъде досега на голяма сцена българин, изпява превъзходно тази изключително трудна ария, като с финалния „си-бемол“ я превръща в свой триумф. За реакцията на журито и по-точно на Валтер, Кнаперсбуш, на директора Кербер и другите величия, разказват трима българи, седнали точно зад тях в залата. По средата на „Celeste Aida“ Валтер подскача: – „Откритие, истинско откритие! Дивно богатство, същински Карузо!“. Директорът Кербер: – „Господи, какви височини! Възхитително!“, а другите от журито си шепнат развълнувано: – „Това е тенор!“. Жельо Минчев, оперния режисьор Илия Арнаудов и музикалния критик Хераклит Несторов се гледат смаяни, а по гърба им лазят тръпки, което не е случайно, тъй като по всички големи оперни сцени бродят духовете на Моцарт, Верди, Карузо…
Сега конкурсът се превръща в шоу – концерт по желание. Валтер иска от Мазаров да изпее „La donna e mobile“ и всички в салона разбират, че проблемът със заместника на големия тенор на „Щатсопер“ Алфред Пикавер е решен. Като на шега, Мазаров я изпява така, че комисията ръкопляска. И въпреки че регламентът за първия тур е само една ария, комисията вече иска и „Бохеми“. Историята в салона заприличва на италианска, защото е известно, че само италианци могат да си позволят подобна волност и да нарушат строгия регламент. След блестящото изпяване на „Бохеми“, журито, все едно че е на спектакъл, прави пауза за кафе, а като в „Приказка от 1001 нощ“, Бруно Валтер кани Жельо Минчев и Тодор Мазаров на светкавичен разговор в дирекцията. В разговора се обсъждат кои оперни партии ще пее Тодор, размера на заплатата му в „Щатсопер“, все едно че Мазаров вече е първа звезда на театъра.
На другия ден всички виенски вестници пишат за българското оперно „чудо“ – Тодор Мазаров. Сега световната оперна завеса се вдига за второ действие. Вторият тур се провежда в „Музикферайн“ и когато Тодор се появява на сцената, за да изпее своята първа ария на Радамес, в залата гръмват аплодисменти – единствено по рода си явление. Сега вече шоуто е още по-разгърнато. Бруно Валтер и журито се поздравяват и потупват по рамената, като се усмихват един на друг заговорнически. Арията привършва, следва бурен аплауз и отново изненада. Журито иска от кандидата да изпее „Андре Шиние“ (която не е записана в неговата програма). Чак след това „Риголето“ и „Бохеми“, като по този начин превръщат конкурса в концерт и отново нарушават създадения от тях строг немски регламент.
Тук се налага да поясня, че „Импровизото“ (арията на Шение) е „убийствена“ ария, която показва широка гама тенорови качества. Самият Джордано, когато я пише, има съмнение как ще бъде изпята от тенора, тъй като той има на разположение само две-три фрази преди нейното започване. Неслучайно журито иска тази ария. Двата „си-бемола“ на втора октава в арията се явяват за тенора като „Бич Божий“. Ако комисията е изпитвала някакви евентуални съмнения, след края на арията тя е станала на крака и ръкопляска, а в салона е истински фурор. След „Бохеми“ и „Риголето“ всички са наясно, че голямата награда на конкурса се печели от световно „неизвестния“ българин Тодор Мазаров.
Оперната история не познава досега Виенски конкурс, в който виковете „браво“ и крясъците „бис“, с нестихващи ръкопляскания задържат Тодор на сцената в продължение на много, много минути. Името „Мазаров“ и „България“ изгряват на световния оперен хоризонт. Така за една вечер „селянинът с кожухчето“ от Павел баня, обиждан, мачкан, възпиран и презиран, заради Божия дар – гласа си, не знаещ нито дума немски или какъвто и да било друг език, става световна знаменитост. Мазаров печели Гран При и 25 годишен договор в „Щатсопер“ като първа звезда на театъра – нещо не бивало досега.
След награждаването Бруно Валтер прегръща Жельо Минчев през рамото и му казва: „Обещавам ви, че от този момент нататък аз ще закрилям вашия ученик като свой син и от него, уверен съм, че ще успея да създам един СВЕТОВЕН ОПЕРЕН АРТИСТ!“ Само за две години Тодор изпява в „Щатсопер“: „Аида“, „Дон Карлос“, „Риголето“, „Кармен“, „Бохеми“ и „Трубадур“, а всички вестници го определят като „Новият Карузо“. Поканите за гастроли заваляват и неговата кариера по европейските сцени се отприщва като река, която най-сетне е отнесла пречещият ѝ бент. Когато Мазаров е поканен в Пражката опера (Прага е любимият град на Моцарт, свързан с безсмъртните премиери на „Дон Жуан“ и „Сватбата на Фигаро“), обикновената реклама не е достатъчна. Пражани надрастват времето, облепят с големи афиши десетки автомобили, които обикалят Прага и по високоговорители съобщават на града, че в него ще пее „Новият Карузо“ – Тодор Мазаров…
Неговата блестяща оперна звезда обаче изгрява в най-чист, неповторим блясък на фестивала „Maggio musicale Fiorentina“. Ръководството на фестивала, който е световно събитие за меломаните, решава да постави „Вилхелм Тел“ по случай 100 години от премиерата ѝ. Росини е написал тази „неизпеваема“ опера за Нури – първия тенор на „Гранд Опера“ – Париж, който е имал необикновени гласови възможности. Сега ръководството е изправено пред ужасна дилема: „Кой ще пее Арнолдо?“ – тъй като за тази партия няма тенор в Италия. Иначе казано, в целия свят. Директорът на фестивала „Ла Брока“ звъни на Бруно Валтер и го моли за помощ. Тогава Валтер го съветва да чуе Мазаров в „Трубадур“. След двата биса на прочутата Стрета в 6-та картина (стрета – италианско означение на темпо, постепенно ускоряване), Мазаров е поканен да изпее Арнолдо… И ето, Минчев и Тодор приемат невероятното изкушение и предизвикателство „Вилхелм Тел“.
На 9-ти май 1939 г., Арнолдо – Мазаров, „Вилхелм Тел“ и България триумфират в „Teatro comunale“ във Флоренция. Италианската публика обожествява българския тенор, а „Teatro alla Scala“ решава да открие сезона с „Вилхелм Тел“… и Тодор Мазаров. Отново невероятен избор. На 7-ми декември същата година, великият Милански театър открива сезона си с „Вилхелм Тел“. Да откриеш сезона на „Ла Скала“ по онова време, трябва да си тенор от ранга на Джили или Пертиле. А ако това се случва с „Вилхелм Тел“ и Арнолдо, означава чудо невиждано. В резултат Мазаров открива сезона в „Ла Скала“ под палката на великия Тулио Серафин (може би най-големия оперен диригент във всички времена) и вдига публиката на крака, която крещи и вика „Viva Bulgaro!“, а пресата пише: „Това не е успех, а триумф! И то за чужденец. Арнолдо и Мазаров доказаха на Италия, а и на света, че се е родил нов голям тенор, с когото всички от сега нататък ще се съобразяват.“
