В представите на българите от XIX в. таласъм е „зъл дух, който се явява като сянка нощем по големите сгради“. Таласъмите ходят докле пропеят петлите. Всяка по-голяма сграда, воденица, мост, закопано имане си има по един таласъм. Народът казва за някого: „Найдох му таласъма!“, което значи: „Намерих му слабото място!“. Таласъмът е одухотворена демонична сила, родена в резултат от магическа практика.

 

Думата „таласъм“ в българския език възлиза от турската форма „тълсъм“, която в западните езици присъства със смисъла на „талисман“ – „омагьосан предмет, който пази от болести и нещастия“. В българските народни поверия „таласъмът“ се родее с „тълсъма“, какъвто е познат сред мюсюлманското население в България. Българските турци вярват, че този „тълсъм“ се явява на хората във вид на едър арапин, чиято служба е да пази имот или закопано имане.

#бюлетин

Таласъмът значително се различава от духовете – покровители на домашното огнище, челядта и имота. Добрите духове са създадени по естествен път, като в тях се вселява душата на един родоначалник или близък родственик („стопан на къщата“), който се превръща в закрилник на потомците си. Докато таласъмът е създаден изкуствено, следствие на магическо действие от страна на човек. Таласъмът се пробужда след думи-заклинания и действия-мимики, които само посветените в магията хора знаят и практикуват. Като измерят сянката някому, той се превръща в таласъм – „Душата стая таласъм“.

 

Таласъмът е невидим пазител на постройки, изкуствено създаден дух-покровител, изкуствена стихия, създадена по магически път, благосклонен демон, извикан чрез думи-заклинания, дух на природата със зъл характер, който иска жертва. Таласъмът се явява най-често през нощта, между 20 ч. и 3 часа след полунощ.

В статията на А. Т. Илиев от 1875 г. „Откъде води кореня си магията?“ пише: „Кога дюлгерите работят някоя черкова или друга голяма сграда, нали премерват някого боя с връв, която уж тургат в темелите. Простите и децата вярват, че премерения подир 40 дена ще умре и ще стане таласъм.“ В Първенец, Пловдивско, се разказва как навремето, за да стане някоя по-голяма сграда, в основите зазиждат навит на топка конец. С този конец дюлгерите измерват сянката на някой минувач, който скоро след изготвянето на градежа умира и се превръща в таласъм – пазител на сградата. Таласъмът се явява в образа на петел, куче или котка. За човека, превърнал се в таласъм, казват, че „драконясва“ или „вампирясва“. „Мостовете таласъмите ги държали, та не падали“ – свидетелство от село Вакарел, Софийско.

 

В Северозападна България вярват, че всяка къща, мост, чешма или воденица има свой таласъм, който в „тъмна доба“ се явява в образа на куче, „та дави човека“. Според народното поверие в темелите зазиждат човек, за предпочитане жена, като скрито му „премерят“ сянката. След това човекът умира. Но душата му се превръща в таласъм и остава в темеля. Нощем тя вика, пее или плаче, а понякога се преправя на куче, вълк или мечка и напада човек.

 

Ето как понякога се избира кой човек да стане таласъм. Главният майстор-дюлгер нарича магическото заклинание: „Кой дойде утре най-рано при нас, он е обречен да бъде темелът на тоя мост, черква, чешма“. Обикновено зазиждат млади моми и момци или младоженци – вземат им скритом сянката. Жертвата започва да вехне, съхне и скоро умира. „Таласъмът поддържа сграгието да не падне или се събори“. Ако таласъмът приживе е бил жена, той нощем пее или плаче, а ако е бил мъж – свири на кавал или гайда.

 

Хората знаят, че майсторите умеят да правят взиждане на души, затова избягват новите постройки, докато не се вдигне зидът „барем 2-3 метра“. Дюлгерите не си признават, че умеят да вграждат човешки души, но потвърждават да са взиждали сянката на овен или друго животно. После около зида на някоя черква се чува блеене, другаде кукуригане на петел и пр. За да се научи някой майстор-дюлгер да вгражда човешка сянка, той трябва да знае как да си „потапя душата“ и да „смърсява със своята поган“. Това ще рече, че трябва да усвои някаква черна магия. В каменния мост на село Еница, Белослатинско, разправят, че е зазидан човек за таласъм. Веднъж под този мост спал случаен минувач, който после заболял и починал. Оттогава никой не смее да мине оттам, за да не „оградяса“.

 

Таласъм пази и закопаното имане. Хората в Северозападна България от време оно вярват, че змейовете в пещерите са много богати на злато и сребро. „Понякога змеят, като предвижда смъртта си, закопава част от това си имане и поставя да го пази таласъм“. Когато пък закопаното имане принадлежи на някои хайдуци, преди да го заровят те го наричат така: „Парите, що тук са закопани, да излизат като куче (мачка, гъска или друго животно); кой друг дойде да ги изкопава да направи това и това“. „Това и това“ често значи някой човек да умре или да се заколи някое животно.

 

Има специален тълкувател на такива заклинания, наричан още „вражалец“. Михаил Арнаудов твърди: „Много пъти при такива случай са извършвани убийства, ако види вражалецът в своето вражаме, че за да намери имането, трябва да заколи над него човек“. В село Софрониево, Врачанско, един малджия (иманяр) заради вражане собствения си племенник, а в Берковско друг убил родната си дъщеря. Таласъмът на заровеното имане стои там, за да „дави“ крадците. Имането може да се извади от земята, само ако се заколи курбан върху него – куче, котка или човек, в зависимост от следите от стъпки, които се отбележат върху посипаната отгоре пепел.

 

Таласъмите в българската народна митология са зли духове, привикани по пътя на магията, за да са в услуга на хората. Въпреки ролята си на пазители, таласъмите не изневерява на природата си и често пакостят на хората, затова в народното съзнание е съхранен страха и ужаса от тези демони.

още за четене

Pin It on Pinterest

Share This