Познати са ви тези случайни моменти на странни съвпадения, когато съдбата се проявява по невъображаем начин и то на най-странните места. Чудиш се, дали това е някакъв знак, шега или просто днес си в „малък стадий на лудост“? Така срещнах Кирил, българския оперен певец.
Бях застанала на един затънтен ъгъл на „Южния парк“ в София, където околовръстният път влиза на кръстовището към „Емил Марков“. Закъснявах за вечеря с приятели, гледах да избягвам уличните кучета, и колкото повече съзерцавах кръстовището, толкова повече нещо отвътре ми подсказваше, че няма начин да намеря такси точно тук. Без да искам, за момент ми се прииска да съм обратно в Ню Йорк, където трябва само да изсвиря, преди да се кача за секунди в едно от многобройните минаващи по улиците таксита.
Подсъзнателно посегнах към „план Б“, добре познатата „UBER“ картинка на телефона, и моментално осъзнах: „Тина, не си в Бруклин!“. Мразя да закъснявам, но никога не бих и посмяла да се кача в софийския градски транспорт без билет. И точно в момента, когато чувството за безизходица започна да прераства в лека паника, забелязах едно такси да прави ляв завой на светофара. Разбира се, беше заето!
Плъзнах завистлив поглед към жълтата кола и продължих да зяпам с надежда, но странно, забелязах, че колата се движеше точно към мен. Приближи бавно и спря като по поръчка, пред мен. Двойката пътници плати и се изнесе елегантно от таксито, докато аз, с отворена уста и голяма доза възторг, бързо скочих вътре.
Пътувайки години наред с жълтите таксита на Ню Йорк, съм се научила да не говоря много с шофьорите. Избягвам да ги гледам в очите, ограничавам разговора само до съобщаване на адреса, на който отивам, закопчавам колана и общо взето си гледам работата. В България пък, не влизам в разговори с таксиметрови шофьори, защото много се дразня, когато в родната ми страна ме карат да плащам двойно, само защото произнасям някои думи с по-различна интонация и не броя скоростта на брояча.
Но този таксиметърджия беше някак си различен. На около 50, с интелигентно изражение, излъчваше позитивност и имаше дълбок спокоен глас. Присъствието му действаше успокоително, почти като на терапия. Изведнъж ми се отвори устата и започнаха да бликат доста лични неща: „Как съм напуснала финансовата си работа в Ню Йорк! Как сега съм на път за няколко месеца! Как сестра ми ще прави трета сватба (със същия мъж) в Гърция следващия месец! Как съм снимала невероятни образи, рибари в Сицилия!“… Шофьорът на таксито ме поздрави за третата сватба на сестра ми и вместо обичайната скептична реакция, „О, боже! Как можа да напуснеш работа с шестцифрена заплата в Ню Йорк!?“, той ми каза: „Добре си направила! Взела си правилното решение! Трябва да правиш това, което те прави щастлива!“
Останах с отворена уста, докато той продължи със своята житейска история. Той също имаше висше икономическо образование и беше работил за голяма фирма години наред. Бил е съкратен и е избрал работата на таксиметров шофьор, за да има доход и да може да работи, когато му е удобно. Но неговата истинска страст винаги е била пеенето. На по-млади години е пеел в различни естрадни състави и винаги е мислил, че неговият глас е добър само за такива изпълнения. Един ден качил пътник от сградата на операта. Оказало се, че клиентът е преподавател на оперни певци. Киро му пуснал запис на свое изпълнение, на което господина повярвал само, когато Киро се разпял в колата. На следващата седмица той вече бил ученик по оперно пеене, заедно с най-талантливите в България. За съжаление, се срещнали с 20 годишно закъснение! Иначе Кирил би могъл да бъде истинско българско оперно явление. Кирил сега пее за един брой групи и е солист в хора с най-големи традиции в България – хор „Гусла“.
Бях искрено „шашната“ от историята му! Да не говорим колко подходяща и на време беше, имайки предвид моята. Искрено се радвах да я чуя, ей така случайно!… И все пак погледнах за скрита камера в колата!
Следващите 15 минути преминаха в кънтящо солово изпълнение на „Nessun Dorma“, пътувайки из улиците на София и събирайки един куп въпросителни или раздразнени погледи. Киро пееше на живо, потвърждавайки уникалните си гласови способности, а аз се опитвах да не развалям арията с моите фалшиви, но искрено въодушевени, пригласяния. На тръгване му казах, че с удоволствие бих снимала него и хор „Гусла“. Дадох визитка и излязох от таксито все едно ударена с нещо! Закъсняла само с час за вечерята!
Случката в таксито имаше продължение. Снимах репетициите на Кирил, както и изпълнението на хор „Гусла“ по време на музикален фестивал. Всъщност, не беше никак лесно да ги снимам! Гласовете, акустиката и светлината в църквата, където хорът пееше, бяха толкова красиви и разсейващи! Исках само да слушам, а не да мисля за композиция, фокус и каква бленда да използвам! Все пак, беше уникално, удовлетворяващо преживяване, да си изправен пред 30-ина възрастни мъже, тайничко позиращи за снимките, напети, с широки усмивки, които ставаха все по-големи при всяко щракане на фотоапарата.
Не знам! Дали само на мен ми е трудно да проумея? Как един бивш консултант от Ню Йорк и един бивш икономист, таксиметров шофьор от София, пресякоха житейските си пътища в Дупница? Фотографията и пеенето, ги накараха да споделят превратностите на живота, и своя път в търсене на щастието. Нито миналото, нито бъдещето имат значение, когато обичаш това, което правиш! Когато се наслаждаваш на всяка секунда от настоящето, нямаш време да се тревожиш за миналото или бъдещето. Удоволствието от щракането на фотоапарата и достигането на високите тонове беше всичко, което всеки от нас се стремеше да постигне по време на изпълнението.
Може би, след седмица, две ще се наложи да работя като сервитьорка? Може би никой от нас двамата няма някога да бъде богат или известен? Има огромна разлика между славата и богатството! Всеки човек, който успее да изживее живота си правейки това, което обича, е богат по свой невъобразим начин!
Кирил продължава да кара своето такси, когато не пее или репетира. Той е един от най-големите ми поддръжници, когато става дума да преследвам мечтите си и е един от първите, които харесват всяка снимка, която качвам на Фейсбук. Сигурна съм, че един ден ще го слушам на голяма сцена, в изпълнение на великолепна италианска опера! Тогава аз няма да снимам! Защото ще съм твърде заета да се наслаждавам на представлението и неговото, „по-добре късно, отколкото никога“, щастие!
© Tина Бояджиева
