Когато ти остава последен ден от отпуската, последна учебна година, последна заплата, последен ергенски запой дори, винаги има нотка на носталгия в чувствата и емоциите напиращи в теб. Е, с нас не беше по-различно! Последни две седмици от това шест месечно приключение! Какво искаме да правим? Първото нещо, което си отговорихме беше: Да се „впуснем“ в планината! Да! Едни последни дни, през които да се докоснем до високите планини и върхове, „драпайки“ по тесни, криволичещи пътеки.
Избрахме си Национален парк Лос Невадос. И се заехме да разпитваме и търсим колкото се може повече информация. Всички казваха, че трябва да се отиде с екскурзовод, че е страшно опасно и други типични съвети от хора, които и идея си нямат от парка, но пък имат страхове. Накрая тръгнахме „накъдето ни видят очите“. Лос Невадос е парк с 3 вулкана, сменяща се еко система, много ферми и обещаващи гледки. За това, като за начало си избрахме да стигнем до една ферма, откъдето можеше да поемем в три различни направления, три различни маршрута. Трябваше да разпитаме и съберем актуална информация, кой е най-удачен за нас.
Ден първи
Първите няколко часа бяха „като песен“. Джунгла, клатещи се дървени мостчета, пресичащи реки, докато не достигнахме първата ферма и ни съобщиха, че не може да останем на къмпинг. Трябваше да продължим и да нощуваме някъде по пътеката. Но не щеш ли трасето се промени. Пътеката стана до толкова невъзможна, че последния един километър го изкачихме за час и половина. Поради дъждовния сезон и многото минаващи коне, калта на места стигаше до колене. С много въображение трябваше да продължим, докато намерим място за спане.
Ден втори
Трябваше да продължим по „ужасната“ пътека, която днес определям като най-трудният преход, който някога съм правила. Някои места изглеждаха като „плаващи пясъци“ пред очите ми. „Драпахме“ из храсталаците, с ръце се издърпвахме по клони, корени и до каквото друго се докопвахме. Знаехме, че едно падане, освен много кал, би ни коствало и може би контузии.
След 3 часа, най-накрая се измъкнахме от калта и еко системата се промени. Изведнъж високите дървета бяха заменени с храсти, а слънцето бе затъмнено от влажна, студена мъгла. Изглеждаше страшничко! Да! Духаше вятър, имахме видимост на не повече от 20 метра и „за капак“, пред очите ни се появи табела „Зоната на изгубените“. Оказа се, че в този район са се изгубили много хора, поради гъстата мъгла. О, страхотно! По-хубаво не може да бъде! – си мислих, но естествено се залъгвах, тъй като точно след 10 минути пред нас „изскочи“ една още по-приятна табела: „Внимание! В този район се срещат пуми!“. Антон ме успокои като истински джентълмен, че ако ни се пресекат пътеките, те няма да ни нападнат. Аз пък му казах, че може би бих нападнала пумата първа, за да се застраховам. Женска предпазливост, какво да се прави! Слава Богу, пуми не срещнахме!
След няколко часа, за няколко минути се вдигна мъглата и зърнахме фермата в далечината. Пристигнахме и се проснахме на земята „като утрепани“. Но виж ти, след 2 мин, усмихната сеньора, с две вдигащи пара чашки, се приближи до нас и ни ги подаде. Бяхме станали „горди собственици“ на чай от захарна тръстика. Изсърбахме го и запитахме за обяд, а сеньората ни сподели, че има супичка. Сега вече нищо друго не ни трябваше, освен да разпънем палатката със сетни сили и да изпънем гърбове през остатъка от деня.
Ден трети
Този ден решихме да го прекараме в почивка. За целта попитахме накъде да тръгнем. Посочиха ни един баир и тръгнахме – все пак нямаше мъгла и времето предсказваше приятна разходка. Тръгнахме по посочения хълм, където не след дълго намерихме пътека, която ни отведе до красив каньон. Продължихме около каньона и мъглата не се забави – отново ни „забули“ с влажното си мрачно було. Гледките ни бяха заместени от сивота, но желанието ни за разходки си остана. Продължихме с надеждата да видим нещо все пак, докато дъждът не ни изгони и трябваше да поемем обратно. Тъй като си бяхме поели по посочения баир в мъглата, не знаехме къде точно вървим. Ходехме с надеждата, че пътеката, която сме си избрали, ще ни отведе във фермата. Ходехме, както ни се струваше повече от необходимото и тъкмо да започнем да се притесняваме, когато на 20 метра пред нас различихме очертанията на фермата. Остатъкът от деня, решихме да прекараме криейки се от дъжда. Все пак времето не ни даваше друга възможност, освен да се надяваме да бъде благосклонно към нас на следващия ден.
Ден четвърти
Събудихме се със слънце! Невероятен късмет! Вулканът Толимо се виждаше почти в пълната си прелест и за това тръгнахме на бързо към следващата ферма, която трябваше да е на 6 часа от нас. Наистина 6 часа по-късно, след много слизане и изкачване и красиви гледки за неутолимите ни очи, се озовахме пред нашата цел за деня. Но часът беше едва 2 следобед, за това решихме да продължим. Все пак на следващия ден трябваше да се приберем обратно откъдето сме започнали, а до там ни оставаха 9 часа ходене в планината и 3 часа с автобус. За това решихме да си помогнем и да ходим поне още 2 часа. Вървяхме около час, когато мъглата отново „атакува“ колумбиеца и трябваше да спрем и намерим място за подвижния ни дом. Разпънахме лагера и легнахме. Краката ни туптяха след 8 часа ходене. Бяхме се озовали на най-тихото място на света, даже птичета не се чуваха, а мъглата създаваше в нас чувството, че сме на „вълшебно място на край света“. Нямахме идея, къде сме разпънали палатката и какво се намира около нас.
Ден пети
Алармата звънна в 4.30 сутринта. Готови за дълъг ден, закусихме с хляб и сирене и дойде време да поемем надолу към селото, което се намираше на 7 часа от нас. Антон излезе от палатката. „Ехааааа!“ – чух от устата му. Подпухналите ми очи се развълнуваха от тази реакция и затова побързах да изляза и аз – „да не остана по назад“. Уааааааау! Сериозно ли? – пък казах аз на свой ред. Бяхме се озовали в „кътче от рая“.
Небето беше чисто. Пред нас слънцето се готвеше да изгрее зад тъмните планини, а зад нас вулканът Толимо блестеше със снежния си връх в пълната си красота, огряван от месечината. Планувахме да тръгнем час по-скоро, но тези „вълшебни“ гледки не ни даваха шанс да тръгнем. След четири дни около вулкана, за пръв път го виждахме цял, без облаци, покриващи върха му. Бяхме попаднали на едно „вълшебно“ място, което ни дари с една от най-красивите утрини, които сме имали до сега. Гледахме в мълчание и с респект тази „страшна“ планина издигаща се над нас и току се обръщахме да видим, дали слънцето вече няма да е изгряло и да ни стопли с първите си за деня лъчи.
Тръгнахме надолу към селото с такива блажени усмивки и толкова щастливи от видяното, че нямаше как да не се чувстваме, че летим от щастие. Нищо, че нямахме почти никаква храна и че трябваше да вървим отново цял ден въпреки уморените ни крака, сега повече от всякога чувствахме, че сърцата ни бият в същия ритъм като природата. Тръгвайки надолу, осъзнахме, че нямаме достатъчно вода за през деня, за това искрено се надявахме да намерим ферма. Надеждата ни бе възнаградена от една красива „финка“ (ферма), пълна с деца, перфектно олицетворяваща семейният уют. Сеньората ни заяви, че ни остават 5 часа до селото, така че според тези изчисления в 13 ч. трябваше да сме долу. Но стана 13 ч. – село не се и виждаше. 14 ч. – също. Пристигнахме в селото едва в 15 ч. Слизахме 9 часа по стръмните пътеки, краката ни бяха почти отказали, когато пристигнахме. Единствената ни цел: „да се приберем!“ – оставаше в сила. За това се качихме бързо в една кола, която ни откара до близкия град откъдето можеше да си вземем автобус. „Изкарахме късмет!“ – си мислехме тогава, тъй като често имаше автобуси и хванахме, разбира се, най-евтиния. Уви! Попаднахме в задръстване, причинено от катастрофа и пътя, който се изминава за час и половина, го изминахме за 4 часа. За мой късмет се бях настанила до „една гореща кръв“, която и миг покой не ми оставяше, да последвам примера на Антон и да заспя.
С болежки в краката, куцукайки, с кални дрехи и обувки, в състояние, в което предпочитаме да не бъдем виждани, се прибрахме. Дарени с такава душевна енергия от красивите гледки, че трудно можем да забравим този последен за нас планински Южно – Американски преход, който днес определяме като най-трудният! Но както е с всичко друго в живота – трудностите ни се възнаградиха!
