Казахме си „сбогом!“ с Карибско море и отново се запътихме към планините. Те сякаш ни зовяха и не само според нас, а и според мнозина, точно там е сърцето на една държава и точно там са най-големите сърца в Колумбия. Разбира се дистанцията беше огромна, както и цената на автобуса. Ние не сме от хората, които ще платят 160 000 песос (60 долара) за автобус. Това са пари, с които живеем понякога цяла седмица и въпреки малкото ни оставащо време, не устояхме на изкушението: отново да зачакаме на пътя в търсене на нови приятели и емоции. Емоциите не закъсняха, дори и малко негативни да си признаем. Вървяхме около 3-4 км., под жаркото, изгарящо Карибско слънце, докато стигнем до изхода на града, който според местните беше само на 15-20 мин. В Колумбия всичко с времето е сбъркано, минутите се превръщат в часове. От местни до сега не сме получили точна информация относно колко далеч е нещо. Затова вече не им вярваме и не питаме, а просто ходим. Въпреки всичко знаехме, че това е съдбата на пътешественика и често човек трябва да премине през поредица от трудности, докато му се „усмихне“ късмета. Така желаната „усмивка“ не идваше.
Вече чакахме около 2 часа под жаркото слънце и точно, когато бяхме изгубили надежда и стабилно количество вода излизаща от потните ни тела, стара „джипка“ спря. С Пламена съзряхме добрината в очите на човека, който ни откара до така желаното разклонение лежащо на около 150 км., от Риохача. Там имаше повече движение, а ние точно това търсехме. След кратко чакане друга червена „джипка“ спря:
– Къде отивате?
– На юг.
– И аз съм натам. Качвайте се!
– Може ли гратис?
– Не! Трябва да плащам бензин, такса за магистралата и прочие.
– Да ви кажем истината сеньор, така или иначе ще ги платите. Чао!
След известно време сменихме локацията и подминахме бял микробус, отбил вдясно от пътя. Решихме да попитаме водача дали не отива на Юг и когато приближихме осъзнахме, че зад волана има „гореща Колумбийска кръв“. Водеше се разговор по телефона и то много емоционален, по-емоционален отколкото може да си представите. Не безпокоихме човека и продължихме. След около 5 мин., същият бял микробус ни подмина и отби.
– Мочилерос, мочилерос (така казват на пътешествениците с раници)! Качвайте се! Ще ви хвърля до Букараманга, ако сте натам!
– Гратис може ли?
– Разбира се! Та нали сте мочилерос.
Качихме се и пътувахме около два дни с Енрике, който не можеше да се оплаче от липса на разговорливост. Много му се говореше на човека, както и на нас, с единствената разлика, че едвам разбирахме бързо излизащите думи от устата му. Все пак след около 2-3 часа свикнахме и с това ни се вдигна самочувствието. През вечерта Енрике не караше и затова в момента, в който „падна“ слънцето, спряхме да търсим къде да спим. Нашият нов приятел ни спести преговорите и навиваше всички управители на хостелчетата, да спим за цената, която бяхме посочили. След като намерихме, се разбрахме на сутринта да се чакаме в 6.00 ч., за да продължим заедно пътуването си. Речено – сторено! Тръгнахме, пихме много кафе, понеже Енрике настояваше. Даже се наложи да поправим превозното средство заедно. Забавно пътуване, което беше към края си. Всеки пое по своя път, а ние се добрахме до финалната ни дестинация само за 40 хиляди песос общо (14-15 долара), очевидно по-богати във всички аспекти. Ето защо предпочитаме да пътуваме на стоп!
Областта Сантандер се оказа прекрасна, не само заради мравките, които се предлагат на всеки ъгъл вместо чипс (нещо типично само за Сантандер), а и заради многобройните планини, реки и каньони. Още по-прекрасното беше, че ни чакаха преходи из планините и селцата. Първото селце, където „къмпингувахме“ два дни, беше Баричара. С история над 300 г., успяло да запази старовремския си вид още от времето на испанските конкистадори и мечтана снимачна площадка за холивудските режисьори. От Баричара поехме на няколко часов преход до Гуане – друга „скрита перла“ в Колумбийските планини. Селцето беше малко, спокойно и с дебела сянка, под която отпуснахме изморените си тела.
Това беше загрявка за прехода, който ни очакваше следващите два дни през зашеметяващия каньон Чикамоча. С лека мускулна треска поехме към неизвестното. Карта не съществуваше и пътеката на моменти се губеше. Затова се налагаше да се допитваме до случайни минувачи или малки фермички по пътя, на къде точно да поемем. Не бяхме смутени от това, защото пред очите си имахме гледки като тези:
След буквално цял ден ходене, най-после достигнахме Хордан. Селце населявано от 50 човека, което лежеше в сърцето на каньона, точно до реката Умпала. Беше тъмно, краката ни боляха и силите ни стигнаха само да си сготвим спагети. Всичко останало нямаше значение.
На следващата сутрин се събудихме към 5 часа, не от алармата на телефон, а от досаден прегракнал петел, който беше започнал да ни тормози час преди това. Точно преди да тръгнем, в двора, където спяхме, влязоха две момичета. Изглеждаха уплашени, изморени, гладни и с дрехи, далеч неподходящи за планината, дори и раници нямаха. Едната девойка имаше рана на ръката, която кървеше и не изглеждаше добре. Впоследствие разбрахме, че има разместване на палеца и пукната китка. Оставихме раниците и веднага извадихме аптечката. Дадохме им всичко необходимо, за да почистят раната и да превържат ръката, след което им предложихме закуска. Те ни разказаха, че са се изгубили и е трябвало да скитат цели 4 часа из тъмното, докато намерят селото. За съжаление – грешното за тях! Бяха пристигнали около 22.00 часа в Хордан и за тяхна огромна радост, жената, в чийто двор спяхме, ги беше приютила. Разказаха ни за техните неволи и затова, как момичето в тъмното се е подхлъзнало на стръмната пътека и камъните са поели безмилостно нежната й длан. Те си признаха, че това беше урок, който са научили по трудния начин. Девойките ни благодариха. Казахме си „Чао!“ и им пожелахме успех. Ние поехме с раниците по каньона нагоре, а те изтощени, си наеха мулета.
След нови часове изкачване из каньона, единственото, което ни даваше сили беше панорамата и сутрешният дъжд, който охлаждаше потните ни тела. Беше преход, който ни се понрави поради две причини: Първо, че постави физическите ни сили на изпитание и второ, че точно поради стръмното спускане и изкачване през цялото време, мястото беше „далечна и немислима спирка“ за туристите. Единствените обитатели бяха козите, които „щъкаха“ щастливо из зеления каньон, подобно на нас – Антон и Пламена.
