Антон и Пламена са двойка, към която и колкото въпроса да зададеш няма да са достатъчни. Преди 4 години двамата участват в доброволчески групи в далечна и гореща Замбия, където активно започват представянето на презентации свързани с личната хигиена, ХИВ/СПИН, малария, важността от кърменето, земеделие, грижи за децата, физически упражнения. Остават там 6 месеца, през които любопитството от различните култури и хора не ги напуска и за това решават да пропътуват красива Южна Америка по най-дивият и смел начин. С билети за Чили, две раници, здрави тела, смелост, разбира се, малко ходене по мъките преди това и жажда за приключения, която утолиха през изминалото лято.
Списание „Българка“ успя да проследи тяхното, на места фантастично приключение, като публикува голяма част от пътуването им. Заедно с Антон и Пламена успяхме да ви направим свидетели на красивата природа в Южна Америка, културните особености и огромното разнообразие от индивиди. В следващото интервю ще се върнем към прехода им, какво носят със себе си, емоциите, които преживяха и ще зададем може би един от най-вълнуващите въпроси: А сега накъде?
Откъде тръгна всичко? Каква е вашата история?
Както винаги всичко започна с купуването на самолетен билет – в случая за Чили. Но тъй като избрахме по-евтиния вариант, да направим транзитно прекачване в САЩ, разбира се, накрая не бяхме толкова печеливши. Оказа се, че ни трябва виза – за престой от 5 часа. Така всички планове и мечти за Южна Америка бяха съборени – не знаехме дали ще вземем виза, а си купихме вече доста скъпите самолетни билети. Все пак рискувахме всичко, напуснахме работа, прибрахме се в България и се явихме в американското посолство на интервю за туристическа виза – тъй като за български граждани транзитна виза не съществува. Не бихме могли да опишем напрежението, което се трупаше върху плещите ни през последните месеци – всичко зависеше от няколко минути и от една служителка, а не от нас. Припотени длани, нервно потропване, леко смръщени вежди и дълбока искреност. Това бе, което видя в нас служителката в посолството. Взехме виза! Това означаваше, че заминаваме за Чили след по-малко от 3 седмици. Сами си дайте сметка, че няма как да се организира едно такова мащабно пътуване за толкова кратко време. Просто тръгнахме.
Защо избрахте Южна Америка?
Това бе една от мечтите на Антон – да „приключенства“ в Южна Америка. Тъй като той ме последва в моята най-голяма мечта – Африка, бе мой ред да върна жеста.
Разкажете ни за най-екстремния си преход?
Най-екстремният ни преход всъщност беше през последната ни седмица в Латинска Америка, и по-точно в парка Лос Невадос, Колумбия. Преди да тръгнем, никой нямаше точна информация за състоянието на парка, или пък, ако някой знаеше нещо, той ни казваше: – „Не тръгвайте!“
Ние обаче тръгнахме. Карта на парка нямаше. Знаехме, че по пътеките са разположени ферми, откъдето можем да си купуваме храна. Още от първия ден се срещнахме с трудностите – непроходими пътеки с кал до колене, дъжд, студ, гъста мъгла и табели за наличието на пуми. В такива условия заобиколихме вулкана Ел Тотумо и прекарахме 5 дена в парка.
Планувахте ли преходите си предварително?
Планувахме само първите 10 дена в Чили, след това се носехме по течението – срещахме хора, обменяхме информация и тръгвахме. Понякога просто набелязвахме точка на картата, за да ни е по-интересно, без да имаме каквато и да е информация за мястото, към което сме се насочили.
А най-запомнящият се преход?
Определено Кордилера Бланка (Бялата планинска верига), в северната част на Перу, близо до град Хуараз. В момента, в който тръгнеш по пътеките на парка, си заобиколен от високи бели върхове (над 6000 м.), все едно си в приказка. Бяхме изключително близо до тези недостижими върхове. В този парк достигнахме и максималната за нас височина – 5100 м.
Как се разбирахте с местните хора? Обикновено хората си носят речници. Вие как се справихте с езиковите „разминавания“?
Заминахме за Чили без каквито и да било познания по испански, имахме малък разговорник. Първия ден исках да кажа на едно момче, сочейки картата: – „Искам да отида тук!“, а всъщност му казах: – „Te quiero aqui!“ (Искам те тук!). Имаше много подобни ситуации. Научихме испански, като през тези 6 месеца не говорихме английски с никой, използвахме само испански език. Возихме се на стоп, спахме в къщите на местните и постепенно започнахме да завързваме разговори на различни теми, свързани най-вече с пътуване.
Имахте ли срещи с дивите животни? Очевидно сте се харесали, щом сте още с нас, но все пак случи ли ви се нещо по-екстремно и опасно?
Видяхме зелена мамба, анаконда, каймани, розови делфини, скорпион, тарантула, викуня (вид дива лама), гуанако (друг вид лама от рода на камилите), игуани, маймуни, ленивец, капибара (най-големия бозайник, гризач, известен в света) и много видове папагали. Те бяха в естествената си среда, с изключение на анакондата. Всички бяха приятелски настроени, без един ранен папагал Макао (Ара), който определено ни досаждаше, особено докато се хранехме.
В някои от разказите си ни разказвахте за пътувания по 12 часа в камион или просто на автостоп си хващате някой местен. Как се издържа на едно такова, меко казано, абстрактно пътуване?
Често сме се возили в багажници, гледайки дълбокото синьо небе, мислейки си за „нищо“, изпадайки в такова блажено състояние, което никога до сега не ни се бе случвало. Пътували сме с овце в багажник или с още 20 човека в друг багажник. Имаше случай, в който прекарахме в ТИР 21 часа на стоп, спахме в каросерията заедно с шофьора и си говорихме за какво ли не. Това не може да се замени с пътуване в автобус. Благодарение на тези „неудобни“ пътувания, както ги наричат повечето европейци, открихме много неща за самите нас, запознахме се с най-различни хора и научихме много за местната култура. Понякога чакането на стоп е изморително, но не и скучно. Така че си заслужава!
Ако можехте да дадете един съвет, свързан с екипировката и необходимите съоръжения за подобно пътуване, какъв би бил той?
Водоустойчиво яке, обувки, удобна раница, палатка, шалте, спален чувал и газово котлонче! Имате ли тези неща в раниците си, удобството и независимостта са ви в кърпа вързани.
Как продължава животът за вас сега? Какво е чувството да се върнеш на родна земя след такова дълго и изтощително пътуване из непознатите кътчета на Южна Америка?
Пътуването не ни се стори никак дълго. Напротив, не бе достатъчно. Животът ни сега е изпълнен с въпроси. Липсва ни динамиката, различните дни пълни с неповторими изживявания. Културният шок е много голям. Все още се адаптираме, въпреки, че сме си вкъщи.
Какво носите с вас от това пътуване?
Луди истории, добротата на хората, спиращи дъха гледки, увереност, чувството, че сме по-богати като личности. Разбрахме, че ни е нужно много малко, за да сме истински свободни и щастливи.
В коя от държавите, които посетихте, бихте искали да живеете за по-дълго време?
Колумбия! Много е пъстра от към релеф и култура и кръвта там ври! Никога не е скучно!
Каква е следващата ви дестинация? А сега накъде?
След като видяхме част от Африка и Южна Америка, сега си мечтаем за Азия!
