В интернет има редица местности, които човек трябва да посети докато е в Колумбия. Обикновено не ги следваме, тъй като повечето ни се виждат скучни. Но има ли място, което ни е „грабнало“ любопитството, било то чуто от пътешественици или местни, видяно из интернет пространството или набелязано през краткия ни житейски път, и стояло някъде там затрупано от други мечти? Не става дума и за питане – там сме!
Ето така се озовахме в Картагена – град на Карибско море, за който бяхме чували какви ли не вълшебни приказки от хората, които срещаме, град с население над милион и включен в списъка на ЮНЕСКО. Преглътнахме факта, че е голям и пълен с туристи и след 3 часа търсене на нещо „економико“ за спане, се маскирахме като туристи и се впуснахме в течението на забързания стар град. Разхождахме се сякаш търсейки нещо, както изглежда, че правят всички пътешественици в града, от чиито всеки ъгъл се чува салса, регетон или румба.
Настроението плъзнало из улиците ни завладя, но след дълги разходки решихме, че ден ни е достатъчен. И така бързо, смело, сръчно, свикнали с тази сладка рутина да си приготвяме багажа всеки ден, спретнахме раниците и се запътихме към вулкан Тотумо. Той ни грабна с възможността да се окаляш. Да, буквално! Да се потопим във вулкан, чиито гърло няма лава, а кал. – „Ето това, вече е нещо ново. Там сме!“
Никога в Южна Америка не сме правили резервация за хотел. Винаги сме тръгвали към следващата дестинация, водени от любопитство и добри намерения. Този път направихме същото. Спряхме в градчето в близост до вулкана. Със слизането си разбрахме, че се намира на брега на морето, по-точно на някакво заливче. Нямаше и нужда да търсим хотел. Беше толкова малко, че освен да питаме за къща с двор, с малко място за палатка, друго не ни остана.
Заловихме се за работа и хората дружно ни казваха, да питаме на брега за сеньор Ханси, но да не минаваме от другата страна по пустия плаж, защото е опасно. До толкова си научихме урока за сеньор Ханси и опасния плаж, че в един момент довършвахме изреченията на хората. Какво друго ни оставаше, освен наистина да намерим знаменития Ханси.
Не беше трудно. Озовахме се пред барака с полупокрив, представяща се за хотел и „най-вървежния бар“ в селото. Пишеше „хотел“ на една от стените. Оказа се, че предлагат една стая, в която, по-късно разбрахме, всъщност спят домакините. Настанихме палатката под „гърмящата“ музика в бара, препълнен от хора пиещи бири и се започна! Няколко човека, приятно почерпени, идваха при нас и повтаряха: – „Колумбия е супер!“ – докато не чуят и ние да го казваме. Другото, което казваха е, че няма нужда да се страхуваме. Интересно, защото нямахме и такова намерение.
Натрупалата се жега, придружена с „морско – джунглена“ влага, бе станала непосилна за плещите ни. За това, вместо да се включим в кръга на възрастните с по бира в ръка, се отправихме към забавлението на децата.
Скачахме с децата от кея в топлата като чай, солена вода, докато не бяхме изгонени от нахалните комари, които предупредиха, че са горди собственици на смрачаването и бяхме принудени да се отправим към палатката.
Мислихме, че ни чака спокойна тиха нощ на плажа, а то какво се оказа: гръмотевична буря, силна музика в съседната къща, и неспиращи, жадни селяни търсещи бира, дори при затворените врати на бара.
Все пак осъмнахме копнеещи за „кални“ емоции и поехме пеш след дълги убеждения да си вземем такси. Тъкмо се озовахме на последната отсечка от 1 км, когато едно мото такси се приближи, казвайки: – Няма да ви взимам пари, качвайте се, че има нагорнище, а е много горещо да се ходи!
Не възразихме, качихме се на моторчето (в Колумбия не е проблем да има повече от двама човека на моторче, понякога има по 4-5) което ни откара точно пред вулкана.
Преоблякохме се и се качихме на стълбата в чакане на „калния“ си ред. Изненадахме се неприятно. С Антон се бяхме озовали пред малко басейнче, 3 на 3 метра, пълно с 20-тина човека. Всички изглеждаха в очите ми като щастливи, гъделичкащи се прасенца и да си призная, ако не бях платила „вход“, бих се запътила обратно по стълбите.
Докато дойде нашият ред, „калното“ приключение започна да ми се струва най-нормалното нещо. Антон загуби на „камък, ножица, хартия“, затова той бе набеден за фотограф. А аз горката, още докато се потопих цялата в калта, вече ме бяха грабнали нечии ръце, масажирайки ме. Докато откажа за масажа, вече други ръце ме бяха избутали, трети дръпнали и „хоп!“ – оказах се в срещуположния ъгъл. Трябваше да разчистят мястото за потенциален човек, желаещ масаж, което разбира се, се заплаща.
Започна се една борба! По трудния начин разбрах, че калния басейн няма дъно, задържах се на повърхността благодарение на белите си дробове. Отне ми доста усилие, докато се добера до парче парапет, за което да се хвана. Наритах много хора, докато постигна целта си – очевидно никой нямаше против. Все пак, всеки риташе другия, с цел да запази някакво равновесие.
Антон влизайки, го задърпах и уредих с парче парапет. Друго си е да имаш връзки, нали? Поокаляхме се дружно и се отправихме към близкото езеро да се измием.
Там ни посрещнаха нахални бабички с тасче в ръка, желаещи да изкъпят горкия „кален“ народ, както майка къпе новороденото си, и съответно да му вземат парите. Ние се окъпахме сами, което в очите на бабите изглеждаше постижение.
Целият този „кален“ процес, отне около час-два, от който се забавлявахме по детски, въпреки неприятните гледки. За това по-жадни от всякога се отправихме към кея, който обещаваше да ни измие тотално от „калното“ ни минало.
