Мира Рахнева е родена през 1981 г. в гр. София. Завършва Софийската художествена гимназия за изящни изкуства „Акад. Илия Петров“, специалност „Живопис“ и магистратура в СУ „Св. Климент Охридски“ – специалност „Педагогика и семиотика на изобразителното изкуство“.

 

Има множество самостоятелни изложби в България и чужбина. През последните години е част и от много колективни изложби и пленери в София и страната: галерия „Арт Фея“, „Артур“, „Арт Муза“, „Тандра“, „Фанита“, „Модулор“, „Червената къща“, „Астри“, СБХ, СГХГ, СУ „Кл. Охридски“, „Marbles Gallery“, и „Chappel House“ – Сейнт Луис, Северна Америка.

 

Повечето й картини и илюстрации имат силно плакатно въздействие. Изградени декоративно, със символични образи и знакови елементи, змиевидни живи линии, силни цветови контрасти, ритмична композиция и форми, внушаващи движение на цялото. Много от картините са свързани с музиката, по-конкретно с джаза, както и с българския национален фолклор и източните култури, като основния образ в тях често е Жената във всичките ѝ превъплъщения.

 

 

Свързване / акрилни бои на платно / 60 x 70см

Мира Рахнева е автор на десетки илюстрации и някои от кориците към книгите на проф. Рандал Бейкър „Странни места. Интересни хора“, „Непреходни промени“, „Студена война на горещо място“… Автор е и на илюстрациите към стихосбирката „Изпуснах си мислите“ (2018 г.) на Петя Пейчева. Нейни картини има в частни колекции в България, Норвегия, Холандия, Великобритания, Канада, Полша, Зимбабве, ЮАР, Япония.

 

Личният почерк и собственият стил в творбите Ви е много последователно и плътно изграден. Разкажете за посоките по пътя на търсене и намиране! Може ли да изредите и имена на художници, които Ви вдъхновят, от които сте се учили или продължавате да се учите?

 

Рисувах много още в детските години, макар хаотично и неосъзнато. Бях на шест, когато родителите ми ме записаха на курсове по рисуване в кварталното читалище и още тогава се запалих. Рисувахме в една стая с по-големи деца, които се готвеха за кандидатстване в различни художествени училища. Покрай тях ние, малките, научавахме специални похвати в рисуването, странни, нови термини. Помня колко се радвах на „хлебната гума“, правех разни фигурки от нея, като от пластилин.

 

В пети клас спечелих конкурс с портрет на Рада Госпожина от „Под игото“ – бях я нарисувала с цветни моливи. Това беше ключов момент, защото учителката ми по рисуване тогава ми даде идеята да кандидатствам в художествено училище след седми клас, както и направих. Завърших Художествената гимназия в София и „колелото се завъртя“. Въпреки че минах и през академичното обучение с етюдите и голите модели, винаги съм бягала от този реализъм и правила. Изграждам образите в картините си декоративно, по-илюстративно и стилизирано, като създавам дълбочина и движение основно с петна и линии, по-плоско изградени. Обемът в повечето случаи се получава не от плавно преливане на тоновете, а от събрани като в мозайка различни по тон парчета. Имам силно влияние от изразния език на „Сецесион“-а (Sezession — отцепничество, отделяне, разграничаване). Обичам да разказвам истории чрез рисунките, да вкарвам сложна символика и алегорични образи, които имат многопластови значения, променящи се спрямо нагласата на наблюдаващия.

 

Процесът при мен се случва на вълни. Понякога минават седмици без да хвана четката, а друг път рисувам почти обсесивно дни наред и не се виждам с никого. Това, което съм сега като художник се дължи най-вече на пробуждането на съзнанието ми през времето, а не толкова на системно, здраво рисуване. Преди време бях запалена по плаката и правих опити в тази сфера, а от няколко години съм автор на илюстрациите, както и облика на някои от кориците в книгите на проф. Рандал Бейкър. Тези спирки по пътя ми също са повлияли на начина, по който създавам картините. Всичко е свързано.

 

Много художници са ми интересни и дават отражение върху мен, като откривам нови, и нови, често коренно различни като стил, но понякога нещо много малко на пръв поглед от света на другия може да отвори портали в теб и да те преобрази. Такива са били за мен Иван Газдов, Иван Милев, Михаил Врубел, Егон Шиле, Алфонс Муха, Густав Климт, Обри Биърдсли и др.

#бюлетин

#арт и дизайн

Безспорно едно от много интересните мотиви в картините Ви е наличието на специфична символика. Разкажете за този втори пласт, стоящ отвъд директно видимото?

 

Символите винаги са ми били интересни. Рисувах всякакви странни знаци като малка, които само аз си разбирах, а след като започнах да уча рисуване в училище, почти забравих за тях, допреди десетина години, откогато тези алегорични знаци се върнаха в картините ми, вече осъзнато. Всъщност всички сме свързани повече, отколкото мислим. Много от тези символи, които се припознават често като типично български, индийски, мексикански, африкански и т.н., са общи за много краища по Земята, независимо от религиите, почти идентични са като изобразяване и означават едно и също в местната култура. Такъв пример е „Канатицата“, символизираща вечен живот, безкрайност и носеща на притежателя си щастие и благоденствие.

 

При мен интересът към фолклора и използването на такива мотиви в някои от картините ми дойде малко неочаквано. Трябваше да измисля тема за дипломната си работа в Софийския университет, където изучавах „Семиотика на изобразителното изкуство“. Беше нужно тя да включва текст свързан с изучаваната материя („Семиотиката“ е научна дисциплина, която изучава знаците както поотделно, така и групирани в знакови системи), както и да се направи изложба с картини, нарисувани по темата. 

Дълго време бях в творческа дупка, докато един ден, разглеждайки случайно чеиза на баба ми, с всичките търпеливо избродирани шевици и тъкани на стан платове, сякаш някой ми даде отговора. След дълго търсене на информация по темата, защото тогава беше оскъдна, научих, че всъщност шевиците в носиите и традиционните ни тъкани не са случайни. Те не са само декорация върху дрехите – имат защитна функция и носят код с точно определени символи, които дават и информация за този, за когото са предназначени, социалния му статус, района от който е. Не е случайно и това, че повечето шевици са по краищата при отворите на дрехата (ръкави, крачоли, деколте), защото от там „можело да влезе злото“. Много от тази символика е пренесена и върху предмети от бита, килимите, керамиката, украсата на къщите и др., като се е считало, че така са се предпазвали от лоши енергии.

 

Това ми откри цял нов свят от знаци и тълкувания, които дадоха отражение върху картините – често рисувам като орнаменти символи, които пазят, носят позитивна енергия. Понякога пиша думи с точки и тирета от морзовата азбука, скривам ги в картините и оставям на бъдещите им притежатели сами да ги открият. 

Една група картини гравитират около фолклорно – битовото. Според Вас именно в традицията и самобитното начало ли трябва да търсим това, което би ни отличило от останалите в изкуството? Трябва ли да се стремим към нейното осъвременяване и към т. нар. „нови прочити“? 

 

Смятам, че поддържането на традициите е важно и се радвам много на това, което забелязвам напоследък – много млади хора играят народни танци, учат се да бродират шевици, интересуват се от фолклора ни като цяло.

 

Не знам дали трябва да се стремим към „нови прочити“, това по-скоро е въпрос на лично усещане. Според мен всеки човек е творец и дали ще бъде новатор, следващ единствено собствения си вътрешен глас или ще се съобразява със стриктно запазените през времето традиции и принципи, всеки сам усеща кое е най-подходящо за него. Красотата може да се покаже по всякакъв начин и с всякакви средства.

„Късно лято“ / акрилни бои на платно 50х90см

Разкажете и за музиката! Джазът и „джазовото“ са важен елемент в композицията на картините Ви. Отличително за този стил музика е липсата на фиксирани правила, което неминуемо води до освобождаване от заобикалящото и добре познатото. От друга страна и цветовата гама отвежда към приказно – фантазното. Картините Ви стремят ли се да откриват други иреални светове, в чието пространство човек е освободен от притегателно – прилежащите координати?

 

Забелязвам, че в повечето случаи се явявам като проводник на нещо, което иска да излезе на бял свят – невидимо, което иска да бъде видимо. Сюжетите и образите в повечето от картините ми си идват сами, в зависимост от влиянията за дадения момент, не ги мисля дълго преди да започна да рисувам. Музикалната тема например, която е основна при мен, започна от моя приятел музикант Цветелин Сираков, който ме запозна със същината на джаз музиката. Разказваше ми истории за определени музиканти. Научи ме да чувам пластове, на които преди не съм обръщала внимание и ми се прииска да нарисувам това, което чувам, което виждам в главата си. В тези картини ритъмът на формите, цветовете и линиите отговарят на тези, които съм усещала, докато слушам. Много често изкуствата преливат едно в друго и се получава нещо неочаквано и за самите участници. В това е и магията – да се отпуснеш по вълната, да не контролираш напълно всичко, да си като дете, което се забавлява и импровизира, без да се стреми към точно определен краен резултат.

Част от серията рисунки „Алегории“, 55х42см.

„Пътуване“ / 75х55см. / смесена техника

Част от серията рисунки „Алегории“, 55х42см.

Имате много интересни фотографии, няма как да не Ви попитам и за тях. Разкажете за посоките, които Ви вдъхновяват в това изкуство?

 

Фотографията ме омагьоса още като малка, бях си направила даже „тъмна стая“, където проявявах снимките. Струваше ми се толкова вълшебно да наблюдавам как от нищото се появяват образи, някак ритуално и мистично. Обичам да експериментирам със сюжетите и гледната точка, да се провокирам, да смесвам понякога рисуването и фотографията в едно. Харесва ми да наблюдавам хората в ежедневието им, извършващи нещата от живота, бавният живот, толкова богат за изследване на детайлите чрез камера. Едни от най-любимите ми такива серии, които заснех през последните години са на майка ми, която свива сърми в кухнята или меси хляб, шпаклова къщата на село, коси градината… Както и тези с приятелката ми Диана, в ковачницата на дядо ѝ, омазана в сажди и учеща се да кове желязо. Хората ме вдъхновяват най-силно.

 

Фотографията често е отъждествявана с фразата „Carpe Diem …“. Разкажете за улавянето на мига във всекидневното?

 

Именно преходността на всичко, промяната, изчезващият миг, е една от основните причини да снимам, да си взема „веществено парченце от мига“, да си го складирам за по-късно, за да не забравя. Най-красивите фотографии за мен са тези без план, без гласене и позиране, да уловиш чистата емоция на някого, да наблюдаваш отвътре през какво минава човек, да успееш да си там, но и да не се натрапиш. Не помня кой беше казал, че най-добрата камера за фотография е тази, която ти е под ръка в точния момент.

 

Един от най-любимите ми фотографи, майстор на този тип заснемане на живота, е Йозеф Куделка. Благодарна съм, че успях да видя фотографиите му на живо, когато гостуваха в София. Седмици наред не можех да спра да мисля за тях, което е и същината на изкуството според мен – да не те остави безразличен, да те накара да мислиш, да те промени, да те събуди!

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This