снимка: Иван Захариев / едит “Българка”

Поезията на Георги Гаврилов е изтъкана от философски проникновения, дълбаещи отвъд привидното в света и очароваща с изключителната лекота, присъща само на големите поети. Дълбока, проницателна, тази поезия забелязва невидимите чудеса и духовни случвания в ежедневието, които човек лесно би могъл да допусне да се изплъзнат от полезрението му. Не е случайно, че още първата му книга „Корабен дневник на книжната лодка“ (2014 г.) печели голямата награда в Националния конкурс за поезия „Море“ – издаване на стихосбирка, което му дава стабилна основа да продължава да твори и да развива себе си.

 

Стихотворенията тук са доста по-нови и в тях личи ярко индивидуалността на поета, неговата отдаденост на думите и личното преживяване на света.

#бюлетин

#поезията днес

***

 

Животът се топи като сняг в топлината
на една голяма вседокосваща длан
толкова е тихо, когато вали и натрупва
и замъците по-замъци стават
и сърцето повече сърце

 

всичко, което не трябва да споменавам
има своето очакване
в ехото на заснеженото поле

 

животът се топи като сняг
в топлината на гигантската длан
а помниш ли – валеше
натрупваше и беше тихо

 

толкова тихо

 

как не усетихме,
че нещо се премълчава

 

***

 

Великден
нула часът бият камбани
нощта е топла
и момичетата от булеварда
са се завърнали
чакат на кръстовището
и никога не пресичат

 

един тир спира
петдесет метра по-нагоре
без да изключва двигателя
една от тях се обръща

 

аз продължавам пътя си
камбаните още бият
нося свещта на цигарата в ръка
тъмно е като в избодено око
на езичник

 

около църквата огнен пръстен

 

след няколко минути тирът изпръхтява
и ме подминава

 

камбаните заглъхват
момичето чака на кръстовището
светът е възкръснал постарому:
обречен

 

***

 

ако някога си пътувал с последния автобус
в минус петнадесет градуса
януари
в смътна светлина и скърцане на хармоника
без контрола пиян с бутилка
евтино мерло
през квартали с улици без имена,
без да знаеш къде си и накъде отиваш
с единствената надежда следващата спирка
да не е последната

 

ако си ял веднъж на няколко дни
съмнителна арабска храна
и вехтото жълто на спомена се е примесвало
с това от лампите
и вехтото бяло на вярата се е примесвало
с това на денонощните магазини

 

ако никой никъде не те е чакал
и това те е успокоявало с тъгата си
ако си бил там и си слязъл преди последната спирка,
за да запазиш нещо за следващия път
ако си броил стотинките, за да ги дадеш
другиму
ако си пресичал най-студеното парче
от сърцето на града
и си се бил със случайни хора
нападнали случайни хора
ако си пил до сутринта, за да можеш отново
да отидеш на работа

 

ако си пресичал със страх от себе си мостове
и си спирал по средата над влаковите композиции
вдишвал си от големия въздух
на големия въпрос,
за да намери поне вятърът дом в гърдите ти

 

значи знаеш за какво говоря
и не е нужно да казвам,
че съм те познал онзи път
в непрогледния мрак
капещ от нас

 

***

 

събуждахме се един по един
сред бутилки фасове и слънце
нещо беше приключило
и се смеехме на агонията,
която бяхме преживели
вместо него

 

довеждаш живота си до крайност
и го надвесваш над бездната
първо се предава любовта
после любовта
след нея любовта
докато не остане нещо, за което
е без значение утрото с ухание
на камбани

 

повече не можехме да изпитаме срам
или надежда или ужас
бяхме много бяхме всички

 

повече не можехме да изпитваме
смеехме се и никой не обелваше дума
щеше да бъде лъжа
да говорим

 

***

 

самотата
е да мислиш за себе си,

 

когато мисля за облака
ставам облака
и пак мисля за себе си

 

така съм самотен завинаги,
но вече облак

 

***

 

затворени завинаги
в съществуването и езика
в дома – гроб на дните
в кутията на кортасарова китара
затворени
като река в корито
като вода в бутилка –
да не се разлеем,
да не се разплискаме,
да не се разбере,
че нямаме
форма.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This