Поезията на Виолета Христова е като сборник с мъдрости и забелязвания на привидно очевидните неща в живота по изцяло нов начин. Деликатна, изтънчена, тя говори с езика на красотата, без да вика – тихичко, като че ли говори на себе си и на целия свят едновременно. Стиховете ѝ показват, че идеално владее, както класическия, така и свободния стих, и то по един така естествен начин, сякаш е родена с поезия.

 

Автор на цели десет стихосбирки, последната от които („Портрет на магьосника“) излезе по-рано тази година. Носител е на множество награди, сред които Националния поетичен конкурс, организиран от Столична община – „В полите на Витоша“. Тя е и организатор на множество литературни срещи и премиери на поетични книги.

 

Стихотворенията, които ви представяме, са само малка част от магията на нейното перо.

 

 

#бюлетин

#поезията днес

Някакъв дух гризе отвътре,
а отвън те изяжда световна виелица.
Така самотен никога не си бил,
така отчужден и ничий.
И никой бог не те припознава за свой.
И никой тук не ти е роднина.
Зад хълмовете на възрастта
се вижда едно залязващо слънце.
Пеят ангели. Блеят облачните стада.
Но това е далече.
Това е така отвъдно.
А тук си захвърлен сред собствен мираж –
правиш пясъчни кули, после денят ги събаря.
И се изплъзва от ръката ти
онази ръка,
която те води към залеза.

 

… И каза тя:
– Земята ми е чужда
с тези разстояния и храсти…
Искам да сдобрявам,
не да губя,
защото съм направена от щастие.

 

каза,
че смехът я изкушава,
кара я да бъде нелогична…
Затова се смее до забрава,
даже до забравяне на всичко.

 

после каза,
че не се страхува
от идващите разливи на есен.
Откакто е създадена, пътува
между гнева и кроткото му ехо.

 

каза тя,
че думите са празни,
когато не пристигат от сърцето.
И лесно се превръща във съблазън
умелата усърдност на поетите.

 

А иначе – защо са тези думи:
да капят от словесните дървета!
Какви са тези пристъпи на вяра!?
…каза тя
И слезе от небето.

 

Снегът не заваля

 

И помня как снегът не заваля.
И как не се стъмни докрай небето.
И нямаше нагоре стъпала,
водеха надолу – към мазето.
От думите пристигна тъмен звук,
а беше невъзможно да е тъмен.
И нито сняг, и нито бял памук,
в който слабостта ми да потъне.
Плачливият апостол на съня
изгря и над тополите се вдигна,
камбаните звъняха до една,
но нищо до ушите ми не стигна.
Върху небето яростен петел
кълнеше и надвикваше душите…
А сребърният утринен пергел
отново очерта кръга на всичко.
…защото много дълго ме боля
и цялата тъга потъна в мене –
запомних, че снегът не заваля.
После вече нямаше значение.

 

И ще порасна. И ще падна

 

Ще падна и ще порасна.
Благослови тази кал под ноктите!
Целуни раната на коляното!
Вътре си. Но не си ходила другаде.
Само кръвта ти пътува по вените.
Не е ли прекрасен,
не е ли ужасен
този неудържим троскот?
Тази напаст божествена
от погледи и съжаления?
Как не свършват, не свършват изобщо
световните шумове,
как не млъква светото съмнение!
Полюсите почти се докоснаха:
залез изгря,
слезе изгрев…
Трябва ли нещо да понеса?
Или животът е мост без видимост.
Ше падна. И ще порасна.
Ще порасна. И ще падна…

 

Големите и малките

 

Понякога големите са родени след малките.
Малките смятат, че всичко започва, когато се родят.
Големите знаят, че още са малки.
Малките винаги се правят на големи.
Големите си играят на свят.
Малките си играят със света.
Малките се обиждат.
Големите обичат.
Малките се надвикват с другите.
Големите викат в себе си.
Малките могат всичко.
Големите понякога не могат да си връзват обувките.
Малките имат Гъливер.
Големите имат Малкия принц.
Големите теглят корабите на малките.
Малките връзват ръцете на големите с тънки конци.
Малките понякога остаряват.
Големите, дори когато остареят, са деца.
Големите и малките всъщност са братя.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This