Поезията на Анет Атанасова притежава ярко индивидуално звучене, залагайки свой личен код, присъстващ и лесно откриваем във всички нейни стихове. Това обаче в никакъв случай не го прави лесен за разкодиране. Силният психологически елемент в поезията ѝ я прави сложна за разбиране и изисква едно по-дълбоко вникване. Също и множество препрочитания, за да се осмисли изцяло и да се открият всички подводни камъни. Те са залегнали отвъд думите, като подсъзнателни елементи, за които трябва да минем през самоанализа, заедно с анализа на стиха.

 

Психологическото ѝ образование внася особен поглед върху думите и създаването на стиха, което ѝ позволява да намери онази лична свобода в дълбочината на душевните проблеми, за която много поети мечтаят, но така и не достигат. Анет не се притеснява да експериментира и да пише, без да съгласува творчеството си с наложените поетични рамки и тенденции в съвременната поезия, вместо това търси най-близък до автентичния Аз изказ.

#бюлетин

#поезията днес

***

 

Стенанието смазва пружините на гласните ми струни
Белязва мен с други безсмъртни
Само толкова колкото да позная че е
О, бич моя!
Белезите ми са твоята доктрина за разпятия
Има незапълнено пространство
Не само за писане
Но и за имане
Сърцевината ти е единствения не-инхибитор за тялото ми
Другото е въпрос на измъчване

 

3..2..(?)

 

и в процепа между теб и раболепните ти очертания
ще си дойда без утехата ти
и няма да попитам за вход или въздишки
ще го направя тихо
като сол във водите на мъртво море
ще полепвам по теб
така че да те държи на повърхността материята
ще се роня после безброй пъти от изгорялото
ще си играя на лава с него и ще се топля през зимата
… в която ще те напусна
ще унищожа щетата за тяхна собствена изгода
да не ги боли от случена вещественост
която всъщност носи на всекиго друго
но не и реалност
ще скачам на въже неуловимо
само за да съм сигурна че с него ще завържеш примката
и само моля те, направи я симетрична
като Бог
и цялото
кръгът изисква последователни очертания
и ако твоят бог е дух
то толкова ли е себичен
че да ми отнема именно него си
за да ме притежава
и моля те повярвай ми на аналогията
че ще те лиша от себе си за да усетиш рая
аз ще бродя из недрата на човеците
и ще си дерзая радиуса на оръжието
а твоят „Ад“ в случая:
само да го завъртя в: „Да“
ще е натиснал спусъка

 

Предумишлено

 

хрущялите ти резби на портите към себе си
започват да скърцат все по-упорито
сякаш сме във филм на Линч
толкова коварно изнасилване
може да стане само с разрешение
позволяваш ми да разбия ключалката
докато пускаш ключа отдолу
не парадоксите са лудост
лудост е да наричаш лудост
онази която не е
цялото ти пространство вътре
мирише на потта ми
какво друго да изпаряваш отвън
щом от нея са сълзите ти
мразя всяка влажност
която не се излива от мускули
казваш и То е такъв
и подава в червени тласъци
престани моля те – мразя метафори
ще те заключа отвън в тебе си
интерпретирай ако дръзнеш поанта

 

Има вярващи пред тях мълча

 

какво прави любовта когато отново се влюби във себе си
и как точно се сънува безпаметна вода, когато тя винаги помни
дехидратираме онова което тече във вени и артерии
то се дави в собствена сухота и после се стараем да го спасяваме
лодките винаги са по-малко от нуждаещите се
затова понякога е по-добре да бъдеш давещ се във нужда
отколкото на нечий ничий бряг спасен
обругаваме едни не наши самоти
само за да не чуем собствените си мълчания
а в целия процес на оглушаване
правим най-презримото:
изстискваме нектара на онова, което е готово да роди
само защото никое утре не ни се сбъдва сега
а сега винаги е всяко утре и всяко вчера
само дето понякога децата които вътрешно възпитаваме
се стараят да бъдат с точна дикция, пунктуация… да наместват стрелките
защото нали… „така се прави“
диша се, живее се, „няма се избор“
винаги отляво-надясно и ако може нищо да не е холистично
винаги от мен за мен и никога общо себе си
само високопарни стенания на измъчени форми на себевъзприятие
след което покълват мъртви цветя, цветя във вази –
неумирали никога в този живот
и още по толкова пъти „навреме“ поникнали
а ние си мислим колко красиви са привечер
„мислим“ е такова лъжовно сказуемо
всичко е толкова немислимо
колкото и самата тавтология
и онази красота на неумиралото клонче
е нищо след послевкуса без сензорни окончания
кога за последен път ти изтръпна небцето без упование в нечие чуждо
и мила, къде си забрави дъвките от вселени, които безмилостно оформяше в овали
днес стъпвам по тази земя, вървя си онова, нареченото от някого тяло
и си „мисля“ колко много вселени настъпваме
докато ги възприемаме като черни точици на невежество
в които някой е казал че не бива да паднем
винаги ме слушаш с очите си
но чуй ме сега когато ти казвам:
обичайки чувството обезсмисляме трите дни
защото аз от толкова съм без вода
а още на първия възкръснах

 

Отлага се полетът за оцелелите

 

епитафия си някак наобратно
надгробен надпис преди да е случен живота
такъв че чак Превер да си затвори клетката
и да остане в нея даже с желание
когато навън се окаже по-тясно отколкото е вътре
спира да съществува хоризонт на изживяното
защото беше, можеше и щеше
не са в минало несвършено
а именно довършено преди началото
избери си посока
тръгни в обратната
и се познай каквато не си
научи се на тебе си
запознай се и чуй отсреща името си с друга буква
непозната, но защо ли някак лична
наречи се наново
бъди изправена докато ти коленичи
кръсти се сама с името ми без религия
после забрави за монолога
и всички дежавюта нека си те спомнят:
припомни им как се дишат думите
от амвон и стълб и от желязо но без глас
а после нека ти излезе птичката
и докато утре бъркаш си яйцата за закуска
някое от неродените ни може и да ти припомни
че макар неполетяло никога
забравило за въздуха и мирогледа
нечие перце те е написало
и има смисъл че
трохичките на гроба ни
за нещо съществуващо
легенда за живот са
вярвай им
(ми)

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This