снимка: Русален Михайлов

Мюзикълът като жанр все още е ново понятие за българската театрална сцена, въпреки все по-честите опити с известни автори и заглавия. До този момент не бях гледала отлично издържан мюзикъл едновременно певчески, танцово и най-вече театрално.

 

Сложността да се постави един мюзикъл у нас идва от факта, че джаз танца и джаз пеенето са слабо развити. На нашите артисти им липсва достатъчно добра подготовка за този типично американски стил, който, между другото, въобще не е толкова лесен за изпълнение, колкото изглежда. За един класически танцьор, например, се изисква много време и работа, за да разчупи движенията на тялото си, да ги направи свободни, игриви и да овладее изкуството на ритъма и излизането от него, което е ключов елемент в джаза. Същото се отнася и до пеенето. Освен това, българските режисьори мислят спектаклите или като оперни, или драматични, от което следва, че или пеенето ще бъде основен елемент от спектакъла, а театралната игра ще бъде просто преход от една ария към друга, или обратното.

 

На 19-ти ноември в Народния театър обаче, публиката видя нещо коренно различно. Мюзикълът „Целуни ме, Кейт“, от Коул Портър (едно голямо име в жанра, за жалост не добре познато у нас) на Държавна Опера Бургас, беше перфектна комбинация от пеене, танц и театрална игра, с истинско бродуейско звучене. Режисьор-постановчикът Александър Текелиев за кратко време е направил един забележителен спектакъл, който не остави публиката равнодушна. Това, което ми хареса най-много е, че и солисти, и хор, и балет играха наравно – нито един от тях не беше за сметка на другия, всички артисти играха на високо ниво. Спектакълът е поставен така, че да няма ярки звезди и второстепенни роли – целият екип представляваше едно цяло. Отделните сцени се лееха, без паузи и прекъсвания, а артистите показаха завиден талант в превъплъщаването си от една роля в друга.

 

За незапознатия читател трябва да поясня, че мюзикълът вплита в себе си едновременно две сюжетни линии – тази на актьорите и съпрузи в живота Фред Греъм и Лили Ванеси (Алфред Лунт и Лин Фонтане от филма „Shrew“, които са действителните вдъхновители за мюзикъла) и тази на Петручио и Катарина от „Укротяване на опърничавата“ на Уилям Шекспир – спектакълът, който те репетират. Марчо Апостолов и Еделина Кънева в главните роли умело скачаха от два коренно различни стила на игра и ни пренасяха ту на Бродуей, ту в Английския Шекспиров театър. Много сложната игра, която не се удава на всеки, те изпълниха с лекота, изискваща респект. Публиката високо оцени играта им и особено бурно ръкопляска на поклоните на Марчо Апостолов, който за пореден път показа, че блестящо владее театралната игра и е поне толкова добър актьор, колкото и певец. Изключително приятно впечатление ми направи и младия диригент Цанислав Петков, който подаваше с изключително точен усет, настроение и лекота, което придаде на мюзикъла онази завършеност, присъща само на спектакли на най-високо ниво.

 

За да ни разкаже повече за спектакъла и работата си по него, запознавам ви с Марчо Апостолов, който отново затвърди името си на голям артист.

снимка: Русален Михайлов

„Целуни ме, Кейт“ е голямо заглавие в мюзикълния жанр. Какво означава за вас ролята на Фред / Петручио?

 

Едно щастливо откритие и голям подарък от съдбата – шестица от тотото!

 

Преди всичко това е един сложен и многопластов герой, в чийто образ са поставени на задълбочено изследване сериозни човешки проблеми. Рядко съм попадал на такъв богат образ, главно действащо лице, което едновременно с това е и резоньор и коментатор на всички събития в действието. Авторовият ракурс го представя в драматични и комични ситуации – някои банални, други необичайни, които позволяват разгръщането на огромен, почти неограничен инструментариум от актьорски умения и приспособления. Такава възможност задоволява онзи вечно ненаситен актьорски нагон, а тъй като и вокалната задача е достатъчно респектираща, това допълнително носи на певеца в мен, професионалното удовлетворение, към което се стремя откакто съм се качил на сцената преди 25 години.

 

Подобен ефект, разбира се, не може да се постигне без „точните“ режисьор, диригент, хореограф, художник и колеги, на чиято талантлива „компания“ дължа срещата си с Фред Греъм и неговия Петручио и на които съм искрено и безкрайно признателен. Може би точно тази – изключително приятелска и позитивна атмосфера на работа, в която се роди това представление е за мен най-силното и значимо обстоятелство в него.

снимка: Русален Михайлов

Спектакълът звучи и изглежда съвсем „Бродуейски“. Стилът и хореографията определено излизат извън рамките на „българското“. Колко време работихте по него?

 

Сроковете бяха абсурдни в сравнение със световните и дори с българските стандарти. От деня на първата ни работна среща до датата на премиерата имаше точно 36 календарни дни. В тях влизаха почивните дни и празниците… Звуковият и визуалният резултат, обаче, са следствие от забележително точните попадения в избора и начина на работа на постановъчния и изпълнителския екип.

 

Реалната отговорност и съответно голямата заслуга е на Александър Текелиев – директор на Бургаска опера и режисьор на спектакъла, както и на Еделина Кънева, която е вдъхновител на проекта. Тя осъществи и администрира контакта с музикалната къща в Лондон, която притежава авторските права за Европа върху произведенията на Коул Портър, преводач е на музикалния текст и е изпълнителка на заглавната роля. За първи път в работата си видях истинска симбиоза между режисьор, хореограф, диригент и художник. Всеки беше готов да отстъпи от изначалната си идея в името на градивното, а общите решения и корекции само подобряваха резултата, като едновременно с това все повече и повече мотивираха всички участници. От саркастичните усмивки в първите дни на репетициите, най-малкото заради претенцията от „голямата хапка“ на жанра и липсата на достатъчна рутина у бургаския оперен ансамбъл в стилистиката на голямата „мюзикълна“ форма, бях свидетел на небивал ентусиазъм около премиерата и в последвалите спектакли. Той ни съпътстваше и на представлението в Народния театър в София.

 

Не бих искал да звуча като крайна инстанция и да давам оценка за всеки един от членовете на постановъчния екип, но впечатленията ми са превъзходни, а и резултатът сам говори за високото им ниво. Може би, ако трябва да коментирам своя комфорт по отношение пластичното изграждане на образа, бих искал да изразя огромното си удоволствие от работата с режисьора г-н Текелиев и от дълго чаканата ми творческа среща с Желка Табакова. И двамата се проявиха като забележителни майстори в работата си и истински познавачи на спецификата на пластично-пространствената изразност в музикално-сценичните жанрове!

#бюлетин

#театър

За „Седемте смърти на Мария Калас“ – спектакъл на Марина Абрамович

За „Седемте смърти на Мария Калас“ – спектакъл на Марина Абрамович

Мюзикълът като жанр все още е ново понятие за българската театрална сцена, въпреки все по-честите опити с известни автори и заглавия. На 1-ви септември Баварската опера откри новия си сезон с един по-различен  спектакъл – „Седемте смърти на Мария Калас“ от Марина...

Затрудни ли ви нещо по време на работата по спектакъла и кое беше то?

 

Ако изобщо мога да говоря за трудности, те биха били свързани само със споменатите свръх кратки срокове, непосилните горещини в Бургас през работния период и главно с усилията ми да се опазя здрав, защото репетирах сам на роля и умората беше голяма. Колкото до обективната сложност на задачата, без излишна скромност мисля, че тя се оказа точна „ръкавица за моята ръка“. Разбира се, не всичко ми се изясни и отдаде от първия миг, но това е нормалния процес на нашата работа. Вероятно има и още много неоткрити и непостигнати от мен нюанси на образа. Продължавам да задълбочавам взаимоотношенията с героя си. Вярвам, обаче, че съм преминал условния Рубикон, защото се чувствам „в кожата си“ като Фред, или той просто прилича на Марчо.

 

За един певец обикновено е най-важно да покаже гласа си на сцената. Страда ли певческото ви его, когато спектаклите, в които участвате изискват повече театрална игра, отколкото пеене?

Напоследък имах доста участия в камерни вокални концерти, които са нещо ново за моята практика. Установих, че дори и в тази чисто певческа изява, актьорският „компонент“ е решаващ, но в името на „комплекса“ от качества. Фактически „чисто вокализиране“ пред публика, не съществува. Ако става въпрос за това да принуждават певеца да играе единствено говорни роли или драматичния актьор да изпълнява непостижими за уменията му вокални задачи, негативната реакция е преди всичко от публиката. Произведенията, които имам привилегията да играя по сцените в последните 25 години, не предполагат подобно неудовлетворение. Много отдавна осъзнах тази особеност на синтетичните жанрове и се научих, че удовлетворението в актьорската и певческата работа няма конкретно пропорционално измерение. Задачата винаги е и певческа, и актьорска. Важното за артиста е да работи онова, за което се чувства способен, както и да разкодира обективно реакциите на публиката. Стига да ги има, разбира се.

 

Забелязахте ли разлика в отзвука на публиката в София и в Бургас?

 

Всяка публика е различна и е интересно да изследваш реакциите й, съобразно разликата в познаването традициите на съответния жанр. Не трябва да се подценява нивото и подготвеността на публиката, защото тя е нашият пряк адресат и реален коректив. В началото на представлението в София публика беше по-пестелива в реакциите си от бургаската, която ни дари със сърдечен отклик още от първите сцени, но финалното одобрение беше еквивалентно.

 

Работили сте по много заглавия, кое от кое по-големи и по-респектиращи. На какво ви научи мюзикъла „Целуни ме, Кейт“?

#интервю

Аксиния Михайлова за наградата „Макс Жакоб“

Аксиния Михайлова за наградата „Макс Жакоб“

Съвсем наскоро поетесата Аксиния Михайлова получи престижната френска награда „Макс Жакоб“ с книгата си „Целувката на времето“. Това е втора награда от Франция, след наградата „Гийом Аполинер“ през 2014 г., и втора книга, писана директно на френски език. Новината е...

Научи ме, че винаги има какво още да се научи. Като познание и за професията, и за живота, и за мен самия, ако щете. Джазът сам по себе си е разбиване на стереотипи, удоволствие от удоволствието, забавление от забавлението. Животът и съществуването в театъра са стойностни именно когато осъзнаеш тази пулсация извън пулсацията и се научиш да я цениш. Благодарен съм, за този урок!

 

Кой е най-големият ви критик?

 

Семейството, учителите и приятелите ми.

 

А най-големият ви успех?

 

Семейството, учителите и приятелите ми.

Има ли роля, която сте искали да изиграете, но все още не сте?

 

Да. Тази, която съдбата прецени да ми предложи. Научих се да се доверявам на провидението. Не помня да съм си пожелавал роли. Разчитам на неговия избор. Моите мечти бяха свързани с роли от оперния репертоар, и то най-вече неподходящи за моя тип глас. Случи се така, че открих оперетата и мюзикъла по крайно непредвидим начин. Смятам, ако имам още път на театралната сцена, да продължавам по същия начин…

 

Разкажете някоя любопитна смешна случка от подготовката на мюзикъла! Знам, че всеки театър е пълен с такива.

снимка: личен архив

Репетициите бяха в Бургас през целия месец август и във всеки, свободен от работния процес момент с колегите бяхме по плажовете. Най-весело беше когато ходихме до прочутите бургаски солници и се покривахме с прословутата лечебна кал.

 

Преподавате в Музикалната академия „Проф. Панчо Владигеров“. Преподавателската дейност помага ли ви да си дадете обратна връзка за собственото пеене, успехите и провалите, ако има такива?

 

Безспорно това е различен поглед към процес, който си възприемал като вече добре познат и си се рутинирал в него (в лошия смисъл на думата). Отрезвяващото влияние на новата гледна точка дава една различна стабилност и усещане за различна личностна състоятелност, която тепърва предстои да уплътняваш. Да започваш нещо ново на един сравнително стабилен житейски статус е особен подарък от живота. Вместо да линееш в собственото си самозаблуждение за някакво псевдо ниво, отново израстваш! И да – помага! Определено!

 

Как определяте кариерата си? Доволен ли сте от постигнатото?

 

Аз съм професионален щастливец! Мечтаех да пея на сцена – пея на сцена. Мечтаех да играя в големи и сложни представления – играя. Мечтаех да се уча от големи творци – сцената ме среща с такива. Мечтаех да срещна ярки актьорски и музикантски дарования и да работим заедно – срещам. Ако трябва да съм честен – дори неопределените контури на професионалните ми мечти се осъществяват и в своята реализация ми разкриват точните си параметри. Нищо повече не съм очаквал от себе си.

 

На какво бихте искали да научите бъдещите български певци?

 

Да пеят и да славят музиката заради привилегията да се докосват до истински стойностното в живота. Да се мотивират не от своя или чуждия успех или неуспех, а от безкрайната цел и недостижимото съвършенство.

още за четене

На Никулден WWF разказа за изчезващите господари на Дунав – есетрите

На Никулден WWF разказа за изчезващите господари на Дунав – есетрите

Въпреки забраните за улов, натискът върху последните диви популации на есетри в Европа нараства.   В долното течение на река Дунав, на границата между България и Румъния, са се запазили последните в Европа, размножаващи се в естествена среда, популации на диви...

Един родолюбец с добри намерения – дъновистът Иван Багрянов

Един родолюбец с добри намерения – дъновистът Иван Багрянов

За шеста поредна година ще се състои фестивалът „Срещи на младото европейско кино“, организиран от сдружение „Арте Урбана Колектив“. От 21-ви до 23-ти юни в зала „Славейков“ на Френския институт в България Специалистите изказват противоречиви мнения за събитията от...

Константин Фотинов – основател на българския периодичен печат

Константин Фотинов – основател на българския периодичен печат

Сега ще разкажем повече за родоначалника на нашия периодичен печат – големия просветител Константин Фотинов. Той е личността, която полага основите на народното ограмотяване с помощта на средства за масова информация.снимка: Исторически музей, СамоковПортрет на...

Аксиния Михайлова за наградата „Макс Жакоб“

Аксиния Михайлова за наградата „Макс Жакоб“

Съвсем наскоро поетесата Аксиния Михайлова получи престижната френска награда „Макс Жакоб“ с книгата си „Целувката на времето“. Това е втора награда от Франция, след наградата „Гийом Аполинер“ през 2014 г., и втора книга, писана директно на френски език. Новината е...

„Панелките“ – завръщане през призмата на модата

„Панелките“ – завръщане през призмата на модата

Израснах през последното десетилетие на комунизма в Източна Европа. Животът ми трябваше да бъде предопределен фотограф: Тина Бояджиева Израснах през последното десетилетие на комунизма в Източна Европа. Животът ми трябваше да бъде предопределен, защото политическата...

Съветите на Страхил: Защо авокадото е толкова полезно?

Съветите на Страхил: Защо авокадото е толкова полезно?

Може да се каже, че авокадото е уникален вид плод. Може да се каже, че авокадото е уникален вид плод. Повечето плодове са богати основно на въглехидрати, докато авокадото съдържа голямо количество полезни мазнини. Благодарение на своята висока хранителна стойност,...

Pin It on Pinterest

Share This