Събитието „Целуни ме, Кейт“ – интервю с Марчо Апостолов

Мюзикълът като жанр все още е ново понятие за българската театрална сцена, въпреки все по-честите опити с известни автори и заглавия. До този момент не бях гледала отлично издържан мюзикъл едновременно певчески, танцово и най-вече театрално.

Сложността да се постави един мюзикъл у нас идва от факта, че джаз танца и джаз пеенето са слабо развити. На нашите артисти им липсва достатъчно добра подготовка за този типично американски стил, който, между другото, въобще не е толкова лесен за изпълнение, колкото изглежда. За един класически танцьор, например, се изисква много време и работа, за да разчупи движенията на тялото си, да ги направи свободни, игриви и да овладее изкуството на ритъма и излизането от него, което е ключов елемент в джаза. Същото се отнася и до пеенето. Освен това, българските режисьори мислят спектаклите или като оперни, или драматични, от което следва, че или пеенето ще бъде основен елемент от спектакъла, а театралната игра ще бъде просто преход от една ария към друга, или обратното.

На 19-ти ноември в Народния театър обаче, публиката видя нещо коренно различно. Мюзикълът „Целуни ме, Кейт“, от Коул Портър (едно голямо име в жанра, за жалост не добре познато у нас) на Държавна Опера Бургас, беше перфектна комбинация от пеене, танц и театрална игра, с истинско бродуейско звучене. Режисьор-постановчикът Александър Текелиев за кратко време е направил един забележителен спектакъл, който не остави публиката равнодушна. Това, което ми хареса най-много е, че и солисти, и хор, и балет играха наравно – нито един от тях не беше за сметка на другия, всички артисти играха на високо ниво. Спектакълът е поставен така, че да няма ярки звезди и второстепенни роли – целият екип представляваше едно цяло. Отделните сцени се лееха, без паузи и прекъсвания, а артистите показаха завиден талант в превъплъщаването си от една роля в друга.

За незапознатия читател трябва да поясня, че мюзикълът вплита в себе си едновременно две сюжетни линии – тази на актьорите и съпрузи в живота Фред Греъм и Лили Ванеси (Алфред Лунт и Лин Фонтане от филма „Shrew“, които са действителните вдъхновители за мюзикъла) и тази на Петручио и Катарина от „Укротяване на опърничавата“ на Уилям Шекспир – спектакълът, който те репетират. Марчо Апостолов и Еделина Кънева в главните роли умело скачаха от два коренно различни стила на игра и ни пренасяха ту на Бродуей, ту в Английския Шекспиров театър. Много сложната игра, която не се удава на всеки, те изпълниха с лекота, изискваща респект. Публиката високо оцени играта им и особено бурно ръкопляска на поклоните на Марчо Апостолов, който за пореден път показа, че блестящо владее театралната игра и е поне толкова добър актьор, колкото и певец. Изключително приятно впечатление ми направи и младия диригент Цанислав Петков, който подаваше с изключително точен усет, настроение и лекота, което придаде на мюзикъла онази завършеност, присъща само на спектакли на най-високо ниво.

За да ни разкаже повече за спектакъла и работата си по него, запознавам ви с Марчо Апостолов, който отново затвърди името си на голям артист.

снимка: Русален Михайлов

„Целуни ме, Кейт“ е голямо заглавие в мюзикълния жанр. Какво означава за вас ролята на Фред / Петручио?

Едно щастливо откритие и голям подарък от съдбата – шестица от тотото!

Преди всичко това е един сложен и многопластов герой, в чийто образ са поставени на задълбочено изследване сериозни човешки проблеми. Рядко съм попадал на такъв богат образ, главно действащо лице, което едновременно с това е и резоньор и коментатор на всички събития в действието. Авторовият ракурс го представя в драматични и комични ситуации – някои банални, други необичайни, които позволяват разгръщането на огромен, почти неограничен инструментариум от актьорски умения и приспособления. Такава възможност задоволява онзи вечно ненаситен актьорски нагон, а тъй като и вокалната задача е достатъчно респектираща, това допълнително носи на певеца в мен, професионалното удовлетворение, към което се стремя откакто съм се качил на сцената преди 25 години.

Подобен ефект, разбира се, не може да се постигне без „точните“ режисьор, диригент, хореограф, художник и колеги, на чиято талантлива „компания“ дължа срещата си с Фред Греъм и неговия Петручио и на които съм искрено и безкрайно признателен. Може би точно тази – изключително приятелска и позитивна атмосфера на работа, в която се роди това представление е за мен най-силното и значимо обстоятелство в него.

Спектакълът звучи и изглежда съвсем „Бродуейски“. Стилът и хореографията определено излизат извън рамките на „българското“. Колко време работихте по него?

Сроковете бяха абсурдни в сравнение със световните и дори с българските стандарти. От деня на първата ни работна среща до датата на премиерата имаше точно 36 календарни дни. В тях влизаха почивните дни и празниците… Звуковият и визуалният резултат, обаче, са следствие от забележително точните попадения в избора и начина на работа на постановъчния и изпълнителския екип.

Реалната отговорност и съответно голямата заслуга е на Александър Текелиев – директор на Бургаска опера и режисьор на спектакъла, както и на Еделина Кънева, която е вдъхновител на проекта. Тя осъществи и администрира контакта с музикалната къща в Лондон, която притежава авторските права за Европа върху произведенията на Коул Портър, преводач е на музикалния текст и е изпълнителка на заглавната роля. За първи път в работата си видях истинска симбиоза между режисьор, хореограф, диригент и художник. Всеки беше готов да отстъпи от изначалната си идея в името на градивното, а общите решения и корекции само подобряваха резултата, като едновременно с това все повече и повече мотивираха всички участници. От саркастичните усмивки в първите дни на репетициите, най-малкото заради претенцията от „голямата хапка“ на жанра и липсата на достатъчна рутина у бургаския оперен ансамбъл в стилистиката на голямата „мюзикълна“ форма, бях свидетел на небивал ентусиазъм около премиерата и в последвалите спектакли. Той ни съпътстваше и на представлението в Народния театър в София.

Не бих искал да звуча като крайна инстанция и да давам оценка за всеки един от членовете на постановъчния екип, но впечатленията ми са превъзходни, а и резултатът сам говори за високото им ниво. Може би, ако трябва да коментирам своя комфорт по отношение пластичното изграждане на образа, бих искал да изразя огромното си удоволствие от работата с режисьора г-н Текелиев и от дълго чаканата ми творческа среща с Желка Табакова. И двамата се проявиха като забележителни майстори в работата си и истински познавачи на спецификата на пластично-пространствената изразност в музикално-сценичните жанрове!

Напоследък имах доста участия в камерни вокални концерти, които са нещо ново за моята практика. Установих, че дори и в тази чисто певческа изява, актьорският „компонент“ е решаващ, но в името на „комплекса“ от качества. Фактически „чисто вокализиране“ пред публика, не съществува. Ако става въпрос за това да принуждават певеца да играе единствено говорни роли или драматичния актьор да изпълнява непостижими за уменията му вокални задачи, негативната реакция е преди всичко от публиката. Произведенията, които имам привилегията да играя по сцените в последните 25 години, не предполагат подобно неудовлетворение. Много отдавна осъзнах тази особеност на синтетичните жанрове и се научих, че удовлетворението в актьорската и певческата работа няма конкретно пропорционално измерение. Задачата винаги е и певческа, и актьорска. Важното за артиста е да работи онова, за което се чувства способен, както и да разкодира обективно реакциите на публиката. Стига да ги има, разбира се.

Забелязахте ли разлика в отзвука на публиката в София и в Бургас?

Всяка публика е различна и е интересно да изследваш реакциите й, съобразно разликата в познаването традициите на съответния жанр. Не трябва да се подценява нивото и подготвеността на публиката, защото тя е нашият пряк адресат и реален коректив. В началото на представлението в София публика беше по-пестелива в реакциите си от бургаската, която ни дари със сърдечен отклик още от първите сцени, но финалното одобрение беше еквивалентно.

Работили сте по много заглавия, кое от кое по-големи и по-респектиращи. На какво ви научи мюзикъла „Целуни ме, Кейт“?