Първата книга на Ирен Петрова, „Процеп към Париж“ (2016 г., изд. „Скалино“), се обръща още със заглавието си към Париж. Заглавието подсказва пресичанията на градските далечини с преките на стихотворенията и загатва за препратките, по чиито улици вървят героите. Като през процеп се надниква в живота на Томаш, на Мередит, на Мелиса и др. През наблюденията върху житейските ескизи на даден герой, бил той и алтер его, се навлиза в неизявените сюжети на познатите територии на чувствата и на пожеланите хоризонти на мисълта. През поетизираните истории книгата предава усещането за движение, за игра с времето, за проследяване на живота по оста на неговата емоционална събитийност, извлечена от очертанията на дневниковата му прозаичност.
Картографска репродукция на Париж не може и да бъде търсена в стихосбирката. Но градът хвърля своята сянка, спомага изкуство и бит да се срещнат, за да се разплете нишката от кълбото на един или друг герой, за да се развържат възлите на преживяното или на съпреживяното. Париж напомня на постановъчен остров, към който плават историите, към който се насочва и техният смисъл. Градът от стихосбирката сякаш помни и наподобява своя многолик образ от различни произведения на изкуството: Париж от прозата на Маргьорит Дюрас, от лириката на Пол Верлен, от платната на Гюстав Кайбот и Едгар Дега. Още в първото стихотворение, парижкото характеризира и преобръщането и преобличането, карнавалното и театралното – вменени като присъщи на света:
„целият свят е Мулен Руж
всичко лично е по витрините
на всеки ъгъл се танцува кан-кан
падат дрехи
градовете светят в червено.“
В кабарето идентичността е разколебана, на показ е всичко съкровено, куртизанки танцуват и опиянени от техния безкраен танц, потъваме в заслепяващата светлина на забравата. В същото време танцувалното като докосване до мига, музиката на момента в отделни произведения са в съзвучие със състоянието на спомняне:
„Миналото ми звъни
в малките часове на нощта…“
„Идваме от миналото.
Вървим по Риволи….“
По пътя, в танца на живота, наблюдаван от различни ъгли, игран като за пред публика, часовете никога не са еднакво кратки или еднакво дълги. Разтяганията и свиванията зависят от възприятията, от преживяването. Показателно е, че Ирен Петрова избира именно езика на танца за премиерата на стихосбирката – за да я изговори, разкаже и изиграе.
А през циклите и техните имена, взети от отделни стихотворения, „Процеп към Париж“ разказва за напластяванията на ежедневието, от които извличаме опита и знанието, за които си спомняме понякога и през близостта на емоционалния им отзвук:
„Обръщам се назад и се питам
кога се чувствах жива
през тялото ми преминават стари усещания
отпреди пет-шест лета
бях ги забравила а днес
се завръщат от гробницата…“
Освен „протягането на времето“ (между оглеждането в миналото или вглеждането в другия) друга основна тема, в корените на стихосбирката, е писането, възприето като естествено продължение на цъфтежите на въображението, но и като мотив за вникване под кората на действителността. Страниците служат за сцена, от която Петрова, участвала в няколко международни фестивала с Театър-лаборатория „Алма Алтер“, призовава да бъде разпозната нейната лирическа героиня – която си спомня, която мечтае, което пише, която се влюбва. Любовта, както и писането, попадат под прожектора на „Процеп към Париж“ като носещи удовлетвореност и задоволство, като изпълващи кабаретния свят със смисъл.
Влюбването преминава през „мога да те измислям дълго“ до:
„Прочетох те в книгата,
която пиша…“
Заличават се следите между думите и чувствата – по пътя към стиха. Биографията изчезва като минувач по булевардите на влюбването. Зародилата се любов пренебрегва социалните знаци, излиза от водите на конкретните ситуации, преплува разстоянията до Париж или се удавя във вълните, теглена от „подводни ръце“. Мястото се превръща в кабаретен декор и за онези, които „нищо че не бяха в Париж“, тъй като всеки „си има свой Ньовер“ – град, в който се е влюбил, в който е вкусил от плодовете на любовта, в който е загубил любовта, за да останат „само сладкият спомен“ и белезите.
В „Процеп към Париж“ сладостта понякога отстъпва на горчивината, на меланхоличните елементи, на празнотата, на болката, на безсмислието, на кошмарния спомен, на неосъществеността, на тъмните краски, на безцветността. А цветовете преповтарят филмови сцени.
„Гледаш ме,
както се гледа „Сталкер“ или „Огледало“.
С безкрайно търпение,
с отвлеченост.
Меланхолно
се прибираш в себе си.
Думите губят своя смисъл.
Сега и ти си кадър,
който не потрепва.
Две филмови сцени
се сглобяват.
Черно-белият ми спектър
се размива в цветовете ти.“
Въпреки че стихосбирка разчита на широк емоционален спектър, тя може да бъде прочетена през метафората „две филмови сцени“ – през сцените на приемане и отблъскване, на изгубване и намиране, на загуба и откритие.
Последната сцена, видяна през процепа, събира всички истории, всички герои в едно – в общото ние. Със стихотворението „Париж“, последно в книгата, кабарето затваря врати. Спускат се завесите. Изчезват маските. Остава да живеем.
„трябваше да бъдем мъртви
за да оцелеем
направихме го
крадяхме рубини от труповете
и се посипвахме с тях
замаскирахме се
поглъщахме ужаса
за да не ни погълне той
това беше по новините
само преди час
сега го живеем.“
