снимка: Olof Johan Sodermark / wikipedia.org

Преди време, докато трябваше да пиша за любовното чувство у българските поети – модернисти, се бях зарекла да изчета всичко, претендиращо, че дава научно обяснение на любовта. Как се поражда любовта, в какво се изразява, защо се влюбваме и защо обичаме? „Свръхземните въпроси, които никой век не разреши, дълбаех ням.“ – както бе казал любимият Яворов в „Маска“…

 

Невъзможно е да се изчерпи всичко важно по темата, разбира се. Съвсем скоро осъзнах това. Спомням си обаче, че бях много развълнувана от един причудлив теоретичен труд, излязъл изпод перото на великия романист Стендал – най-обаятелния прелъстител и измамник сред писателите. Искам да разкажа повече за този човек, защото той е безспорен познавач на човешката душа и на страстите, които я владеят. Много се заинтригувах от книгата му, защото рядко се случва големите творци да са и добри теоретици едновременно. Във въпросната си книга, наречена „За любовта“, Стендал изпъкваше с любопитни разсъждения:

 

„В любовта да притежаваш, е нищо, а да се наслаждаваш, е всичко. Но какво е красотата? Това е една нова възможност да си доставим удоволствие. За всеки индивид удоволствията са различни и често противоположни; това много добре обяснява защо красивото за един е грозно за друг. За да открием същността на красотата, трябва да вникнем в природата на удоволствията, която е различна за всеки индивид. Всеки човек, ако се замисли, ще види, че има свой собствен идеал за красота. Красотата е само обещание за щастие.“

 

Стендал е специалист в любовта. Влюбвал се и разлюбвал много пъти. Човек с твърде богат житейски опит в интимната част, затова и неговите обобщения по темата имат голяма тежест. Още повече – Стендал пресъздава разбиранията си за любовта, любовното чувство и красотата от живота си директно в творчеството. Безсмъртните му произведения „Червено и черно“ и „Пармският манастир“ са сред най-великите творби на световната литература. В тях е втъкана страстта, гордостта и култа към наслаждението на Стендал. Той пише много увлекателно, образите му са убедителни и лесно оживяват пред очите на читателя. Това предполага успех и на бъдещите екранизации по негови произведения. Филмът „Червено и черно“ (1954 г.), с Жерар Филип в ролята на Жулиен Сорел, е сочен за един от шедьоврите на френското кино за всички времена.

 

Литературната критика определя Стендал за непрекъснато и отчаяно модерен писател. Така е, защото пребивава в безкрайно търсене на идентичността си. „Какъв съм бил аз? Какъв съм аз? Ще се затрудня много да отговоря.“

 

Това заявява в автобиографичната си книга, където пък се подвизава под името Анри Брюлар. Затова го наричат полушеговито „измамник“, защото сам не знае кой е, постоянно търси себе си и се преоткрива. Стендал е само един от 150-те творчески псевдонима на човека, известен и със светското си име Анри Мари Бейл. Френският писател, първият голям романист на XIX в., и създател на психологическия роман в европейската литература, е роден в Гренобъл – 1783 г.

 

„У Стендал има – твърди писателят Стефан Цвайг – едно първично желание да блъфира, да учудва, да се преобразява, да се крие. Той е свикнал да прикрива истинската си същност.“ Върху надгробната му плоча в Париж се мъдри името Ариго Бейл от Милано. Последвано е от кратко послание на латински: „Живя. Писа.“ Защо Милано ли? Това е любимият град на Анри / Ариго.

 

Стендал пише преди всичко за себе си, свиква с мисълта, че няма да добие слава приживе, затова слабо го вълнува хорското мнение. Има се за голям талант, който ще бъде оценен подобава едва след смъртта си, и то само от „малцина щастливци“. Оказва се прав, че ще получи късно признание, но то няма да дойде само от малцината щастливци, а от целия свят. Стендал е в захлас от своето его, което е основният му източник на вдъхновение. Затова специалистите го наричат „еготист“. Много рядко еготист и егоист значат едно и също. „Като безупречен егоист, в творчеството той мисли единствено за себе си и своето удоволствие.“ Нека знаем, че еготистът е по-скоро самовлюбен, отколкото себичен. Стендал изповядва, че животът е непрестанно преследване на щастието. Усвояване на трудното изкуство да се живее.

 

Еготистът Стендал е епикуреец. Той обича да си угажда и да се ласкае. Издига в култ сладострастието. Целта е да бъде прелъстен читателят му със забранения плод на похотта, скрит измежду стотици страници, пълни с тайни срещи, изпепеляващи любови и изневери.

 

„В известен смисъл всички големи писатели са били романтици на своето време. Необходима е смелост, за да бъдеш романтик, тъй като се налага да рискуваш.“ – заявява още Стендал. Воден от тази мисъл, той създава своя велик шедьовър „Червено и черно“.

 

Романтизмът у Стендал е творческият опит да се изрази действителността каквато е, а не каквото трябва да бъде. Той е сред най-прочутите писатели – романтици на времето си. Неговият романтизъм се изразява в отрицание на доминиращия тогава френски класицизъм. В класицизма красивото е красиво и не може да бъде друго, грозното винаги и за всеки е грозно, доброто – добро и т.н. В романтизма, така както го разбира Стендал, е тъкмо обратното. Както твърди в „За любовта“, възможно е пък различните хора да имат различни идеали за красота, по същия начин, по който и съществуват различни представи за удоволствие. Защото не можем всички да изпитваме удоволствие от едно и също, нали? Тогава красивото за един ще е грозно за друг. Пък и ако красивото е еднакво за всички – тогава би било твърде скучно…

 

Освен това Стендал разяснява, че не бива да не очакват от него да съди и наставлява героите си за прегрешенията им. „Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото?“ („Червено и черно“). Той се счита за правдив художник, а не за нравоучител.

 

Шедьовърът му „Червено и черно“ е увлекателен психологически роман за изгубените илюзии. Проследява шеметната и трагична история на горделивеца Жулиен Сорел, направил мечтаната кариера, но паднал в жертва на гибелна и страстна любов. Жулиен Сорел е сред най-ярките образи в световната литература. Който е чел романа, никога няма да забрави пламтящите бузи на Жулиен, нежните му черти и приведените големи черни очи. Тези незабравими очи, които в миг на унижение блясват в най-свирепа омраза и придават зъл вид на момичешки красивото му лице.

 

Кредото, което следва Стендал във великите си творби, е следното: „Романистът прилича на кучето на героя си.“ В тази си роля той е верен спътник на героите си, всичко вижда и чува благодарение на изострените си сетива. Но никога не осъжда и не порицава. „Аз съм наблюдател на човешкото сърце.“ (Стендал)

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This