Известен е заветът на владетеля на Стара Велика България кан Кубрат към синовете му. Ето какво е записано в историческите извори: „Около Меотидското езеро, по реката Куфис, се намира старата така наречена Велика България. Във времето на Константин, който умрял на запад, някой си, на име Кубрат, господар на тези племена, когато умрял оставил петима сина, на които завещал да не изоставят съвместното живеене, за да могат да запазят чрез взаимната си привързаност това, което е под тяхна власт. Те пренебрегнали бащиното си напътствие и в кратко време се разделили един от друг, като всеки един от тях откъснал една част от народа.“ (Патриарх Никифор).

За нас, българите, тази история е много повече от пореден поучителен разказ. В нея се свидетелства, че предците ни имат своята Велика страна, т.е. създавали са собствена държавност, преди още да се разпръснат и вследствие да се появи Дунавска България на Аспарух (681 г.). Днешна България води началото си от държава със същото име, намирала се някога „около Меотидското езеро, по река Куфис.“ (т.е. около Азовско море и река Кубан). Да разкажем малко повече за тази страна и нейните владетели, защото там някъде са корените на българщината, оттам ние водим началото си, именно там българите съзряваме политически.

Откъде черпим информация за съществуването на Стара Велика България и нейните владетели?

Главно от историческите извори: „Именника на българските владетели“, от хрониките на патриарх Никифор, на Теофан Изповедник и Йоан Никиуски, както и от известията на арменския географ Ананий Ширикаци и хазарския хаган Йосиф. Съкровището от Малая Перешчепина, съдържащо предмети и на кан Кубрат, от своя страна, дава представа за естетическите предпочитания на бащата на Аспарух.

Стара Велика България е нетрайно политическо обединение на степни племена от европейския югоизток, което враждува със съседните номадски империи – Аварския и Западнотюркския хаганат, а поддържа съюзни отношения с Византия. Появата на Велика България в началото на VII век е резултат от вътрешните сътресения и династическите междуособици в Западнотюркския хаганат, които завършват с политическата консолидация на прабългарите, живеещи дотогава в западната част на хаганата. Прабългарите се откъсват от властта на тюрките и създават свое княжество, покровителствано от Византия по линия и на това, че владетелите му са християни.          

Гостун е първият владетел на Стара Велика България. Наричан е „наместник“ или защото управлява наместо малолетния Курт (Кубрат), или защото е наместник на тюркския хаган в западните територии на хаганата. Ако е наместник на Кубрат – най-вероятно това е вуйчо му Органа. За него един китайски източник известява, че около 630 година „отделил от държавата (Западнотюркския хаганат) малко канство, а себе си обявил за върховен кан, от което велможите недоволстват.“ Тогава създаването на Стара Велика България следва да бъде отнасяно към началото на 30-те г. на VII в., като скоро след Органа владетел става навършилият пълнолетие Кубрат.

Йоан Никиуски съобщава, че Кубрат е „княз на хуните“ и племенник на Органа. „Този човек беше кръстен още в детството си и бе израсъл в императорския двор. Той завързал нечувана дружба с Ираклий, който го беше обсипал с благодеяния. И след смъртта му той остана от признателност привързан към децата и жена му Мартина. Със силата на светото и животворно кръщение, което той получи, победи всички варвари и езичници.“

Патриарх Никифор нарича Кубрат „господарят на уногондурите, племенник на Органа“. Владетелят на Стара Велика България сключва мир с византийския император Ираклий, като в замяна е удостоен с титлата патриций (давана единствено на християни). Освен на уногондурите, Кубрат е господар и на котрагите (кутригури), „които са също техни единоплеменници“. Знаем за съществуването на различни прабългарски племена: купи булгар, кучи булгар, оногхонтор булгар и чдар булгар. (Ананий Ширикаци). „Оногхонтор булгар“ у Ширикаци – това са уногондурите, за които пише патриарх Никифор.

Стара Велика България има смъртен враг в лицето на хазарите. Хазарите са родственици на прабългарите и техни основни конкуренти за тюркското наследство в европейските степи. След смъртта на Кубрат, както знаем, синовете си поделят бащиното наследство, вместо да го умножат и да останат единни, а това води до гибелта на Стара Велика България. За кратко властта преминава в ръцете на най-големия син Батбаян (според „Именника“ Безмер, управлявал три години). Това не попречва на хазарите бързо да превземат Стара Велика България. „И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега. Исперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верени алем. / Тервел 21 години. Родът му Дуло, а неговата година теку читем.“ („Именника…“)

В писмо до испанския равин Хасдай владетелят на хазарите от X в. Йосиф разказва, че неговите прадеди са водили война след война с много народи. „В страната, в която аз живея, преди са живели в-н н-тр (т.е. българите). Нашите предци хазари воювали с тях. В-н-н-тр (българите) били толкова многочислени, както е пясъкът в морето… Те оставили своята страна и побягнали, а те (хазарите) ги преследвали, докато ги настигнали до реката по име Дуна. До ден-днешен те са разположени по реката Дуна, в близост до Кустандина (= Цариград), а хазарите им завладели страната и я владеят до ден-днешен.“

Към материалната култура на Стара Велика България следва да бъдат причислени част от предметите на съкровището от Малая Перешчепина. Особено това се отнася за трите златни пръстена, съдържащи монограми на гръцки. Изследователите четат върху тях посвещенията: „на Кубрат“, „на патриция Кубрат“ „бат Органа патриция“. На патриция Кубрат принадлежи и златна катарама от съкровището с накрайник на колан, както и сребърно блюдо с изобразен на него кръст. Тези предмети най-вероятно са подаръци от византийския император Ираклий (610 – 641 г.), чийто добър приятел е бил патрицият Кубрат.

Съществуването на Стара Велика България е повратен момент в българската история. Поставя се началото на българската политическа самостоятелност, чиято древност буди и до днес гордостта и почитанието на достойните наследници.