В резултат на Руско-турската освободителна война и последвалия Берлински конгрес, България възстановява мястото си на политическата карта на света. Великите сили вземат решение, драстично да занижат справедливите претенции за обединение на българския народ в етническите му граници, каквито вече са начертани с провъзгласяването на Сан Стефанска България на 3-ти март 1878 г, а по-рано и с признаването на Българската екзархия (1870 г.).
Паметни са думите на домакина на Берлинския конгрес, „Железния канцлер“ Ото фон Бисмарк: ,Ние, господа, не сме се събрали тук да се съвещаваме за щастието на българите, а за да осигурим мира в Европа“. Мирът бил осигурен, а от територията на Княжество България били отнети Нишко и Пиротско (в полза на Сърбия), Северна Добруджа (в полза на Румъния), а Южна България била обособена като османска провинция със специален статут под името Източна Румелия.
За да започне модерното си съществуване една държава във втората половина на XIX в., необходимо било да се провъзгласи национална конституция (основния закон на страната). Българите имали щастието напълно сами, на свиканото специално за случая Учредително събрание, да обсъдят и да гласуват своята конституция, за разлика от другите балкански страни. В резултат, както пише Любомир Владикин, „малцина, дори между специалистите в чужбина, знаят, че нашата Конституция, когато бе създадена в 1879 г., беше най-демократичната в света.“
Това изключително постижение на българските законотворци се дължи най-вече на т.нар. „партия на младите“ в Учредителното събрание, която се опълчва на консерватизма и назадничавостта на „старите“. Като много добър оратор и пламенен полемист се отличава съвсем младият тогава Петко Каравелов. Помнят се саркастичните му думи спрямо едно от предложенията на „старите“ на събранието: „Те искат конституция, в която да вее нещо (да има „консервативни веяния“), с други думи, искат вятърничава конституция.“ Накрая младите печелят битките по основните спорни въпроси, и на 16-ти април 1879 г. е приета Първата българска конституция – Търновската.
Малко по-рано, на 3-ти април 1879 г., е решен друг ключов въпрос, касаещ политическия живот в Княжество България. За столица на страната е избран град София. Предложението, именно София да изпълнява тази важна административна функция, било направено от шуменския депутат Тодор Джебаров. В подкрепа на избора на София депутатът Драган Цанков казва: „Ние имаме две столици: Търново – историческа и София – правителствена. Затова аз предлагам и занапред София да си остане резиденцията на княза, а в Търново да става неговата коронация.“
Драган Цанков, министър-председател на България, почетен член на Българското книжовно дружество
С популярност и до днес се ползва мнението на проф. Марин Дринов, което изказва относно предимствата на София. Той, като руски поданик, нямал право на участие в събранието, но думите му имали голяма тежест – неслучайно бил завеждащ Отдела за народното просвещение и духовните дела (Министерството на културата) през Временното руско управление. Аргументите на Дринов относно София са от практическо съображение: „Столицата трябва да бъде възможно по-близо до останалите вън от княжеството български провинции Тракия и Македония. Като се има предвид, че… ще дойде ден, когато тия провинции ще влязат в пределите на българската държава.“ Тъй като София била точно в средата на българското етническо землище, сред интелектуалните среди битувал възгледът, че тя е най-удачният избор.
Подобно мнение в защита на избора на София за столица изказва и друг министър на българското просвещение (1881 – 1882 г.), Константин Иречек: „Най-сгодния за това (да е столица на Княжеството) е градът София (Средец), разположен в прекрасна зелена долина между исполините Витоша, Рила и Балкана, на място, гдето наскоро ще се срещнат четири важни железници, тъкмо в средата на българските земи – 38 мили далеч от Охридското езеро, 49 мили от Черно море при Бургас, 19 мили от Дунава при Лом и 22 мили от турската граница в Родопа.“
В момента на провъзгласяването му за столица, София наброява около 20 хил. жители. Националното преброяване от 1-ви март 1881 г., показва, че най-голям град в Княжество България е Русе, с население около 26 хил. души, втори е Варна – 24,5 хил., трети е Шумен – 23 хил. и четвърти – София.
Най-любопитните описания на столичния живот от ранния му период си остават тези на Константин Иречек. „Към 8 часа бяхме в София. Много лампи. Очакване. Селски къщички. Вацов, Вазов и ханджията казваха, че е само голямо село, само голяма Берковица. Виждам само малки ориенталски бараки и грозно кални улици.
Първи впечатления от София: крива улица с дървета, отстрани отворени ориенталски дюкянчета, ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село! Най-после открит площад. Наляво едноетажна къща с 16 прозореца на фасадата и стража на входа. Това трябва да е дворецът.“
Интересни сведения дава и бъдещият дипломат Петър Нейков за периода от 90-те години на XIX в. „В детските ми очи София не беше град или поне това, което бях свикнал да разбирам под името град. Пред моя роден град Браила, дори и пред Свищов, София ми правеше впечатление на нещо зародишно, разхвърляно, хаотично. За тогавашните условия Браила беше образцов град; Свищов, при липса на градски образ, имаше поне граждани, свикнали да живеят по градски. София не беше град и още нямаше истински граждани. София тогава беше селище на провинциалисти, които шопееха, и на шопи, които гражданееха.“
След Освобождението в кратък срок столицата придобила европейски облик. Иван Вазов описва в спомените си впечатленията си за София от 1880 г. „Запълнена с еврейски и български къщи, които се притискат между криви вонещи улички и кьор-сокаци, едно отвратително гето, което само след 10 години брадвата на тогавашния кмет Д. Петков трябваше да измете“. Под София от онова време се разбирало само кварталът около площад „Света Неделя“. Бързото разрастване на града се съпроводило с появата на европейски по вид магазини и ресторанти. „Ужасната кал“, от която постоянно се оплакват посетителите, изчезнала с павирането на улиците. През 1900 г. започнала градската електрификация. На следващата година в движение бил пуснат първият градски трамвай.
В периода 1908 – 1913 г. по проект на архитектите Петко Момчилов и Йордан Миланов в центъра на София, вдясно от Баня баши джамия, е изградена Централна минерална баня. Тя е имала много съвременен за времето си вид, строена е в модния за края на XIX и началото на XX в., стил „сецесион“. В орнаментиката на сградата обаче има и типични за източното православие елементи, дело на прочутия български художник декоратор Харалампи Тачев.
Софийска минерална баня
Друга важна сграда от периода след Освобождението, паметник на културата от национално значение днес, е храм-паметник „Св. Александър Невски“. Решение за неговото построяване е взето на Учредителното събрание в Търново. Той е катедрален храм на Софийската епархия, по-късно и на българския патриарх. Представлява петкорабна кръстокуполна базилика в неовизантийски стил, в т.нар., „руски северен ампир“. На западната му фасада е вградена мозаечна икона на покровителя на храма св. Александър Невски. Строежът е финансиран от волни народни пожертвувания с общ размер 1,9 млн. лева. На 3-ти март 1882 г. тържествено е положен първия камък от строежа. Окончателният строителен проект е изготвен през 1898 г. от проф. Александър Померанцев. Завършен е в рамките на 8 г., между 1904 и 1912 г., а храмът бива осветен на 24-ти август 1924 г.
Храм-паметникът „Св. Александър Невски“
Друга интересна сграда в района на столицата е Царският дворец „Врана“. Построен в красив парк югоизточно от града върху 950 дка площ. Имението е създадено още 1899 г. върху стария османски чифлик „Чардаклия“, който след поредица сделки става собственост на княз Фердинанд. През 1903 – 1904 г. в княжеското имение се построява ловна вила, наричана още Царската вила, вероятно по проект на известния архитект Георги Фингов.
От 1903 г. е построен и т.нар. „Стар дворец“, който представлява двуетажна сграда в модния за времето стил сецесион, съчетан с български възрожденски традиции. В периода 1909 – 1912 г. е построен и „Новият дворец“ към имението. Той е проектиран от арх. Никола Лозанов. Изпълнен в традиционен български стил, комбиниран със сецесионни и неовизантийски елементи.
Освен Централна градска баня, архитектите Петко Момчилов и Йордан Миланов проектират заедно сградата на Александровска болница (1884 г.). Тя е първата болница в София. Създадена е още 1879 г. под името Софийска първостепенна болница, като се е намирала на мястото, където впоследствие ще се изгради мавзолеят на княз Александър I Батенберг. Тъй като Софийска община отпуска нов, по-голям терен за болницата, тя е преместена, разширена и преименувана на Александровска, по името на княз Александър I.
През 1897 г. е построен мавзолея на княз Александър I Батенберг, а на 3-ти януари 1898 г. в него са положени тленните останки на първия български владетел на свободна България. Сградата е проектирана от швейцарския архитект Херман Майер, а интериора ѝ е украсен от Харалампи Тачев.
Мавзолеят на княз Александър I Батенберг
През 1908 г. в България е открит първия киносалон, на булевард „Мария Луиза“ в сградата на „Модерен театър“. Това е паметно събитие за страната, защото този киносалон е едва втория за времето си в Европа.
На булевард „Мария Луиза“, срещу джамията „Баня баши“, е изграден градския покрит пазар – Софийските градски хали. Планът му е изготвен от французина Леон Буржоа и архитект Наум Торбов. В статия от 1911 г. по случай откриването на зданието, списание „Съвременна илюстрация“ пише: „Софийското покрито тържище е една огромна монументална сграда, построена само от камък и желязо, и смело можем да кажем, че както по външния си изглед, така и по своите размери и по модерното си вътрешно разпределение то съперничи и дори надминава много европейски тържища от тоя род“. Халите са част от архитектурен ансамбъл, включващ площад „Бански“, булевард „Мария Луиза“ и улица „Пиротска“.
Град София напълно оправдава девиза от герба си: „Расте, но не старее“. Град, известен на света още от римско време, загубил значението си през вековете, но събуден за нов живот и модернизация със създаването на Третата българска държава. За няколко десетилетия след Освобождението София се сдобива с доста на брой модерни архитектурни постройки, с което се нарежда сред развитите европейски градове, напълно отърсил се от доскорошния си ориенталски облик.
