„Слънце изгрява“ на Хемингуей – изгубеното поколение от ерата на джаза

През годините след Първата световна война настъпват съществени промени. Щатите се превръщат в глобален лидер номер едно. Това лидерство има своите измерения и в сферата на културата. Изкуството става стока. Надарените американски писатели забогатяват неимоверно. Литературата ги прави известни като кинозвезди. Започва ерата на джаза. Нейните символи са младите, умни и красиви творци. Те са влюбени в блясъка и забавленията. На кориците са на всяко списание. Най-известните от тях са Ърнест Хемингуей и Франсис Скот Фицджералд.

Доайенът на поколението е Хемингуей, докато Фицджералд е глашатай на новото време. Авторът на „Великият Гетсби“ Франсис Скот Фицджералд пише: „Беше ера на чудеса, беше ера на изкуство, беше ера на крайности!“

„Бяхме станали най-могъщата нация. Кой можеше да ни повелява вече кое е модно и кое забавно? По пътя си към порядъчността думата джаз в началото е означавала секс, после танц и чак тогава музика. Тя се свързва смислово с представата за едно състояние на нервна възбуда. Културата следва парите и никакви естетски изящества няма да ѝ попречат да смени престола си.“

Въпреки че „културата следва парите“, старомодната следвоенна Европа не спира да привлича американските „млади лъвчета“ от „ерата на джаза“. Къщата на улица „Фльорюс“ № 27 в Париж е техен притегателен център. Там в салона на покровителката на модерното изкуство Гъртруд Стайн се събират настоящите и бъдещи величия на американската литература. Редовните посетители са Хемингуей, Фицджералд и Джон Дос Пасос, поетите Томас С. Елиът, Езра Паунд, Харт Крейн и Арчибалд Маклийш. Компания им правят европейски художници – модернисти от ранга на Пикасо, Брак и Матис.

Веднъж Гъртруд Стайн се обръща към гостуващите ѝ млади американци с думите: „Всички вие сте изгубено поколение!“. Това се превръща в крилата фраза. Тя описва с клинична точност безвремието, в което пребивават доскорошните участници в кървавата Световна война. Завърнали се от фронта, твърде млади, но преживели какви ли не ужаси, на бърза ръка те се превръщат в успешни личности.

Гъртруд Стайн в студиото си в Париж и нейният портрет рисуван от Пабло Пикасо

Групата приятели в Испания, които вдъхновяват написването на новелата “Слънцето изгрява” 

Почва да го пише на своя 26-ти рожден, като го приключва за няколко седмици, след това го оставя „да отлежи“ и значително го „окастря“. Излиза година по-късно. Хемингуей е известен с това, че пише много бързо. Стилът му е телеграфичен, школуван в първите следвоенни години, когато младежът работи като кореспондент на вестник. Негово е твърдението: „Прозата е архитектура, а не декоративно изкуство и епохата на барока свърши.“ С това оправдава ненавистта си към натруфения и декоративен стил.

Хемингуей страни от всяка излишна дума в текстовете си. Обяснява го със своята „теория за айсберга“. „Величието, с което плува айсбергът, се дължи на това, че само една осма от него е над водата и се вижда. Внушителен го правят онези седем осми, които не се виждат.“ На пръв поглед стилът на Хемингуей е делничен, описанията му често са безинтересни, но всичко това е за камуфлаж. Под него се крие съвсем различна, символна поетика на изказа („седемте осми на айсберга“), която трябва да се предусети и разгадае. „Можеш да пропуснеш много от това, за което пишеш, при условие, че знаеш пропуснатото и тогава читателят ще го почувства, макар то да е пропуснато.“ (Хемингуей)

Такава творба – „айсберг“, в която има много „пропуснато“ за почувстване, е „Слънце изгрява“ на Хемингуей. Мотото ѝ са думите на Гъртруд Стайн: „Всички вие сте изгубено поколение.“ Разказва се за група млади творци, които не могат да намерят мястото си в заобикалящия ги свят. Те имат финансовата сигурност безспирно да обикалят по барове и ресторанти, където да се напиват до безпаметност. На сутринта, когато „слънце изгрява“, всичко започва отначало. Без цел и посока.

Героите се местят от град в град на лов за приключения. Ходят на риболов в Баския, Испания, на корида с бикове в Памплона, но местожителството им е в Париж. Те са млади американски писатели, потърсили творческо вдъхновение от Латинския квартал на френската столица. Нищо творческо и вдъхновяващо обаче не им се случва там. Отношенията помежду им никак не са ласкави: „Ти си безотечественик! Нямаш корени! Станал си маниерен! Изкуствените европейски норми са те погубили! Пиянството ще те доведе до гроба! Сексът е идея фикс за теб. Само говориш, а не работиш. Защото си безотечественик, ясно ли ти е? Висиш по кафенетата.“

Героите са докрай порочни. В тяхната компания има една много красива жена – англичанката Брет, в която всички уж са влюбени. Порочността им обаче е толкова голяма, че те не са способни на истинска любов. Не са способни на никакво обвързване, увлечението им по Брет е само декларативно. И когато в компанията се появява някой, който наистина се влюбва в Брет и е готов на всичко в името на любовта си – останалите се настройват срещу него и го намразват.

Американският евреин Робърт Коен е единствената стойностна личност в романа, способна на нещо истинско, на фона на целия фалш. Коен е това, което авторът, говорещ от името на героя си Джейк, иска да бъде. Иска, но не може, поради поквареността си. Защото и авторът е част от онова „изгубено поколение“, което няма цел пред себе си, не знае защо да живее, нито защо да умре. Знаков е финалът на романа: „Джейк, Джейк – каза Брет – колко хубаво можеше да ни е заедно!“ Романът „Слънце изгрява“ излъчва безнадеждност, следствие от обществения фалш и поквара.

В по-зрелите си години Хемингуей показва съпричастност към достойни каузи. По време на Гражданската война в Испания се изявява като защитник на слабите и онеправданите. Тогава по друг начин възприема ролята си на голям писател. Но тогава вече, с ерата на джаза, е свършено. „Изгубеното поколение“ на Америка преоткрива стойностното в себе си и намира своето място в света.