снимка: delo.si

Алеш Дебеляк е роден в Любляна – Словения (1961 – 2016 г.). Следва философия и сравнително литературознание в Люблянския университет. В САЩ защитава дисертация по социология на културата. Има 8 поетични и 14 есеистични книги. Поезията му, поне за мен, представлява кратки подвижни картини, които очароват със своята искреност и точност в детайла. Но онзи детайл, който е отвъд материалното, който прихваща мига и изтръгва от него целия психоемоционален заден план, присъстващ в пространството зад наблюдаваните обекти и действия.

 

Следните стихотворения са от включените в българското издание на книгата „Край на носталгията“.

 

 

***

 

На сутринта, когато всеки от нас е с по-малко захар в кръвта.
На сутринта, когато белият ден облива стъклото на прозореца.
На сутринта, когато дрямката преминава в зенит. И приливът
е твърде скоро. Тогава идва отчаянието от жарта на спомена.

 

И моето утро е чудо. Все пак нали и аз съм плът и кръв. –
Завивката излъчва пара. Мигът на будене е ясен предварително.
Като останалите части на деня. Артериите се изпълват. Хоризонтът
потръпва от очакване. Изобщо не бих говорил тук сега за символи.

 

Не им е времето. Сега бих искал болезнените думи да избегна
еднакво топли и от тази, и от другата страна.
Еднакво светещи – по-хладно от звезди, дамгосани на мозъчна кора.
Еднакво ярки като следи от Златен век и като този стих.

 

 

***

 

Тук е същото, както и там. Без разлика. Смъртта те
прави вечност. Кух сън, където се изгубва
името. Чекмеджетата на спалнята са отворени.
Под краката на приятелите – сняг. Аз имам чувството,

 

че от последния подпис на предсмъртното писмо
изниква пеликан. И цялото небе за миг изчезва
в крилете му. Освен ако това не е отблясък безразличие
в зениците на хората, надвесени над мъртвия. Ах, бих мълчал,

 

не бих обелил дума. Бих се превърнал в пепелта, която близките
отнасят в домовете си. И все пак: при всяка смърт умира
абсолютно всичко. Какво да изброявам, всеки знае.
Приключвам тук. След песента ми – облак, вятър, нищо.

 

#бюлетин

#поезията днес

Ангели, близки роднини

 

В Памет на Марк Шагал

 

Как няма капчица възторг или тъга
по лицата на мъжете и жените,
как се възражда ореолът над главите
в моментите на бавно примиряване,
съдбата им по темето ни пари,
и как летят в най-хубавите дрехи
над приказни изгубени села, и как
изскачат от чувалите с брашно
и от притихналото пурпурно небе,
а пленникът на сенките едва ги следва
през дюните и в изоставените къщи,
и в оня древен ритуал, след който
ще трябва вместо лудите свидетели
да пази тайната за призрачните им тела,
за полета им по платното между рамката,
така красиви и безкрайно тъжни, и след
зрънцата пясък на часовника как пърхат
с пелерини над главите ни, когато под
петите си усетим невинно скърцане
на връщане към къщи, без те да забележат
по лицата ни как няма капчица възторг
или тъга, понеже е отказан всеки плач
и е забравено спасението на сълзите.

 

Пред буря

 

Руската хрътка зад вратата спря да лае. Късове от лед
пълзят в коритото. Играчката е счупена на части и няма как
Часовникар да я оправи. Ръжда покрива меча. Самодивите хриптят
на кея. А реката ги подмамва и старата калугерка на двора

 

опипва синята мъгла с плашливи пръсти. По пътя към дома
внезапно спираш, угасяш слабото сияние отвътре. За кратко
чучулига се обажда. После нищо. Изпарява се над мястото,
измъчвано от чувството, че недостатъчни са клетвите и митовете.

 

Ти ли, стъпвалият по водите на Йордан, сега трепериш върху гербовете
на фасадите? Не слушаш вече източната литургия, която
утешава чужденците, а тебе натоварва. Потреперват устата ти, когато

 

преминаваш край гробницата на тиранина, чиито потомци неведнъж
при камъка ще идват. Нощес пред нея като мъртва стража млада майка
детето си оплаква, но не знае, че може само в сън да е потънало.

 

 

Превод: Людмила Миндова

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This