В българските литературни среди след Освобождението нахлува с гръм и трясък един никому неизвестен младеж. Той не търси своето място сред големите – у него липсва Яворовата първоначална плахост. Той не прекрачва прага, за да се настани в обществото на литературните големци, а направо нахълтва сред тях със скандалните си обноски. Дързък и обаятелен, Кирил Христов в никакъв случай не е шут. Той е с благороден вид: наричат го д’Артанян, напомня едновременно на Дон Кихот и на Казанова.
Той не забавлява големците, а сам се забавлява за тяхна сметка. Винаги на ръба на скандала или отвъд него. Неговият близък Н. Данчев няма да забрави какво отговаря Кирил на въпрос от анкетата при Иван Шишманов, приютен вече сред елитното общество на България.
„Особено впечатление ми направиха отговорите на К. Христова. Между тях отговорът на въпроса: „Кой е любимият ви цвят?“, гласеше: „Цветът, който се явява на страните на младото момиче, засрамено от първите любовни думи.“ И наистина, на Кирил Христов никъде и никога не липсва женската компания, той има самочувствието на често обгрижван от дамски ласки мъж.
Дипломатът Петър Нейков пък си спомня друг един епизод от живота на столичния хайлайф с участието на К. Христов – сбирка на интелектуалци у дома на един млад художник. „А на една закачка, която му подхвърли художникът домакин, Кирил отвърна високомерно:
– Ти трябва да знаеш, че истинският лирик е почти винаги роден любовник.“
Бързата известност е с опияняващо въздействие върху така младия мъж. Кирил Христов полита на крилете на вдъхновението и не спира да лети високо над плебейските души наоколо.
„Прости мъртвило, роден край, прости!
Пред мене нов живот се днес открива,
с нов трепет се сърцето ми опива,
и моят дух неудържим лети
към щастие – към бури и вълнения?
Пиян съм аз от мойте младини!
Тъй хубаво е всичко окол мене!
Жени и вино! Вино и жени!“ (първата строфа от стихотворението му „Вино и жени“)
„К. Христов познаваха вече всички, за него говореха, пишеха; удивляваха се на таланта му, подражаваха му; а д-р Кръстев заяви: „Ако К. Христов успее и в по-големи, в органически произведения да съхрани същия живот, особено ако бъде способен да превърне своя огън в жизнетворна мощ, българската критика с гордост ще поздрави в него най-мощния поетически талант и най-великия между живите и угасналите български лирици.“ Такова признание от крайно взискателния д-р Кръстев значи много.
Н. Г. Данчов обобщава: „Аз не зная друг наш поет да е възлизал тъй стремително нагоре и да е завладявал тъй бързо и без изключение сърцата на всички. В какво собствено беше неговата сила – във виртуозността на стиха ми ли, в жаждата му за живот ли, в стихийността на чувството му ли? Или в поетичността, или в новото и смело говорене за любовта, или за искреността? Може би той обединяваше всички тези качества? Аз не зная… Но той царуваше в онези години над нас.“
Веднъж приет във висшето общество и харесван заради таланта си, Христов бързо и обсебващо започва да се налага със силния си характер. Но порядъчните хора не биха допуснали дръзкият младеж да ги подчини на циничните си обноски току-тъй.
„Външните му преобразувания не бяха по-изненадващи от промените, които ставаха в духовния му мир и в насоките на поетическото му въображения. С ловкостта на актьор той приспособяваше и външния си вид към най-разнородни свои хрумвания.
През първите години на века – по-точно между 1903 – 1908 г. – със завоевателната си осанка и с дългите си самоуверени стъпки, както и с брадичката си по кройка от седемнадесетото столетие той имаше нещо мускетарско. Дори някои го наричаха д’ Артанян и прякорът беше доста сполучлив. Шпага му липсваше, но той умееше да размахва перото си като шпага.
Години на буйна и бурна младост, пълни с любовни приключения, повече с чувствени пориви, отколкото с нежност и привързаност. Ожени се, но и женитбата не го укроти. Явно, на Кирил липсваха качествата на съпруг и домакин.“ (Петър Нейков)
Константин Константинов има подобни наблюдения за Кирил: „Той идеше с буйната дързост на една младост, която възвестяваше гръмогласно своето право на всички земни радости, на всички въжделения – възвишени и греховни – на всички страсти, отредени на плътта, и всичко това изразено с непозната дотогава искреност, която не искаше да знае за еснафския морал.“
„Но оная черта, която най-много биеше на очи в неговия характер, в неговите думи, това беше непоколебимата му самоувереност в своите литературни и естетически схващания, които той защитаваше с пламък. Беше упорит, раздразнителен, свадлив дори. Всичко това издаваше у него борческа, неспокойна и бурна душа.“ – характеризира го Иван Карановски.
За любовните истории на Кирил Христов пък винаги е малко неприлично да се говори. Във време на все още силни родови връзки и властващи патриархални нрави, Христов е същински паднал ангел – изкусител за жените. Обичал да казва: „Когато видя някоя хубава жена, първата ми мисъл е: не е ли грехота да бъде тя само на едного? И то на някой глупец?“
В живота си той преживява всичките любовни приключения: женитби, разводи, връзка с по-възрастна от него омъжена жена, която го покровителства материално, връзка със скандално по-млада от него жена, за която се жени и която е с него до последния му дъх…
Както и да е, Кирил Христов остава за нас, неговите читатели, животрептящ с литературното наследство на най-ранната си младост – стихотворенията. „На младини – казва той – бях писал, че който иска да знае какъв съм, нека прочете името ми, Кирил, отзад напред. Тогава бях действително лириК.“
Един голям любовник и поет, който никога не остарява. Вечното разглезено дете.
