Интервю с Димитър Узунов – Париж
Димитър Узунов е директор и ръководител на театрална трупа наречена „Фамий Мунди“ или в превод „Фамилия Мунди“. Успял да създаде и ръководи трупата приобщавайки хора, дошли от почти всяко кътче на планетата, Димитър ще ни разкаже повече за себе си, за трупата, любовта към театъра и българската нотка в сърцето на Париж.
Кой е Димитър Узунов? Разкажи ни за себе си, творческите ти проекти и любовта към театъра?
Роден съм преди 36 години във Враца, по-скоро по стечение на обстоятелствата, тъй като и двамата ми родители са отрасли в София. Като малък обичах да чета и едни от любимите ми книги бяха приключенските и тези, които те срещаха с други култури и те пренасяха на далечни места. Едно от най-вълнуващите събития в моя живот бе първото ми пътуване зад граница, в зимата на 90-та или 91-ва година. Натоварени в трабантчето на един колега на баща ми, направихме една екскурзия – авантюра, в близката до България част на Сърбия (тогава Югославия). По причини, които не помня добре, първия път не ни пуснаха да минем през границата и ние натъжени се върнахме в София. На следващата сутрин обаче всичко мина добре. И така за пръв път усетих неописуемото чувство да се гмурнеш в една различна, макар и не толкова далечна до нашата, българска култура. Сякаш се родих отново.
Някъде горе-долу по това време станах ученик в Националната Природо-Математическа Гимназия в София. Баща ми ми оказваше огромен натиск да уча математика, която, въпреки че не харесвах особено, по някакви необясними причини ми се отдаваше. Направихме някакъв компромис, записах се в НПМГ, но специалност „Науки за земята“, тъй като се надявах този профил да ме свърже с бленуваните от мен чужди страни, култури и хора. Престоят ми там беше по-скоро разочароващ. Намерих съвсем малко от това, което търсех. Наблягаше се предимно на физическата география и различни направления на геологията. Учех точно толкова, колкото да мина следващата година. Доколкото помня, отличник бях единствено по социално-икономическа география при Димо Кирилов (дългогодишен участник и няколко пъти победител в телевизионното предаване „Минута е много“) и по история. Ако не се лъжа завърших с най-слаб успех в целия випуск. Малко по инерция и за да избегна казармата записах да уча „Геология“ в СУ. Първите години продължавах да го карам по познатата система, учех точно толкова, колкото да мина в следващата година.
Някъде по това време открих театъра или по-скоро преоткрих. Почти през целия си активен живот баща ми прекара в НДК и така от малък имах достъп, често безплатен, до големи културни събития. Смених набързо няколко младежки аматьорски трупи, за да стигна до трупата към Студентския дом в София. Помня, че на кастинга за постъпването ми там рецитирах Пушкин на руски частта от „Евгений Онегин“, в която се описва смъртта на поета. По ирония на съдбата, в нея Пушкин описва пророчески собствената си смърт, години по-късно ще го споходи сходна участ. По стечение на обстоятелствата в тази трупа, точно започваше да се готви спектакъл под ръководството на големия режисьор Никола Петков.
Никола Петков беше човекът, който ме запали окончателно по театъра и от когото научих основите на актьорската игра и на режисьорската работа. Открих възможностите, които театърът дава за личностно развитие, усъвършенстване и реализиране на творческата енергия. Театърът е може би най-универсалния медиум за творческо изразяване, тъй като в него може да включиш всички останали изкуства, музика, кино, фотография, писане, архитектура, светлина, цветове, форми. В този момент се преродих отново. Изведнъж пред мен се откри дълъг, широк и вълнуващ път. Скоро след това заявих на баща ми, че смятам да изоставя геологията и да се посветя на театъра. Помня реакцията му сякаш беше вчера: „Какво?!“ – каза той с недоумение, задавяйки се от изненада. Сключихме отново нещо като споразумение, да завърша геологията докрай (т.е. магистър) и тогава да правя каквото искам. Бях толкова ентусиазиран и пълен с енергия, че дори изведнъж се превърнах в отличник в университета и последните три години в СУ взимах стипендия за отличен успех.
Паралелно с това за две години интензивни курсове научих френски на едно много добро ниво, помня, че дори спечелих първа награда на конкурс организиран от Френския културен институт. През зимата на 2002 г. играхме на фестивал в Безансон – Франция, и на път минахме през Париж. Влюбих се в красивата му архитектура, напоените с история улици и разнообразните хора, идващи от цял свят. Решението беше взето да науча френски и след като завърша геологията, както настояваше баща ми, да се върна тук, за да се посветя на театъра. Това намерение се осъществи две години и половина по-късно.
Каква всъщност е историята на „Фамилия Мунди“?
В Париж бях приет да уча сценични изкуства, опция театър, в университета „Париж 8“. Това е може би най-прогресивния публичен университет във Франция, създаден след събитията през 1968 г. В него са преподавали едни от най-големите философи на 20 век – Мишел Фуко, Жил Дельоз, Алан Бадийо, Елен Сиксу, което неизбежно е повлияло и на останалите хуманитарни департаменти на университета. Огромен брой от студентите в него са чужденци. Тук се срещнах и работих в рамките на студентската ни работа с хора от всички краища на света. „Фамий Мунди“, трупата, която създадохме няколко години по-късно, е естествено продължение на тази работа. Всъщност самото име „Фамий Мунди“ е много красноречиво за нашите творчески и човешки намерения. „Фамий“ на френски означава „семейство“, а „Мунди“ идва от латински свят.
През 2007 – 2008 г. учих в „Бруклин Колидж“ в Ню Йорк по една програма за френско-американски обмен и там като актьор участвах в подобен проект, който се наричаше „Тиатро Глобал“, което още повече ме мотивира да се занимавам с такъв тип работа. Връщайки се в Париж основахме „Фамий Мунди“, като по-голямата част бяхме колеги от университета. За пет години съществуване реализирахме три големи проекта, които аз имах удоволствието да режисирам. В тези проекти участваха актьори и творци от около 20 страни. Това беше една голяма вълнуваща авантюра. Към днешна дата търсим промяна на модела, по който продуцираме спектаклите си.
Въпреки многото позитивни отзиви и взаимната любов с публиката ни, „Фамий Мунди“ е една независима във всяко отношение компания, без някаква трайна финансова и материална база. Помещението, което имахме на разположение за репетиции бе превърнато от фирмата – собственик в апартаменти за отдаване под наем. Ако трябва да съм откровен, много от хората, които участваха в проектите ни, недоволни от условията за живот и работа в Париж, се върнаха в родните си страни, други пък се прехвърлиха в други градове и компании (например трима от актьорите ни заминаха да работят във Франкфурт в компанията „Антагон“), трети пък тотално смениха професията си. В момента разработваме няколко международни проекта, като целта ни е да изнесем от Париж работата си.
Какво те накара да създадеш интернационална трупа и как се работи с хора от други националности и култури? Как ги намери и как те се приобщаваха един към друг?
За мен театъра няма смисъл да съществува, освен ако не отразява по някакъв начин заобикалящия ни свят и личния поглед върху този свят. В това отношение театърът неминуемо е политически акт. Политически е древногръцкият театър, политически е и Шекспир, политически е и Молиер. Създаването на интернационална трупа, работата с нея и избора на текстове не е самоцел. Чрез работата си като режисьор аз се стремя да изразя отношението си към времето, в което живеем. Стремя се да предам идеите си за един по-хуманен свят, да развия критично мислене у публиката и да протегна ръка към тези, които мислят, че проблемите пред човечеството днес, повече от всякога, са глобални и изискват глобално съгласие и действие. Много ме възмущава, колко е лесно да манипулираш и насъскваш хората един срещу друг, с някаква користна цел, използвайки различията в езика, религията, цвета на кожата или културата им. Анализирайки, единственото противодействие срещу това състояние на нещата, което аз като творец и човек имам, е да карам хората около мен да бъдат по-критични към лавата от информация, която ни залива днес.
Чрез постановките си се стремя да покажа и да събудя интерес към другите култури, религии, езици. Голям фактор в успешното манипулиране на хора е страхът и политиците демагози много добре знаят това. А най-често страшно е това, което не познаваме. Да работиш с хора от други националности и култури е удоволствие. Понякога се изисква малко повече знания за културата на тези хора, за да се справиш с неизбежните недоразумения, които се получават от културните различия. Хората, участвали в проектите на „Фамий Мунди“, са били селектирани или чрез лични познанства или чрез прослушвания. Тъй като те, мисля без изключение, са живели или живеят в Париж, приобщаването им към една мултикултурна интернационална среда не е било особено трудно. Париж е един уникален град, където се срещат хора от цял свят, и всъщност това ме привлече навремето в него.
Какво ти беше най-интересно в работата ти с тези толкова различни хора?
Всеки един човек носи своята собствена история, тази на своите родители, но и тази на родината си, на своята етническа и религиозна група, на хората, които говорят на същия език. В това отношение работата с всеки един от тези хора е била една вълнуваща среща, в която аз съм откривал непознатото. Откривал съм градове и държави, в които никога не съм бил, проговарял съм чужди езици, срещал съм хора, които никога не съм виждал.
В трупата участват хора от Бразилия, България, Канада, Чили, Кипър, Южна Корея, Испания, Съединените щати, Франция, Грузия, Япония, Косово, Мексико, Полша, Португалия, Румъния, Сърбия, Словакия, Тунис, Турция. Как се разбирате? Разкажи ни за един от най-смешните моменти, които езиковата бариера може би е породила?
Не мисля, че сме имали някакви особени проблеми в разбирането. Както във всяко семейство имало е проблеми, имало е моменти, когато сме се обичали и такива, в който сме се чудели какво правим там, но мисля, че хората работили в проектите ни са запазили чудесен спомен от съвместната ни работа. Най-смешният момент, който ми идва наум не е свързан с разбирането между нас, а с името на трупата ни. По време на едно прослушване човекът, който осигуряваше достъп до залата, ни попита гледайки списъка с участващите в прослушването трупи:
– Вие кои сте?
– „Фамий Мунди“ (превод – „Семейство Мунди“).
– А-ха, има ви в списъка! – каза той заровил поглед в листа – Значи всички вие сте роднини, така ли?
Обяснихме му, че не сме роднини, или поне не кръвни, и че това е просто името на трупата ни. Той се усмихна и ни пусна да се явим на прослушването. Във Франция все още има семейни предимно циркови трупи и от там мисля дойде объркването на човека. По този повод шегаджиите от трупата започнаха да ми казват „Татко Мунди“. Помните, имаше едно детско предаване „Барбароните“, начело с Татко Барбарон. И ние сме едно такова шантаво семейство.
С кои постановки започнахте на малката, а след това и на голямата сцена?
Прехвърлянето ми от актьор към режисьор стана някак плавно и неусетно. Може би най-първата ми самостоятелна работа като режисьор беше „Последният човек“, няколкоминутен пърформанс, който третираше темата за деспотичното общество, което представих на няколко студентски фестивала. Последваха няколко колективни проекта със състуденти, които третираха различни социални теми. Първите ми работи като класически театрален режисьор бяха два двадесетминутни спектакъла, върху които работих докато учех в „Бруклин Колидж“. Дипломната ми работа „Сънят“ – спектакъл по „Сън в лятна нощ на Шекспир“ – е всъщност и първият ми „пълнометражен“ спектакъл като режисьор. Това е и първия спектакъл на „Фамий Мунди“.
Импровизацията е висша форма в театъра. Обичате ли да импровизирате?
Това е интересен въпрос. Импровизацията е за актьорската игра това, което е моментът на вдъхновение за композитора, за художника, за режисьора, за писателя. Това е моментът, когато „яхваме вълната“, когато няма пречки пред вътрешния креативен импулс и непосредственото му прилагане и изразяване. За да бъде обаче наистина успешна една импровизация, тя трябва да има някакви граници, някакви ограничения, да е част от някаква структура. Може да ги оприличим на препятствия, пречки, които всъщност стимулират креативността. Без тях, импровизацията много бързо изпада в клишета или пък става досадна. Актьорите в моите спектакли са свободни да импровизират стига да спазват тези невидими нишки, които осигуряват структурата на спектакъла.
Според мен „Фамилия Мунди“ е прецедент в общуването между толкова много различни националности в театъра. Безспорно си мисля, че всички участници имате уникална дарба да се приобщавате един друг. Това ли според теб е любовта в театъра?
Мисля, че всичко идва най-вече от любовта към колективната работа и към способността за лично удовлетворение и творческа изява в работата в екип. За мен това е любовта в театъра. Към всеки един участник в проектите ни аз изпитвам любов, надявам се и за другите да е така.
Обичате Шекспир. Играли сте две представления от него, както и премиерата на постановката „Сън“ от великия драматург сигурно е била едно от най-незабравимите моменти за вас. Как се прие от публиката и как от критиците?
Всъщност „Сънят“ го играхме 2009 – 2010 г. Оттогава не сме го играли, въпреки че ми се иска някой път да го изиграем за наше удоволствие. Мисля, че публиката го прие много добре, поне отзивите бяха такива. За критиката не мога да кажа. Имаше една-две много положителни статии, но не знам доколко те са представителни. Може би най-голямото признание за спектакъла дойде на фестивала за студентски театър в Ница през 2010 г., когато взехме голямата награда на фестивала. В чест на уникалния дух на трупата ни, при връчването наградата беше наречена „Космополит“. Това представление беше незабравим спомен. Играхме в Националния театър в Ница, огромна, красива сграда. Публиката ни изпрати с невероятни овации. За моя радост в нея имаше и много българи.
Мислил ли си… / Имаш ли твои лични планове за постановка от български драматург?
Да, имам такива планове. Вече няколко години търся интересни български съвременни текстове, спрял съм се на няколко от тях, но още не е узрял момента явно. От авторите, чиято работа познавам, от по-утвърдените ми допадат Христо Бойчев, Елин Рахнев, Захари Карабашлиев, Димитър Динев, а от по-авангардните, Светозар Георгиев, Гергана Димитрова и Здрава Каменова. Самият аз в момента готвя авторски драматургични проекти.
Какви са бъдещите ви планове?
Имам няколко театрални проекта, които разработвам в момента: един свързан с Филипините, един трансевропейски, един посветен на Костадинка Кунева, българката синдикална активистка, която бе залята с киселина през 2008 г. в Гърция. Започвам и по-сериозно да се интересувам от кино и обмислям продуцирането и режисирането на независими продукции. Много ми хареса идеята на една друга българка, Надежда Савова, която развива различни социални и терапевтични методи на базата на хляба и приготвянето му. Опитвам се да развия идеята и тук, в Париж. По-късно тази година мисля да посетя Южна Корея, Китай и някои други азиатски страни, където възнамерявам да развивам проекти.
Разкажи ни за пътуванията, блога и преживяванията?
Обичам да пътувам, да откривам, да опитвам нови неща, нови предизвикателства. Мисля, че това е част от творческата работа, поне моята. Реших цялата 2014-та г. да си взема почивка от Париж и живота тук и да се отдам на пътуване. Някой известен мислител бе казал, че има два вида образование – академичното и това, което получаваш, когато си на път. Имах нужда да освежа мозъка и възприятията си. Имах малко спестени пари, които наистина не бяха много. Общо взето цената, която ще платите на някоя туроператорска фирма, за десетдневна екскурзия за двама, до Тайланд и Камбоджа, и се отправих на път към страни, които мечтаех да посетя. За десетина месеца посетих петнадесет държави от Югоизточна и Южна Азия, Австралия, и Нова Зеландия. За по-детайлно описание на това, какво се случи, какво видях и какво преживях, каня ви да разгледате блога, който водех докато пътувах. Посока: изгрева (posokaizgreva.blogspot.com). Снимки от пътуването пък може да видите на фейсбук страницата There Is Only One Earth. Наистина си заслужаваше. За една година видях и преживях толкова много интересни и красиви неща, срещнах толкова много нови и интересни хора и градове, научих се да правя толкова нови неща, че още ми е трудно да „смеля“ този пъстър коктейл. Чувствам се за пореден път прероден.
