Златният век на българската писменост от времето на Симеон Велики намира достойното си продължение при управлението на сина му, цар Петър Български. И при двамата процъфтяват средищата на Преславската книжовна школа – княжеският манастир при с. Равна, Провадийско, манастирът при с. Крепча, Търговищко, откъдето е най-старият датиран кирилски надпис в света, скалният манастир при с. Мурфатлар, северна Добруджа и манастирът при Караач теке край Варна. Книжовниците от тези манастири правят така, че кирилицата да стане официална азбука първо в България, а чак след това да се разпространи в останалия православен славяноезичен свят.

 

След смъртта на цар Петър следват тежки моменти за българската държавност. Цар Самуил връща спомена за българската воинска доблест, обаче времето на българските монаси – книжовници и всеславянски просветители – сякаш е безвъзвратно отминало. Следва византийското владичество (1018 – 1185 г.), което е на път съвсем да обезличи собствено българската християнска култура. След освобождението на България, когато на власт са Асеневци, книжовността ни остава твърде далеч от великолепните образци на златния век. Изглежда българските книжовници много трудно преодоляват шока от гръцкото превъзходство, целящо налагане водещата позиция на гръцкия език в България.

 

Целият XIII век е характеризиран единствено от анонимни български творби. Българската литература се маргинализира. Личностите на българските писатели и книжовници остават неизвестни за нас. Книжовността вече има само спомагателна роля за народностното развитие. Като светъл, все по-далечен спомен остават имената и художественото майсторство на Черноризец Храбър, Константин Преславски, Презвитер Козма, Йоан Екзарх, Климент Охридски и Петър Черноризец, разнесли славата на България из целия християнски свят.

 

В тези трудни моменти на помощ на българската просвета идва Света гора – светилникът на православието. Манастирите на това място започват съществувание през втората половина на X век. Полуостров Атон получава името Света гора, заради скалистия си релеф – „гора“ значи планина на старобългарски, т.е. Света гора е разбирана в средновековието като „Светата планина“. Френският пътешественик Пол Люка, лекар по професия, описва впечатленията си от Света гора през 1706 г. „Не всички тези манастири са строени от гърци. Четири от тях признават българите за техни основатели и са населени само с български монаси.“

 

Най-важният български манастир на Света гора е Зограф. Той е български от създаването си през X век до наши дни. Манастирът добива огромно значение за развитието на българската култура от XIII в., най-вече след създаването на литературната творба „Разказ за зографските мъченици“. Това българско книжовно произведение предава историческото събитие от 1275 г., когато латинците – кръстоносци опустошават Зографския манастир.

Византийският император Михаил VIII Палеолог има идеята да обедини православието с католицизма. Монасите на Света гора не са съгласни, затова са нападнати от кръстоносците, а Зографският манастир е опожарен. В пожара загиват двадесет и пет души, сред които двадесет и трима духовни лица и две светски. Нападението на латинците е описано като дело на сатаната, който „ненавижда доброто“. Латинците са олицетворение на злото, а монасите са борци за правата вяра.

#бюлетин

#история

Авторът възкликва с болка: „О, вие, жертви одухотворени, словесни изгаряни жертви, страстопобедители, венценосци Господни! Вас земята няма да ви укрие, паметта ви живее между нас, които сме на земята…“. По отношение на Зографските мъченици авторът пише, че са „наши“, т.е. български, а по техните молитви трябва да бъдат „запазени нашите благочестиви и православни царе“.

 

Оттогава Зографският манастир, в частност, и изобщо – Светогорските манастири се запечатват в съзнанието на средновековния българин като символ на героичността и достойнството. Това ражда интересни фолклорни произведения. Народът създава легендата за „желтия безиргян“, който иска да опустоши Света гора и да изгори книгите там:

 

„Па че плени чиста Света гора,
че изгори бели мънастири,
че изгори Илиндар мънастир,
Че погуби стари игумени,
че изгори книги вангелии;
всички народ без закон че стане!“

„Желтият безиргян“ заповядва да не се изнасят книгите от манастирите: „Немой никой книги да износи!“ Той изпраща писмо до стария игумен Славе от Света гора:

 

„Много здраве, стар егумен Славе,
да ми дадеш чиста Света гора,
ако сакаш, с пари че я купим,
ако нечеш, зорла че я земем.“

 

На помощ на Света гора се отзовава народният закрилник Крали Марко. Преди да отиде на бой, на прощаване с майка си, той казва, че ако успее да защити свещената земя – ще остави траен спомен, а ако загине – ще загине за народната вяра. Крали Марко успява да надвие с хитрост „желтия безиргян“ и да спаси Света гора.

 

Необходими се няколко думи и за конкретни български книжовници, прекарали живота си на Света гора. През първата половина на XIV в. най-голям авторитет сред българите там има старецът Йоан. Той живее и работи във Великата лавра (манастира „Св. Атанасий“). Йоан превежда „от гръцки на нашия български език“ десетки богослужебни книги. Той има своите приемници и почитатели. „Всички монаси и миряни, които бяха подражатели на този (Йоан) с трудолюбие духовно се украсиха като светлообразни църковни чада. Заради това вечна памет на стареца Йоан, втория творец.“ Българинът Йоан е сравняван с Йоан Дамаскин, затова е наричан „втори творец“. Съратник на Йоан и негов подражател е старецът Йосиф, който също превежда „от гръцки език на наш, български.“ Сред преводачите от онова време е добре да се спомене и Закхей Философ, който е наречен „загорянин“ и превежда „от гръцки на български“.

Може би най-известното име на монах, принадлежащ към българския род от началото на XIV в., е това на Йоан Кукузел. Той е роден в Драч около 1280 г. от майка – българка. Една от първите творби на този бъдещ прочут църковен певец се нарича „Полиелей на българката“. Друг бележит българин на Света гора е Йоан Серски. Запомнящо е неговото описание на битката при Черномен (Чирмен) от 1371 г. Тя се случва в „най-злото от всички зли времена“. Йоан Серски пише: „Никога ухо не е слушало и око не е виждало неволите злочестините, що се изсипаха“… Османското нашествие е описано в най-черни краски: „Като убиха юначния Углеш, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад.“

Света гора е много важна за нашата книжовност и култура, защото тук в продължение на векове крепне съзидателният български дух. Светогорските манастири се явяват като пътеводна светлина за българската индивидуалност и народностно самосъзнание.

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This