Казвайки „чао“ на Мачу Пикчу знаехме какво ни очаква, за да стигнем следващата от нас дестинация – Хуакачина. Пред нас беше дългата дестанция от почти 900 км, което за нас означаваше само едно – дълги дни на стопиране. Тръгнахме подготвени за поне 4-5 дена път, предвид нежеланието на перуанците да ни качват в колите си.
Първите 50 км бяха лесно и бързо изминати, благодарение на млад и мил перуански представител. Последва обяд в ресторантче, чиято табела се хвалеше със специалитет от морски свинчета (не сме яли спокойно!) и продължихме към изхода на малкото градче, в което се бяхме озовали. Нямаше и 10 минути, когато един ТИР спря и ни каза, че отива там, накъдето се бяхме запътили. Подскочихме от радост, даже и повече, когато разбрахме, че няма да ни иска пари за услугата. Последваха 21 часа прекарани в каросерията на ТИР, по планинските пътища заобиколени от красиви панорами и дълга нощ, в която аз, Антон и Антонио (тираджията), деляхме двуетажно легло в ТИР-а и слушайки Регетон.
Най-после се пристигнахме в Ика. Град на 5 км от Хуакачина. А какво всъщност представлява Хуакачина, може би ще изникне в главите на някои от вас, че ни е накарало да изминем такава дълга дистанция? Хуакачина е оазис в пустинята Атакама, намиращ се в южната част на Перу. Оазисът е заобиколен от високи, бели, пясъчни дюни, които са перфектни за сандбординг. Та ето това ни накара да пропътуваме толкова много километри – желанието ни да опитаме нещо ново. Починахме си през остатъка от деня от дългото пътуване и се подготвихме за следващия ден.
Хванахме си мотор – такси, което се оказа единствения вариант за отиване в оазиса. 20 мин по-късно вече бяхме обградени от високи палми и приповдигнато настроение, насред пустинята, под извисяващите се дюни над нас.
Веднага ни „грабнаха“ тур агенции, предлагащи екстремни разходки с бъгита по дюните, както и дъски за спускане. Разбира се, че избягвахме любезното съдействие на агенциите и този път. Тръгнахме напред в търсене на нещо по-евтино. Намерихме малко магазинче с любезна продавачка, предлагаща редом със студените, изкушаващи напитки и дъски за спускане по дюните. Офертата й беше 10 солес (5 лв.) за цял ден. Страхотно! Денят е пред нас! – си казахме и се втурнахме напред към пустинята.
Избрахме си най-пустата дюна, без хора, рязко спускаща се надолу. Тук е моментът да вмъкна, че нито аз, нито пък Антон някога сме се възползвали от предизвикателствата на планинските писти за спускане в България. Никога до сега не бяхме опитвали сноубординг.
Изкачихме се по дюната с потъващи в пясъка крака, намазахме дъската с вакса, за да се плъзга по-бързо, както ни упъти жената заела ни ги и „шоуто започна“. Определено бяхме решили да се научим да се спускаме.
Няма какво да крия, първите опити бяха повече от неуспешни. Дълго се търкаляхме, пързаляхме на задните си части и „ядохме“ пясък, докато се научим да се задържим на дъската изправени и да запазим баланс. След всеки последвал опит идваше още „по-сладката“ част – да се катерим обратно нагоре по високата дюна.
Опит след опит, с Антон търпеливо се изчаквахме един друг и посочвахме грешките си, сякаш знаехме нещо за сандбординга.
В този ден „детското в нас“ се бе върнало. Спускахме се неспирно без дори и да си мислим за почивка, докато не огладняхме. Починахме си за 30 мин с обяд от авокадо и хляб и се запътихме отново към „пистата“.
Започнаха нови опити като постепенно се задържахме върху дъската за по-дълго време. Ето, че след дълги и неспирни опити най-накрая нещата започнаха да се получават, така както си ги бяхме представяли.
След шест часа и половина спускане по почти отвесната дюна, хладният вятър на пустинята постепенно започна да ни „атакува“. Дойде време да изпратим слънцето, дарило ни с толкова красиви, незабравими и вълнуващи емоции през денят и да се разделим с оазиса.
Тръгнахме си от Хуакачина с няколко килограма повече от пясък и с болежки по целите тела, но доволни и детски щастливи от деня, в който така непредвидимо пробвахме и научихме нещо ново.
