Целият свят разбра за жестоките обвинения, хвърлени върху съпруга на Плат, Тед Хюз, че я е малтретирал и искал смъртта ѝ. Сформираха се множество мнения на нейни и негови почитатели – едни наричат Силвия луда, други наричат Тед престъпник, но ми се струва, че въпросите кой – кого и защо, не са най-съществени в цялата история. Все пак и двамата отдавна не са на този свят и не можем да ги попитаме.
Скандалното в новината е не фактът, че авторката е жертва на насилие. Отношенията между двамата никога не са били розови и това не е изненадващо, тъй като Силвия още преди връзката си с Тед е знаела, че той обича жените, че е индивидуалист и няма да се затвори в семейното гнездо, а винаги ще търси път към обществото. Тя от своя страна е страшно ревнива, непрекъснато се съмнява в мъжа си и му вдига скандали с повод и без повод.
Без съмнение, признанието на Плат пред психиатъра ѝ Рут Барнхаус е ужасно и съвсем не оневинява Тед, както и не можем да изключим факта, че поетесата твърде много се е вълнувала от въпроса за смъртта и самоубийството като форма на бягство от жестокия свят. Тя дори е внасяла елемент на изкуство в смъртта – „Да умираш е изкуство, като всичко друго – владея го до съвършенство“. Но защо обществото се занимава с този проблем сега, дълго след тяхната смърт? Трябва ли да търсим вина у някого за личните им отношения?
Въпросът, който никой не си задава е: Защо тези писма излизат публично, след като са завещани на колежа „Смит“ (където Плат е учила), след смъртта на психиатъра ѝ, и то на впечатляващата цена от 875 хиляди долара? Може би някой се опитва да направи бизнес от смъртта на поетесата?… А не е ли практика, използването на лична кореспонденция за формиране на общественото мнение, относно ярки личности, оставили следа?
Секретарят на Наполеон например продава личната кореспонденция на императора, след неговата смърт, а после се пропива и деградира. Интересното е, че тези писма не са писани от Наполеон, а са диктувани. Същото е и със спомените му от остров Св. Елена, диктувани на Лас Касес, които пораждат противоречиви мисли. Всеизвестно е, че Наполеон е имал 11 двойника, които е използвал при един или друг случай, т.е. техните спомени биха се доближавали като исторически факт до тези на императора.
Малко по-различен е случаят с писмата на папа Йоан Павел II. Те са разкрити пред Би Би Си, незнайно от кого и как. Още по-странно е, че този, който е продал кореспонденцията на папата (Странно как е намерил достъп до нея, като се има предвид изключителната секретност, царяща във Ватикана?), е представил стотици писма, които обаче са писани само като отговор. И логично следва въпросът: Къде са писмата на полякинята Тименецка, на които Йоан Павел отговаря? Защото данните сочат, че тя първа праща писмо до папата и дава повод за кореспонденцията. Появява се и въпросът, дали все пак тези писма не са чернова, която не той е изпратил? И не се ли прави всичко това, за да се очерни католическата църква и нейната огромна световна власт? Правят се коментари за наместника на Бога на земята, което принизява папата, а не изкачва при него жълтите коментатори. Странен е фактът, че тези писма са се появили в полски музей.
В пресата непрестанно попадат писма, неразкрити факти за живота на тази или онази известна личност. Повече от 10 години след смъртта на рок певеца Кърт Кобейн, нещо все изскача от архивите и предизвиква нова сензация. Очевидно някой има полза от това да прави бизнес чрез паметта на артисти, писатели и т.н., защото феновете не са спрели да харесват идолите си. Така и случаят с писмата на Силвия Плат звучи като успешен опит за скандал, който да доведе до големи приходи за определени хора, седящи в сянка, хранещи се с подобни новини.
Но това, което би трябвало да ценим у артистите е тяхното творчество. Те са станали известни с произведенията си, с таланта си и именно с това би трябвало да се занимаваме и да помним Силвия Плат, а не с клюките около смъртта и брака ѝ.
