Нашите земи имат древна история. Тук се пазят обичаи от прастари времена, които днес все още привличат любопитството на зрителя. Най-известните персонажи в народните ни обредни игри са кукерите, нестинарите и коледарите. Участниците в тези игри съставляват тайни мъжки общества или братства, обединени чрез общ магически танц, който се изпълнява за здраве и плодородие. На всички ни е известно как изглеждат кукерите, нестинарите и коледарите, виждали сме интересните им костюми и танци на живо или по телевизията.

 

Сега в списание „Българка“ ще обърнем внимание върху едни по-непопулярни герои от българската народна митология. Става дума за русалиите и калушарите: играчи, изпълняващи ролята на жреци-заклинатели, шамани и лечители.

 

Счита се, че русалиите и калушарите в българските земи са наследство от антична традиция, която с времето променя името си според езиковата среда, в която е практикувана. Русалиите са известни сред българите в Македония и Северна България, а калушари играят власите в Северозападна България и арумъните в Македония. Името си нашият обичай възприема от Празника на розите в Римската империя (Розалия или Розария). Този празник води началото си от I век сл.Хр. По времето на император Домициан (81 – 96 г.) е поставен редом с Нова година и Празника на императора. След приемане на християнството влиза и в християнския календар: „Покритият пазар се окичва с рози“. Денят на празника се мени според цъфтежа на розите – започва в средата на май в някои части на Италия, другаде е през юни и юли.

 

Според специалистите Празника на розите (розалиите) прониква и на Балканите още през II в. като част от римската култура, която се смесва със заварените традиции на местното тракийско население. Съчетанието между римските розалии и гръцките дионисии у романизираните траки (предци на власите) дава в резултат калушарите. Същото се отнася и за българите в Македония и Северна България, за които русалийските игри са част от античното (трако-римско) наследство.

 

По време на християнизацията на Балканите (IV век сл.Хр.) Празникът на розите съвпада с църковния празник Петдесетница, Денят на Света Троица. В същото време русалиите и техните русалийски игри биват възприемани в църковно отношение като нещо скверно за християнската вяра, греховно и зло. В руски текстове от XI век нататък се споменават русалийските бесовски и езически игри. По нашите земи за русалийски народни сборове, устройвани след Великден, пише Теодор Балсамон през XII в. Димитри Хоматиан (XIII в.) нарича русалийските игри „срамни представления“, извършвани в седмицата след Петдесетница. Охридският архиепископ Димитри Хоматиан става свидетел как млади хора от неговата енория ходят на чети в селата, събират подаръци по къщите, танцуват и скачат, правейки някаква пантомима.

 

Горе-долу в този вид оцеляват празнуванията и игрите на русалии и калушари в България и Македония до наши дни. Русалиите и калушарите са мъжки дружини, състоящи се от напети юнаци, пременени в празнични дрехи. Всяка дружина има свои командири, които дават разпореждания какво да се направи и къде да се отиде. Русалиите и калушарите обикалят от село в село през точно определени дни от годината, танцуват, благославят и лекуват болните там.

 

Русалии в Северна България са засвидетелствани през първата половина на XX в. Практикувани са в селата Струпен, Еница и Бреница, Белослатинско, както и в Свищов. През 1884 г. Кузман Шапкарев много добре описва русалиите в Македония, практикувани в българските села между Енидже Вардар и Кукуш, североизточно от Солун. Русалийската дружина наброява между 20 и 60 момци, разделени по двойки. Предвождат ги балтаджия (носещ брадва) и кеседжия, подпомагани от юзбашия. Дружината се охранява от двама чауши, тя разполага с 2 – 4 слуги и двама калаузи, чиято роля е да известяват за пристигането на русалиите в някое село. Всички са облечени в новите си великденски дрехи, при похода си вървят с извадени, вдигнати нагоре мечове. Русалиите от една двойка се движат един до друг, но без да разговарят помежду си.

Русалиите не се кръстят, когато ядат и лягат, не поздравяват никого при среща и никога не газят през вода. След пристигане в селото балтаджията и кеседжията командват двойките в коя къща да бъдат настанени. Всяка двойка русалии спи в отделен дом. Селяните посрещат русалиите с най-големи почести. Задължително е русалиите да са непознати за местните хора, затова всяка дружина се формира от момци, които никога не ходят да играят в собственото си село. Балтаджията е предводител на дружината, докато кеседжията се занимава да ръководи хорото.

 

Сутрин рано, още преди изгрев-слънце тъпаните в селото почват да бият, за да събудят русалиите. След закуска те се събират на площада, където се подготвят за тържественото си хоро. Цялото село се събира да гледа вълшебното русалийско хоро. Вярва се, че ако болни хора разцепят хорото и влязат в средата му – скоро след това ще оздравеят. Русалиите не се държат за ръка на хорото, а са подредени един до друг. В дясната ръка носят меча, който издигат и свалят нагоре-надолу, а лявата им ръка е поставена до тялото. Докато трае хорото, чаушите обикалят селото и прекръстват с мечовете си всички срещнати „за здраве“. Ако има в селото болен на легло – изкарват го да гледа русалийското хоро, за да оздравее. Чаушите обикалят с отворени шапки, за да събират от селяните парична помощ за някоя черква.

 

Русалийската дружина обикаля по селата 12 дни. След това се връща в родното си място, където дарява събраните пари на черквата. Задължително е след края на игрите свещникът да чете молитва на участниците в русалийските игри, в противен случай се вярва, че те ще полудеят.

#бюлетин

#град, село и бит

Сходни традиции и игри по същото време в Македония имат и местните власи (наричани там арумъни). Както и при българите, власите се организират в дружини, чиято цел е да помогне със събиране на пари за някоя църква или училище. Момците се обличат в празнични дрехи, като един си навлича меча кожа, а след това отиват да играят танца си „калушер“. Те наричат себе си калушари. Такива калушари се практикуват в селата във Видинско, Ломско, Оряховско и Никополско, където живее значителен брой влашко население. Етнографите отбелязват, че около Освобождението във всички български села в Ломско обикалят по 7-8 души калушари, които са от влашки произход. За разлика от русалиите в Македония, които са въоръжени с мечове, калушарите носят тояги и танцуват с тях. Калушарите лекуват селяните от „ограма“ (заболяване, причинено от зли духове) и от „полуда“.

 Калушари, снимка на Costică Acsinte, около 1930-1940

Ето как става лекуването: „Турят на земята гърне с вода и пелин; при гърнето седи болният. Власите под предводителството на един „байрактар“ играят около болния и с железни бръмки, които имат на краката, произвеждат доста приятно дрънкане, а с висок глас казват: „Опа зуне зо“ („Стани, младежо, за бога“), или „яка-уна, яка доу“ („ето едно, ето две“). Играта продължава, докато някой от участниците капне от умора и седне на земята. Тогава друг от играчите замахва и счупва гърнето с вода. Вярва се, че по този начин играчът „съсипва“ и прогонва събраните в гърнето русалки и самодиви, които са налегнали болния. Така злите духове са прогонени и болният оздравява.

Такива танци на калушари са засвидетелствани след Освобождението в Горни Цибър, Златия, Линево и Станево. Начело на калушарите стои ватафин. Той избира дружината си, като съобразява участниците да са нечетен брой. Както и при русалиите, танците на калушарите са два вида. Едните са за плодородие, а другите за оздравяване на болни.

 

Игрите на калушари и русалии са традиции, съхранени много столетия по нашите земи. Те оцеляват въпреки превратностите на времето и отрицателното отношение от Църквата, защото народът твърде много цени лечителските способности на тези герои от народната митология.           

още за четене

Абонирай се

Всяка седмица ще получавате най-новите и четени текстове във вашата електронна поща.

Абонирахте се успешно!

Pin It on Pinterest

Share This