Роман за две жени, двама мъже, куче и техните животи по време на „Пражката пролет“ през 1968 г. Най-лесното описание на романа „Непосилната лекота на битието“, написан през 1984 г. Първата ми среща с творчеството на чешкия писател Милан Кундера обаче се оказа едновременно лека и тежка, защото ме пренесе в различни измерения на собствената ми същност и в различен исторически период.

От тук насетне се гмурнах с лекота в едно твърде дълбоко (на моменти непосилно) изследване на човека, на неговите желания, страхове, граници и безкрай. Още в самото начало романът прави препратка към философията на Ницше, подтиквайки читателя да се насочи към един по-абстрактен прочит:

„Идеята за вечното завръщане е загадка, с която Ницше хвърли останалите философи в смут.“

Въпросната идея, поставена, и като въпрос и като твърдение, още на първата страница, всъщност присъства в целия роман. И се отнася не само до отделните герои, не само до дадено общество, а до човечеството като цяло, тъй като в своя широк смисъл, тя е универсална.

„Митът за вечното завръщане твърди посредством отрицание, че живот, който изчезва веднъж завинаги, който не се завръща, е живот-сянка, живот без тежест, мъртвороден живот, и дори да е бил ужасен, прекрасен, възвишен, неговият ужас, възвишеност или красота не значат нищо.“

По няколко пътеки за размисъл поема насетне читателят, а може и по всички наведнъж – пита се това завръщане, то ли е непосилната тежест или е лекота? А човешката тленност и възможност само на един живот негативна ли е или не? „Einmal ist keinmal!“ („Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало!“) – често си мисли един от героите, а повествованието представя личността само като вариация на една от всички възможности за съществуване. В същото време обаче възможностите да се изживее един живот са безкрайни, но ние нямаме право на „репетиция“, както сам авторът ни предупреждава. Имаме право само на един живот, и то изживян само по един-единствен начин. Живеем с тежестта на изборите си, другото е само пропусната възможност. Така животът превръща ли се в една ограничена версия или пък, именно в невъзможността за повторяемост се крие лекотата?

В рамките на романа отделните глави не са подредени хронологично. Историите на героите са преплетени в минало, настояще и бъдеще, което някак омаловажава значението на физическата смърт. Това е така, защото авторът се занимава най-вече с битието и всички преживявания, които то стоварва с лекота върху героите си. Те от своя страна побират в себе си всички човешки черти – любов, ревност, страст, тъга, болка, стремеж. Черти, които читателят несъмнено ще припознае за свои, други ще отрече, трети ще осъди в търсенето на себеоткриване, което сякаш е непосилно. Милан Кундера не довежда героите до така търсеното окончателното (себе) откриване – до края те остават изпълнени с липси и празноти.

Но „Непосилната лекота на битието“ не съдържа само философски разсъждения. Те са представени на фона на мрачни години за Чехия, в повествованието неотменно е преплетена и историческата действителност на „Пражката пролет“ от 1968г., управлението на Дубчек, комунистическия режим. Не само чисто политически, но и отражението на тази историческа реалност върху ежедневието на отделните герои.

Тук вече съзнанието на читателя е на няколко фронта, които Кундера умело успява да вплете в едно: битовото си ежедневие героите живеят чрез своите копнежи, желания, страсти, вечно търсейки се себе си в дълбините на философията. В същото време тяхното съществуване е маркирано от историческата реалност на периода, в който авторът ги създава. Тази времева рамка ги ограничава, но в същото време разгръща техните вътрешни черти. Освен желанието за себепознанието героите изразяват и отношение към системата, към държавата, без романът да е твърде политизиран.

„На онези, които смятат, че комунистическите режими в Средна Европа са творение изключително на престъпници, им убягва главната истина: престъпните режими не са дело на престъпници, а на възторжени люде, твърдо вярващи, че са открили единствения път към рая. (…) По-късно за всички стана ясно, че няма никакъв рай и следователно възторжените люде са били убийци!“

Романът на Кундера определено не е хаотичен, а по-скоро се опитва да представи „битието“ в неговата цялост. Не като отделни клетки да представя минало и бъдеще, политика и общество, вътрешния свят на човека и неговата външна маска (душа и тяло; лекота и тежест), а като взаимозависими, неразривни части от един цял, неразгадаем за нас организъм. Една цялост, към която вечно се стремим, нагърбили своите липси, опитвайки се да запълним зеещите празнини в нас. Цялост, а всъщност откриваме, че сме цели изтъкани от противоречия, както се споменава между страниците:

„Сигурно е само едно: противопоставянето тежест – лекота е най-загадъчното и най-многозначното от всички противопоставяния. Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е. И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл. Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?“

Кундера заплита още повече и без това нелекото битие като добавя: „Времето на човека не обикаля в кръг, а препуска по права линия напред. И тук се крие причината човек да не може да постигне щастието, защото щастието е копнеж по повторението.“

Все пак то (битието) има своята лекота, логика и смисъл. Може би те се крият именно в тази неразривна връзка между всички антагонистични емоции, които човек изпитва в живота си, понякога дори едновременно: радост и тъга, щастие и нещастие. Затова в заключение и като утеха отново поставям редове от романа:

„И усещането за странно щастие и непонятна тъга беше същото както тогава. Тъгата казваше: ние сме на последната гара. Щастието казваше: ние сме заедно. Тъгата беше формата, а щастието – съдържанието. Щастието изпълваше пространството на тъгата.“

Все пак и въпреки всичко:

„Няма съвършенство, само живот!“

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This