Петър Увалиев, с псевдоним „Pierre Rouve“, е един от най-влиятелните български интелектуалци емигранти през втората половина на миналия век. Мъж с удивителна култура и талант, които му спечелват име на известен публицист, на уважаван теоретик на изкуството, семиолог, театрален и филмов режисьор, литературен и художествен критик, както и великолепен преводач на българска поезия на чужди езици. Превеждал е на френски, немски, италиански, испански и английски творби на Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Пейо Яворов, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна.
Петър Увалиев е роден на 12-ти януари 1915 г. в София. Произхожда от високо ерудиран и интелектуален калоферски род. Кръстен е на своя дядо, който е владеел пет езика и е работил като адвокат в Бургас и Пловдив. Баща му, Христо Увалиев, следва в Швейцария и Германия, преподава френски език във висшия педагогически институт в София. Майката, Гина Здравкова, е възпитаничка на Екатерина Каравелова.
Петър Увалиев учи чужди езици в италианското училище и френския колеж „Св. Августин“ в Пловдив. Още тогава той се изявява като актьор, преводач и поет. Движи се в артистични среди. Увалиев завършва право и държавни науки в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1936 г. и веднага след това започва работа в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи.
Същевременно той не загърбва влечението си към театъра и ръководи експериментална театрална трупа в София. На 24-годишна възраст печели наградата на Българския държавен театър, на 31 години е предложен за професор по теория на театъра към Софийския университет.
Успоредно с театралната си кариера Увалиев гради и дипломатическа. По време на Втората световна война е назначен за втори секретар в българското посолство в Рим. След края на войната се завръща в България и продължава работата си в Министерство на външните работи. В този момент е сгоден за една от най-атрактивните софийски красавици, Ирина Калоянова, която, обаче, решава да прекрати годежа си с Увалиев. Прави го публично, като пуска съобщение във в. „Свободен народ“.
Това събитие далеч не разтърсва живота на Петър Увалиев, защото по това време той вече е срещнал своята голяма любов – Ивайла Вълкова, дъщеря на Георги Вълков – един от ръководителите на БЗНС, обвинен в шпионаж, осъден на смърт и екзекутиран през 1942 г. Домът на сем. Вълкови често е посещаван от интелектуалци от кръга „Златорог“, сред които е и младият Увалиев.
След войната той среща отново вече порасналата дъщеря на Вълков в кабинета на директора на Народната опера Любомир Пипков и я кани на вечеря. Ивайла споделя: „Бях привлечена от титаничния му интелект, пък и беше красив мъж.“
Но Увалиев е изправен пред дилема да остане с любимата си или да последва мечтата си да учи кинорежисура в парижката филмова школа IDEC, където е приет. Съдбата му поднася друго решение – предлагат му пост като секретар на българската легация в Лондон. За да заминат и двамата във Великобритания, те трябва да се оженят. Против брака им са и двете майки, но въпреки яростната им съпротива, Ивайла и Петър се женят тайно на 1-ви август 1947 г.
Бракът им трае пет дни.
На 4-ти август Увалиев заминава за Лондон. Ивайла чака разрешение, за да замине при мъжа си. Въпреки дипломатическия си паспорт и усилията на приятели, властите отказват да й издадат изходна виза. Двамата влюбени си разменят писма близо година и половина, докато Ивайла не получава телеграма от Увалиев, че го местят в Прага и ще се видят скоро. Но на следващия ден я викат във външно министерство, за да й съобщят, че мъжът й е напуснал министерството и няма да приеме поста си в Чехия. Увалиев решава да остане в Лондон. Променя името си на Питър Рув.
Загърбва политиката и се отдава изцяло на изкуството. Пробива в киното и работи с Питър Селърс, Марчело Мастрояни, Антонини, Джералдин Чаплин. С Карло Понти и София Лорен го свързва близко приятелство.
През 1949 г. Увалиев започва работа в ВВС, където води седмични предавания в българската секция. „Пет минути с Петър Увалиев“ по радио ВВС – пет минути наслада за слушателя, който на изящен български слуша задълбочени и занимателни коментари за изкуство, за култура, за живота и никаква политика. С тези „петминутки“ успява да пробие „желязната завеса“ и да достигне до българската аудитория. Те са есенцията на всичко преживяно, почувствано и научено от Увалиев.
Като съпруга на невъзвращенец за Ивайла Вълкова дните стават тежки. Заплашена е от конфискация на имуществото и от изселване. Георги Димитров я принуждава публично да се отрече от мъжа си.
След 13 години бившите съпрузи се срещат отново в Париж. Тя вече е омъжена повторно и има дете. Той й изпраща 24 рози и двамата прекарват нощта на пейка край Сена, където изговарят всички тайни и неизказани думи през годините. Прощават си всичко. След срещата им в Париж, Увалиев започва да й изпраща подаръци. Двамата често се чуват по телефона.
Вторият му брак със Соня Джойс се оказва успешен и продължава 35 години. Двамата имат дъщеря – Мила. Началото на тяхната връзка е поставено през 1958 г. в Лондон. През 1962 г. сключват брак.
Макар далеч от родината, Петър Увалиев не къса връзки с нея, посредством контактите си с наши интелектуалци, творци и артисти. В посолството ни в Лондон се среща с Николай Хайтов, Георги Джагаров, Георги Данаилов, с когото правят съвместно предаване по ВВС. Йосиф Сърчаджиев и съпругата му Райна му гостуват често. Вратите на дома му в Челси са широко отворени. Увалиев е любезен домакин, приятен събеседник, сърдечен и словоохотлив. Съпругата му разказва, че с гостите си често осъмвал на приказка, през което време Увалиев не спирал да пуши не една, а две цигари – и в двете ръце.
Петър Увалиев има и близко познанство с Людмила Живкова, докато тя следва в Оксфорд. Според някои точно дъщерята на Живков му издействала покана за една конференция и така след 24 години, през 1971 г., Увалиев отново вижда родината си.
Българската културна и научна общност му отдават дължимото. През 1992 г. Петър Увалиев получава титлата „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет, през 1994 г. орден „Мадарски конник“, удостоен е със „Златно перо“ от Съюза на българските журналисти.
На 24-ти май 1995 г. Увалиев е поканен да произнесе слово на тържественото събиране в аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Ето фрагменти от неговото „Похвално слово за словото“, което възвеличава българският език, култура и духовност:
„… Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор…“
„… Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език, на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ми говори!…“
„… Друго чудо очаква българският род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват в строен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на паметта…“
„… не се вълнуваме, че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена. А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същ дъх ни ограничава от другите и ни приобщава към другите…“
„… И „Философският трактат“ в Симеоновия сборник, и „Шестоднев“-ът на Йоан Екзарх, са приноси от подсъзнанието до съзнанието, още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било то и вещественото, той призовава същественото, което прави човека човек…“
„… Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме какво точно значи за този мета-човек да говори български? То значи: да осъществяваш най-своето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна същественост…“
„… ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече, Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото негодувание и нашето порицание: – Проклет да е онзи, който полива пустинята!“
