Сядам с нагласата да напиша добри думи за големия български писател Богомил Райнов. Съзнавам, че това е трудна задача, с която малко хора биха се заели. Особено напоследък, когато забелязвам, става модно да се ревизират определени автори по политически съображения.
Богомил Райнов е потомствен писател, културен деятел и професор по естетика. Изключително ерудирана личност, също като баща си Николай Райнов. Роден е в София през 1919 г., почива през 2007 г. В текста си аз нямам намерението да раздавам политически оценки. Не го направих и с Вапцаров, нито пък с Яворов или Михайловски. Изхождам от мисълта, че качеството на едно произведение на изкуството не зависи от личността на твореца му. Както е забелязал Николас Гомес-Давила: „Тъй като естетическото постижение на едно произведение не зависи от неговия творец, намеренията на твореца му не могат да го опетнят.“ Или ако обърнем вниманието на естетическите разбирания на бащата на Богомил, Николай Райнов („Що е изкуство? Произход на изкуството“) ще прочетем следното правдиво обяснение на творческия процес:
„В душата на художника съществува една неизписана още картина, видима само от него. Тая картина трябва да се прехвърля на платно, за да се вижда от всички. Колкото по-вярно отразява външната картина съдържанието на вътрешната, толкова по-велик е художникът. Тъкмо за да може да прехвърля на платно своите видения, той има нужда от сръчност, от обучение, от дарба, от естетично чувство. Ако той е слаб като творец, сигурно ще се задоволи да препише външната действителност с повече или по-малко отклонения. Ако ли в душата му гори жив творчески пламък, той ще кърми в себе си видения от съвсем друг свят и ще се стреми да изобразява именно тях (затова Кроче нарича изкуството „видение“ или „интуиция“).“
Произходът на изкуството (на „неизписаната картина“) е в душата, а не в ума. Значи проблемът за качеството на изкуството е проблем за качеството на човешката душа. Той няма пряка връзки с познанията (огромни или нищожни) на даден творец. И така, какъвто и „умствен багаж“ да притежава един творец (поет, писател, художник, скулптор и пр.), от каквато раса и пол да е, на каквато и възраст да е, колкото и книги да е чел, каквото и да е учил, колкото и чужди езици да владее или не владее, каквото и да работи (дори да работи като професор), това няма голямо значение за качеството на изкуството, което създава. Няма значение, защото, ако пак се позовем отново на Давила (един човек със средно образование, между другото): „Литература е пластичното изобразяване на неизразимото.“
Неизразимото – това ще рече, нещо извън сетивното и нерационалното (извън умопознанието). Да можеш да го изразяваш пластично – това е даденост не за всеки.
Защото иначе всеки професор би бил повече поет от „Огняроинтелигента“ Вапцаров, тъй като е „по-умен“, повече е чел и повече неща знае от него (предполага го професията му). А аз съм чела стихове от много писали, и все още пишещи поезия, български професори, но категорично заявявам, че никой от тях не е по-добър поет от „работника“ Никола Йонков Вапцаров. Никой от българските ерудити, от вчера и днес, не може да мери ръст с Ботевата поезия и публицистика: дело на един младеж двадесет и няколко годишен. Ами кого да сравним с Петя Дубарова? Колко поети, настоящи и от близкото минало, могат да напишат нещо толкова добро като това едничко стихотворение на 17-годишната Петя?
ПОСВЕЩЕНИЕ
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка –
на теб – непознатия – смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми – властната – жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
Образцовата поезията, високото изкуство въобще, не се преподава и не се „заучава“. Човек може да се научи да пише стихове, но не и да бъде „Поет“ с главна буква. Тия неща не се учат в университетите. Курсовете по „творческо писане“ няма да „произведат“ новия Ботев, или Вапцаров, или новата Дубарова. Изкуството е дар и талант. На едни им е дадено да са големи творци, на други – не. Лошото е, че много от тези, на които не им е дадено, не им стига да са това, което са. Почват да се стремят да имат това, което не им дадено, а така се ражда завистта, а оттам: плагиатство, епигонство и графомания. Все лоши явления в литературата. Но пък покрай тях разбираме кое е добро и кое не става.
Богомил Райнов има значим принос за българското изкуство. Създава „високи“ негови образци. И това, независимо от политическите си убеждения. По именитост може да го сложим редом до ненадминатия Любомир Левчев, който написа “Аз, който не избягах от Помпей”
Това от една страна. От друга, при Богомил Райнов отсъства праволинейността. Ще коментирам повестите му „Черните лебеди“ и „Пътища за никъде“. По мое мнение тези повести трябва да се прочетат от всеки българин. Те са с ерудитски привкус. По настроение и внушения напомнят „Погнусата“ на Жан-Пол Сартр и „Чужденецът“ на Албер Камю. И ако си мислим, че след Втората световна война в България не е създавана проза, която да тълкува екзистенциалните проблеми, грешим – създавана е.
България не изостава от западните тенденции, макар декларативно да е властвал социалистическият реализъм. Ако западноевропеец прочете споменатите повести днес, вярвам, ще прозре в тях същите проблеми, които са вълнували поколението от 60-те и 70-те години и в неговата страна. Тези повести могат да се отнасят и за Франция, Германия, Великобритания. В тях централно място е отделено на проблемите на личността отчуждена в битието си, от околните, и пожертвала цялата си енергия в търсене на професионална реализация.
Героите на Богомил Райнов са нереализирали се професионално личности („Черните лебеди“). Стремящи се към нещо голямо, към подвига, но недостойни за големия успех. Успешни, но донякъде. Успели, но донякъде. Непокорили високите върхове и затова – непълноценни. За такива като тях вече стана дума по-горе. Това са тези, на които не им е дадено да са велики. И на тях не им стига това, опитват се да надмогнат „злата съдба“, но са обречени на неуспех.
Тонът на повестите е скептичен, отсъства социалистическата бодрост и оптимизъм (вяра в човека). Дори напротив. Иван Попиванов коментира, че в „Пътища за никъде“ има елементи, които напомнят някои произведения на Франсоа Мориак. Повестите не визират в никакъв случай обществени проблеми. Погледът е насочен изцяло към човешката индивидуалност, към проблемите на личността и вътрешния свят на човек. На един човек „захвърлен“ в големия град, самотен и устремен към своя „подвиг“. Този подвиг обаче е прекалено голям за скромните му възможности. На тази плоскост се заплита основната конфликтна ситуация и в двете повести.
„Пътища за никъде“ е филмиран под заглавието „Бялата стая“. Филмът на Методи Андонов е един от най-хубавите въобще, правени в България, с „безсмъртния“ Апостол Карамитев в главната роля (на доцента по философия Петър Александров). В едно интервю дъщерята на режисьора Методи Андонов на въпроса: „Имате ли усещането, че в чужбина приемат по-добре българското кино, отколкото тук? Като че ли обликът на киното ни, погледнат отвън, не е толкова печален, колкото на нас ни се струва?“, отговаря:
– Ами, да! Когато преди време на Берлинале, в една паралелна програма беше включен филмът на баща ми Методи Андонов – „Бялата стая“ и аз бях поканена да го представя от позицията на участник, след прожекцията при мен дойде шефът на тяхната филмотека и каза: „Къде сте ги крили тези филми? Ние защо не знаем за тях? Това е европейско ниво!“ Филмът е на европейско ниво, защото и повестта е с европейска проблематика.
Относно „Черните лебеди“ е любопитно да се каже, че техният сюжет е много близък със сценария на известния филм „Черният лебед“ (с пет номинации „Оскар“), заради участието, в което Натали Портман печели „Оскар“ за най-добра главна женска роля. Сходството е най-вече в това, че главните героини и в двете произведения са балерини от „Лебедово езеро“. Има български филм „Черните лебеди“, на Иван Ничев от 1984-та година. Главната роля в него (ролята на „балерината Виолета“ от повестта на Богомил Райнов) се изпълнява от актрисата Диана Райнова. В свое интервю тя обяснява приликите и разликите между българския филм и американската по-късна продукция.
„Двете героини са с абсолютно различна съдба – и професионална, и лична, но и двете се борят за съвършенството в това изкуство. Ако при Натали Портман в американския филм „Черният лебед“ е последното най-голямо препятствие, което ако тя мине, ще стигне до върха, където са звездите, в нашия филм Богомил Райнов се занимава с анонимните творци. Черните лебеди са кордебалета. Затова той като метафора ги нарича „черните лебеди“.
Много силно обобщение на литературните качества на повестта прави Светлозар Игов: „И ако личната драма на балерината от „Черните лебеди“ ни разкрива екзистенциалната драма на твореца неудачник, то мъчителната й привързаност към изкуството, волевата й целеустременост, творческата неудовлетвореност, страстната й всеотдайност и „копнеж натам – към сиянието на далечния небосклон, натам към върха“ са, изглежда, неотменим жребий на всяка творческа съдба, изконна неизбежност в мъчително сладкото проклятие на творчеството.“
В заключение ще кажа, че двете повести си струва да бъдат четени и като един задочен диалог между баща и син (Николай и Богомил) Райнови. Особено видна е взаимовръзката, например, в напътствията от бащата към Виолета („Черните лебеди“), тъй като част от тях съдържат бащини възгледи за изкуство и естетика. Или в есето за Анри Бергсон (уважаван от бащата философ), което ученикът Петър Александров, (тук прототип на Б. Райнов – „Пътища за никъде“), отказва да напише по идеологически причини. Баща и син Райнови, които политиката разделя, но любовта към изкуството обединява. Под въздействието на този конфликт на идейна основа, съзнателно или не, Богомил оспорва бащините си разбирания за естетиката, културата, а и за живота въобще. По пътя на оспорването всъщност синът приема много от бащините гледни точки. Така например: „Но какво да се прави, когато на едни е дадено повече, а на други по-малко. Така става, че Господ дава на този, а подминава онзи. Защо и как – божа работа! А нашата цел е да служим на изкуството и да не се тревожим чак толкова за медалите.“ – из „Черните лебеди“.
И в крайна сметка Богомил Райнов разбира, че качествено изкуство има и извън сферата на социалистическия реализъм. Затова и повестите са толкова близки по дух до случващото се в Европа, до модните на запад тенденции в изкуството – Екзистенциализъм или Философия на съществуването.
