Дойде време да напускаме Чили, но преди това да се случи, нямаше как да подминем Сан Педро Де Атакама – дестинацията, която искахме да посетим още преди да пристигнем. Бяхме чували, чели и гледали снимки на това уникално градче насред пустинята, заобиколено от гейзери, лагуни, скални образования, вулкани, солни долини и други интересни, за слуха и окото, мистични места.
Антон и Пламена на път към Вале де ла Луна
Пристигнахме там, след като сменихме няколко тира, коли и нощувка във възможно най-евтиния хостел. Слизайки от колата на последния смилил се над нас човек, се озовахме в приказка или в нечия написана, но недовършена история. Типично за град сред пустинята, но не типично за една от най-големите туристически атракции на Чили. Двамата уверено закрачихме по прашните улици на градчето, между къщите, магазините и хостелите направени от кал. Сан Педро ни спечели още с влизането си. Винаги съм мислила, че писанията по интернет преувеличават суперлативите за това място, понеже чилийците влагат малко повече ентусиазъм в описанията на Сан Педро, но този път те всички се оказаха прави.
Сан Педро
Бяхме си набелязали няколко къмпинга, преди да пристигнем в Сан Педро, и с вълнение поехме към тях. Някои от тях бяха затворени, тъй като не беше туристическия сезон, а други за наша изненада се оказаха много скъпи. След известно обикаляне намерихме най-евтиния къмпинг, с топла вода, интернет и кухня – само срещу 5000 песос на човек! Спечелиха ни! Разпънахме си лагера и поехме към прашните улици да разузнаваме новата територия. Искахме да посетим някои от околностите на града, затова се заехме да разучим цените и офертите на туровете. Останахме малко разочаровани. Бюджетът ни никак не съвпадаше с желанията ни – гейзерите Дел Татио, лагуна Алтипланика, солната пустиня Салар де Атакама и най-вече Вале де ла Луна. Трябваше да изберем само едно от тези възможности. Изборът бе труден, затова решихме да изчакаме така вълнуващия за нас момент – да се срещнем с нашата приятелка Сара, с която предварително се бяхме уговорили. Със Сара се запознахме в колежа в Англия, по време на подготовката ни за доброволци за Африка. Прекарахме заедно 6 месеца, а после за наш късмет избрахме една и съща държава за проект – любимата ни Замбия, където също изкарахме половин година заедно. С радост и нетърпение чакахме тази така вълнуваща среща!
Вале де ла Луна
Сара пристигна! Емоциите около срещата ни не ни даваха покой, затова с трепет започнахме да мислим какво може да правим. Тя беше виждала гейзери и преди. Затова сподели интереса ни само за Вале де ла Луна (пътеката на Луната) и лагуна Алтипланика, извисяваща се на 4200 метра надморска височина. Сподели и незаинтересуваността ни от закупуване на безумно скъпи турове. Дружно решихме да го направим по нашия начин, а пък каквото стане. С Антон търсихме друг начин да посетим гейзерите, но нямаше как. Трябваше да пътуваме 100 км, в 5 часа сутринта, нагоре в нищото, на 4200 метра надморска височина, за да може да ги видим в пълната им красота. Нямахме друг вариант пред нас, освен офиса на най-евтиния тур за гейзери Дел Татио – 15000 песос на човек + закуска. Резервирахме за следващия ден и започнахме да обмисляме варианти. Как да посрещнем залязващото слънце на Вале де ла Луна, без да плащаме 10000 песос? Тръгнахме да излизаме от града, пък каквото стане! – си казахме. И то взе че стана! Спря пикап със семейство. Бяхме много щастливи, когато разбрахме, че са поели в същата посока като нашата и бързо скочихме в багажника на пикапа.
Вале де ла Луна представлява пустиня, с огромна площ от скални образувания и различни точки за посещение и възхищение на „майката природа“, на това така уникално място! Първата ни спирка беше малка пътека в низините на Вале де ла Луна. Слизайки от колата ние поехме по пътеката. Чувството, че сме в приказка, все повече надделяваше. Скалните образувания или по-скоро образуванията от засъхнала лава, заедно с кварцът, с годините бяха образували уникални форми, които човек трудно може да приеме за реалност, а после и трудно да забрави. Закрачихме по добре очертаната пътека. На места представляваше коридор от скални образувания, а на други даже се превръщаше в тунел, по който трябваше да използваме уменията си по патешко ходене. Постепенно се заизкачвахме нагоре към светлината, която идваше отвън и бледо озаряваше лицата ни.
Други места, които да посетим в „Пътеката на Луната“ не знаехме. Това още повече засили радостта от късмета ни да намерим това семейство. Казаха ни за други скални образования, които наричат „Трите Марии“. Попитаха ни дали искаме да се присъединим към тях, и разбира се с радост приехме.
По-късно се отправихме към възможно най-високата точка в местността, от която се откри страхотна гледка. Пред нас се откриха гладки пясъчни дюни, рязко спускащи се от високите остри скали и седловини. По тях бяха накацали хора, чакащи, в един и същ пустинен, пясъчен, ветровит и хладен ритъм, да настъпи часът на залязващото слънце. Следващият ден беше пред нас. Пред нас беше и посещението на гейзерите дел Татио – трети по големина и най-високите в света.
[masterslider id=”9″]
Никога до сега не бяхме виждали гейзери, затова и не знаехме какво да очакваме. Представите ни бяха базирани само на снимки в интернет и рекламите на тур операторите. Името Дел Татио означава „плачещи мъже“. Когато местните са открили гейзерите, са ги свързали със скалите около тях, които изглеждали като налягали мъже. Гейзерите са разположени на огромна площ. Около 80 от тях са действащите гейзери и водите им се издигат до 7-8 метра височина. За предпочитане е да се наблюдават по изгрев слънце (тогава температурите са по-ниски) и именно това е, което ни накара да им се полюбуваме с помощта на тур (нещо нетипично за нас). Гейзерите се образуват се от подпочвени води, които срещат магма, в следствие, на което водата започва да ври и се образуват газове. Те си проправят път към повърхността, която се напуква и от там излиза водата и газовете. На места водата е по-близо до земната повърхност, затова можехме и ние да видим струите, които се издигаха над нас. Водата е с температура 70-80 градуса.
-
гейзери дел Татио
-
горещи извори
След разходката ни около гейзерите, се отправихме към следващата ни спирка – горещите извори. Близо до гейзерите се е оформил басейн от горещи извори с температура от 15 до 40 градуса, в зависимост от дълбочината. Разликата в температурата отвън бе огромна, но това не ни попречи да се порадваме на изворите. Няколко часа по-късно вече слизахме обратно към Сан Педро, заобиколени от някои от обитателите на пустинята – викунии (вид дива лама). Завърнахме се в Сан Педро и мигом започнахме да плануваме: Как може да посетим лагуна Алтипланика по „нашему“?….
Река Хере
Лагуна Алтипланика – 4200 метра надморска височина, силен вятър, минусови температури, красива и неповторима, стояща обградена от вулкани и чакаща поредните туристи да й се нарадват. Тръгнахме към лагуната без много да му мислим. Бяхме питали местните и всички до един казваха, че нямаме шанс да достигнем лагуната без организиран тур. „Глупости!“ – си казахме и тримата (Аз, Пламена и Сара). Стегнахме раниците и тръгнахме, търсещи, освен лагуната, и нови приключения. Приготвихме се за дълго и изморително пътуване. Беше около 12 ч. Бяхме окъснели и то сериозно. Ако някой ни беше казал, че в 14:30 ч. ще сме на лагуните същият ден, нямаше да повярваме. Излязохме от Сан Педро и започнахме да стопираме. Качи ни белгийска двойка. За наше огромно съжаление бяха посетили лагуната предния ден. Сега отиваха другаде и ни оставиха до една отбивка. Слизайки от колата забелязахме, че се задава бял пикап. Палците горе и колата спря. Качихме се тримата и се озовахме в компанията на млада чилийска двойка, която нямаше нищо против тримата чужденци. Те отиваха точно там, където искахме. Даже се радваха, че може да ни помогнат, а ние скачахме от радост в колата като първокласници. Преди да достигнем лагуната, се отбихме на Салар Де Атакама и то взе, че стана като организиран тур. Лагуната ни посрещна „приятелски“. Силен вятър и минусови температури. Облякохме се, доколкото е възможно и се спуснахме надолу към „синьото предизвикателство“, заобиколено от активни вулкани, допълващи красотата на лагуната. Така нашият неорганизиран тур приключи. Трябваше да си намерим място за къмпинг. Два часа по-късно вече брояхме звездите в каньона на река Хере, близо до вярната ни синя палатка. За пореден път се убедихме, че не са нужни скъпи турове, за да посетим дестинациите, които искаме, а само воля, позитивно мислене и разбира се, късмет.
Следва: По стъпките на Че Гевара
